Антон Гицов: Богоизбраният народ
От книгата на Антон ГИЦОВ „България е светът“ на издателство „Изток- Запад“, която е под печат
На 22 февруари 2023 г. израелски войскови части по време на военна операция в Западния бряг (Западният бряг е дом на близо 3 млн. палестинци и близо половин милион израелци, заселени там от израелските власти, определени като незаконни от ООН) убиват 11 палестинци и раняват много други.
На 28 февруари, следва отмъщение, в град Хауара на Западния бряг палестинец открива огън срещу израелска лека кола и убива двама братя израелци в колата.
На 29 февруари разярени израелски заселници извършват погром в същият град срещу палестинци, подпалват техни жилища и коли, ранени са 350 души.
Тези случаи са просто една поредица от трагични събития, в които са въвлечени израелски евреи, но не само като жертви, но и като упражняващи насилие, спрямо други хора от различна национална и расова принадлежност – палестинците. Как и защо се озова в това положение многострадалният и известен като богоизбран народ?
Всеизвестно е, че евреите вярват: те са богоизбраният народ. Бог ги е избрал като специален народ, който да проповядва божията истина сред всички други народи на земята и така да им осигури изкупление. Бог ги обича, освободил ги е от робството в Египет и чрез Мойсей ги е извел през пустините в обещаната им Обетована земя.
Тази вяра, че са специален народ, с възложена от Бог мисия, придава особено самочувствие на евреите. Тя ги крепи през вековете, когато са били преследвани. Където и да са били по света, те са се стремели да докажат себе си. Самочувствието им се повдига и до ден днешен от техния принос към човечеството в най-различни области на живота.
И наистина, евреите имат защо да се гордеят в това отношение.
Този малък народ е дал на света гениални мислители, учени, хора на изкуството. Такива като Исак Нютон, Айнщайн, Карл Маркс, Зигмунд Фройд, революционери като Леон Троцки и Роза Люксембург, влиятелни държавници като Хенри Кисинджър в САЩ, хора на изкуството като писателите Франц Кафка, Исак Азимов, Иля Еренбург и поетите Хайнрих Хайне и Борис Пастернак, филмовите режисьори Айзенщайн в Русия, Стивън Спилбърг и Уди Алън в САЩ, композиторите Менделсон, Густав Малер, Ървинг Берлин и Леонард Бърнщайн, художникът Марк Шагал, певците Боб Дилън и Барбра Стрейзанд, американските актьори Тони Къртис и Дъстин Хофман.
Евреи са и основателят на „Гугъл“ Сергей Брин и на „Фейсбук“ Марк Зукърбърг.
В България евреи или от еврейски произход са Валери Петров, Дора Габе, режисьорът Гриша Островски, музикантите Милчо Левиев и Дина Шнайдерман, композиторът Морис Аладжем, актьорите Ицхак Финци и Йосиф Сърчаджиев и ред, ред други.
На фона на този принос на еврейския народ в различните области на обществения живот в света възниква въпросът каква е причината за антисемитизма?
Гоненията на евреите са започнали още в древността, когато са били прокудени от земите, които са обитавали в райони на днешна Палестина и са продължили през вековете. През 1066 г. В Испания са извършени погроми и убийства на евреи в Андалусия, Кордоба, Толедо и други градове. В Англия към края на XIII век евреите са били обвинени, че са извличали златото и среброто от монетите, като ги претопявали и през 1290 г. английският крал Едуард I с декрет изгонва всички евреи от страната. През XIV век във Франция и Испания, а по-късно и в Германия евреите са били обвинени за разпространението на чумата чрез замърсяване на кладенчова вода и това става повод за погроми над тях. Пак в Испания синагогите са били обявени за „домове на сатаната“, през XV век по силата на декрет на испанския крал Филип II Арагонски около 250 000 евреи са принудени да приемат християнството, а отказалите няколко стотици хиляди са били изселени.
