Кеворк Кеворкян: Четиво. Георги Калоянчев – Понякога ни пържеше…

/Фрагменти от книгата на Антон Стефанов „Легендата и нейните герои. 77 свидетелства“/

− Вашата истина, която казахте във „Всяка неделя“?

− Оле-лееей, вие ме връщате много години назад. Говорихме, че обичам театъра, че играя почти всяка вечер, и то все централни роли. Не се уморявам. Истината ми беше, че аз без театъра не мога да живея. Театърът е моето лекарство и моят живот. Ако три дни не изляза на сцената, боледувам. Като съм на сцената, се излекувам.

− Докато правех тези интервюта, стигнах до един парадокс. Оказа се, че онова старо време, когато имаше цензура, е било много по-добро за актьорите от сегашното, когато имаме свобода.

− Разбира се. Свободата, свободата… В момента ние сме анархия. Анархия жестока. Тези, които имат много пари и хубави коли, не се съобразяват с никой. Ще те премачкат. Един ми пресече пътя, аз отворих стъклото на колата и му казах: „Чакай бе, къде караш. Защо така?“, а той скочи да ме бие. Но като видя, че съм аз, ми каза: „А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!“ То е страшно. И хората се измениха. Тези, дето ги познавам по-отрано, не са същите. Докъде ще стигнем, къде отиваме − не знам.
Абе, страшно е. По-рано парите не бяха кой знае колко, но стигаха. Спокойно се връщах вкъщи, без да се страхувам, че колата ще бъде открадната или някой ще те набие. Преди време ми се нахвърлиха отгоре, взеха ми чантата. В тъмното викам: „Не ме ли познаваш бе, момче?“ Тогава видяха кой съм и всичко се размина. Тупнаха ме по рамото и ми казаха: „Извинявай.“
Една вечер се връщам от турне и за да си стигна до нас, трябва да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче. Колегите ме гледат и аз им викам: „Елате двама-трима да ме изпратите.“ Като жена ме изпращат! Това не е само с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме.

− А свободата, която даваше „Всяка неделя“, как се използваше?

− О, това беше голям отдушник. Всеки се натискаше да го поканят във „Всяка неделя“, за да може да се изкаже. Кево много хубаво ги провокираше, не ги разпитваше като следовател, предразполагаше.

− Разбирам, че сте се чувствали комфортно на стола срещу него?

− Да, но когато те засегне нещо… пак ще му кажеш истината. Върти, върти, но ще те накара да си признаеш. Умееше го това.

− Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите никога?

− Имаше някои събеседници, които не се поддаваха. Бяха по-скучни. Кеворк ги бута оттука-оттам, ама не върви. А от някои толкова хубави неща научавахме…

− До 10 ноември „Всяка неделя“ беше повече културна, след това се политизира. Приемахте ли я тогава? По това време обвиниха Кеворкян, че защитава синята кауза.

− Е, че какво от това? Нали има демокрация. Аз се чудя на някои хора, които ме питат: „Ти защо си такъв?“ или „За кого гласува?“ Ма как може да ми задаваш такъв въпрос, кой си ти, та ще ме питаш бе, откъде-накъде. Ти искаш да живееш в демократична страна и да си демократ, а ме насочваш къде да бъда. Как може такова нещо! Някои хора и от сините, и от червените това не могат да го разберат.
Аз гледам и в нашия театър, партийните членове… Всеки ми се сърдеше, като не му дам да чете бюлетина на ЦК, а сега са най-големите седесари. Нищо. Смениха боята, отидоха там. Където искат, там да ходят. Нали това е демокрацията.
„Всяка неделя“ беше необичайно предаване за времето си. Винаги когато сега сигналът се появи, нещо трепка в мене и си спомням какво беше преди 10 ноември.

− Ако трябва днес да напишете нещо в споменика на „Всяка неделя“, какво ще е то?

− Мъчно ми е за нашата страна. Мъчно ми е за съсловието. Никой не ни уважава. Даже не ни броят като професия. Не знам. Събудете се, бе хора! Няма значение вече кои ще ни ръководят и кои ще са на власт. Само искам да бъдат кадърни. Да не мислят за себе си и за своите облаги, да не трупат милиони, а да мислят за народа. Аз съм живял и през царско време. Когато дойде 9 септември, бях 17-годишен. Помня и тогава какво беше. Нямаше такова нещо. Демокрацията не е да лежиш и друг да те храни. Да има убийства, грабежи, изнасилвания. Преди 9 септември чирачетата чакаха да дойде Дядо Иван и да ядат от общ казан. Сега пак искат да не работят.

***

КАЛАТА – И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ

/Фрагменти от книгата на КК „Личности и буболечки“/

Няма милост за тях.
Умря Калоянчев, и за сетен път ме прониза нещо горчиво. Времето се държи като безмилостно чудовище към актьорската професия, дори към нейните първенци.

Вечерта, след като се разчу за смъртта на Калата, по телевизиите пуснаха неколцина актьори – за да изрекат от сърце поредните баналности. И какво, всъщност, да кажат горките, когато те и себе си не знаят, както трябва. И затова се хващат за първото, което им идва на ум: „Той вече е звездичка в небето“, такива работи.

Сетне пуснаха фрагмент от скорошно интервю с Калата, и някакво гласче, напълно равнодушно при това, попита: „Страх ли те е от смъртта?“

А теб не те ли е страх, бе, момче, да не би да си се абонирал да живееш вечно?
Имаш насреща си човек на пределна възраст, който обаче все не може да повярва, къде се е изпарила неговата сила – защото Калата беше непоносимо силен и могъщ за околните. А сега трябва да отговори на въпроса, страх ли го е от смъртта! Какво да каже, по дяволите, и защо изобщо да отговаря.

У нас, особено когато трябва да се представя нашироко, смъртта винаги поражда някакво направо покъртително формално отношение.

Сякаш сме наказани завинаги да не успяваме мъдро да изразим скръбта и почитта си.
Отделиха значително внимание на Калата – но какво казаха, всъщност, извън пустословията на некроложната практика, в която българинът проявява по уникално безличен начин мъката си. А пък, и кой да каже нещо смислено.

И това е част от прокобата на актьорския занаят – първенците му, специално тези на театъра, властват над публиката десетилетия наред, а после нищо видимо не остава след тях.

После Хамлет се разхожда гол по сцената. Още по-после сигурно ще мастурбира, докато се пита „Да бъдеш или да не бъдеш“.

Вече няма кой да съхранява дори и митовете за големите ни актьори. С анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато вече никой не го знае.
Преди години сто пъти съм карал проф. Карли Огнянов, знаменитият гинеколог, да каже думата „шепот“, и той сто пъти с видимо удоволствие я произнасяше – така, както я е произнасял великият актьор Сава Огнянов, чийто племеник беше професорът.

„Шшшш-епо-тттт“ – изричаше той с благоволение, и пак, и пак разказваше, как и до третия балкон стигали тези магически звуци „ш“ и „т“. Никога не бях гледал Сава Огнянов и си останах с това „шепот“, но и то ми беше достатъчно.
А сега какво – остава някакво мърляво шепнене, и изобщо не можеш да бъдеш сигурен, кой какво струва.

Общувал съм с някои от най-големите ни актьори и актриси, наблюдавал съм ги – и винаги ми е било мъчно, че те са прокълнати да бъдат забравени.

Кой помни днес Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях?

Правим опити да съхраним нещичко от тях поне в някакви интервюта – но това са мизерни трохи от едно пиршество, до което тези хора са ни допускали, и сетне са изчезвали – сякаш никога не са съществували.

А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше да изравни всички – социализмът не успя да го направи, ако изобщо го е искал, но Преходът здраво се постара.
И вече сме много щедри, единствено, когато изпращаме някой.

Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номера, навсякъде – и в Сатирата, разбира се: този бил партиен секретар /Калата играеше и тази роля/, онзи профпредседател, сякаш това ги правеше по-малко актьори.

Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов направо си каза, че до 1989-а не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може дори и да е отишъл веднъж на театър.

Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха напълно изоставени – нямаше от кого да чуят една свястна, промислена дума: какво, всъщност, правят, верни ли са на собствения си могъщ талант, или са го пречупили в някаква степен.

Той даваше доста често интервюта, не го оставяха без внимание – и какво от това. Излезе и негова мемоарна книга – „Жив съм, ваш съм“, обработена от Катя Воденичарова.
Ваш – но в какъв смисъл?
Да го използват тук-там, да го лигавят с интервюта – това ли?

Не се сетих да го питам, какъв, всъщност, смисъл влага в това „Ваш съм“. Искреният му отговор едва ли би бил еднозначен. Но нещо ми подсказва, че това „Ваш съм“ по-скоро е малък флирт на едно грамадно актьорище с публиката, нищо повече.

Имам една история с неговата книга. През зимата на 2005 година Калата и съпругата му Валя – една прекрасна, но много въздържана жена, на която той дължи много от устойчивостта си през годините – участваха в рубриката „Двойките“.

Докато се уговаряхме, понеже Валя се дърпаше, се видяхме с Калата във виенската сладкарница на „Кемпински“. Бях го помолил да ми донесе книгата си – той ми я даде и рече: „Да ми я върнеш, че ми е последната“.

„Наистина ли?“ – попитах, а той отвърна: „Вземи я, емал съм й мамата“.
От този дребен детайл пак излиза нещо, поне за мен.

Калата изглежда не вярваше, че подобни неща – книги, и интервюта, в които обаче искаха главно да ги разсмива – могат да съхранят паметта за него.

За онзи нисичък, дори донейде невзрачен мъж, който на сцената се превръщаше в истински великан, и можеше да понесе целият свят на гърба си.

Има и друго. Калата ни напомняше за Трендафилов или Стаматов.
А кой ще е новият Калоянчев, който след години ще напомня за самият него? Кой?
Ако вие го знаете, значи сте щастливци. Аз не го познавам.

Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях.

А съвсем наскоро вкараха Калата в един мръснишки капан – колкото да го скарат с мъртвия Парцалев. И колкото да му напомнят, какво го очаква от тук насетне, когато няма да го има.

Всъщност му казаха, че могат да унижат всеки и всичко. „Ваш съм“ – но за какво, всъщност?

Най-вероятно, за да удовлетвори мечтите на чакалите.

Уличницата Преход има едно несъмнено постижение: хората с памет остават все по-малко. И съвсем скоро напълно ще изчезнат. А чакалите ще се разхождат голи пред нас и ще си тананикат: „Остана ли още някой с памет, хей-хей!“

***

/Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“/

Калоянчев и съпругата му Валя участваха в „Двойките” на 9 януари 2005 година.
Отидох да го взема предния ден, за да уточним някои подробности. Калата ме чакаше долу, пред блока. С мъка се качи в колата и каза: „Има промяна”.

И докато му отговоря, продължи: „Рашко /Младенов/ ми каза да отложим премиерата за края на февруари… Стояна и Рашко ми викат: „Кажи му на Кево, той може да го направи!”
Все още нищо не разбирам. Щели да играят със Стояна в пиесата “Космонавти” по повод юбилея му.

„Накрая ще кажем, че никак не ни се връща на земята!” – смее се Калата, и повтаря: „Казаха ми, че ще го направиш!”

Накрая стана ясно, че иска да му намеря инвалидна количка, от онези, които са с батерия, за да може да играе.

Поръчвам я още пред него. Калата вероятно го очакваше, и без дори да благодари, мина веднага на друга тема: „Всичко ми е наред, само краката не ме държат! А виж я Стояна каква хала е!”

В студиото Калата се радваше като дете на количката и обикаляше с нея между камерите. После, вече по време на интервюто, за малко да събори стъклената маса, край която разговаряхме.

Накрая написа: „Кеворк, сега се убедих, че си истински приятел…”

Сега?

***

Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр., които използват името ми или мои фотоси, нямат нищо общо с мен.

***

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!

Епицентър