Евреите са били прогонвани през средните векове също от Португалия, Австрия, Унгария, Литва. Значителни маси евреи са намерили убежище в Турция и в някои арабски страни, където към тях по онова време са се отнесли толерантно; други се заселват в Русия при Екатерина Велика през XVIII век, но и там не намират търсената закрила.
Руската империя включва по това време Полша, Украйна, Молдова и балтийските страни и с имперски укази евреите за заселвани в тези територии без право да ги напускат, като им е забранено да упражняват отделни професии.
С декрет на Наполеон от 1808 г. евреите са заставени да се сдобиват със „сертификат за моралност“, за да им се разреши да търгуват.
През 1881 г. руският цар Александър II е убит; плъзват слухове, че убийството му е дело на евреите, което дава началото на погроми срещу евреите, които продължават от 1881 до 1884 г. Десетина години по-късно, през 1903 г. в Кишинев и през 1905 г. в Одеса, са извършени отново погроми и убийства на евреи.
Антисемитизмът продължава да съществува в Европа и с настъпването на ХХ век и е особено изявен в Германия след края на Първата световна война. Германия преживява период на политическа нестабилност и невиждана икономическа криза, на страната са наложени жестоки ограничения по линия на Версайския договор, търсят се изкупителни жертви и виновници и получилият властта Адолф Хитлер и неговата нацистка партия обвиняват евреите, че със значителните си позиции във финансовата и търговската сфера са се обогатили от войната за сметка на германския народ.
Срещу евреите се предприемат крути мерки, а по време на Втората световна война нацисткият лидер предприема стъпки за решаване на „еврейския въпрос“, което включва изтребване на евреите, включително във всички окупирани от Вермахта територии. За пет години са убити приблизително 6 милиона евреи – повече от една трета от техния брой в света.
Следва да се отбележи, че антисемитизмът не е присъщ само на личности като Хитлер. С изказвания срещу евреите като раса са известни френският философ и писател Волтер, Шекспир във „Венецианският търговец“, немският протестант и църковен реформатор Мартин Лутер, който в книгата си „За евреите и техните лъжи“ нарича евреите „крадци и обирджии“, американският държавник и философ Бенджамин Франклин и сънародникът му, поетът Томас Елиът и други известни личности. Любимият композитор на Хитлер Вагнер в свое есе пише, че евреите са причина за всичко, което не е наред в обществото (Вагнер е забранен в Израел). Карл Маркс, самият той евреин, в своето ранно есе „По еврейския въпрос“ от 1844 г. (тогава той е 23-годишен) е критичен към евреите за стремежът им към обогатяване и за участието им в капиталистическата експлоатация чрез лихварството – тема, която обаче в късните си години той повече не развива. Неласкави изказвания по отношение на евреите – „чифути“ – има и в България. Ботевите и Каравеловите издания (”Свобода“, “Независимост“, “Знаме“) бичуват “обрязаните и необрязани еврейски екселенсии“, “израилските барони“ и “великите царе юдейски на капиталът“.
В периода на Втората световна война има възраждане на антисемитизма сред управляващата политическа класа в България. Свидетелство за това е приетият на 24 декември 1940 г. от ХХV Народно събрание, Закон за защита на нацията, утвърден на 21 януари 1941 г. с Указ № 3 на цар Борис, който лично прави антисемитски изказвания, в едно от които той говори за вземането на мерки „срещу злото, което еврейството чрез пропаганда и спекула създава сред нашия народ”. Подробности за прилагането на този аморален и престъпен закон са изложени в темата за Народния съд в книгата.
Печален факт е, че по време на Втората световна война жестокости спрямо евреите са били извършвани не само от нацистка Германия, но и в други страни от местни управници, а и от местно население. В Полша, където евреите са съставлявали 10% от населението, антисемитизмът е бил значителен. В доклад от 1946 г. на Държавния департамент на САЩ се отбелязва, че антисемитизмът представлява традиционна черта на полския политически и икономически живот.
През септември 1942 г. в Белорусия, в градчето Домачево, което се намира недалече от полската граница, местните евреи, които са били затворени в гето, са били изкарани от есесовските команди и разстреляни. В екзекуцията участват белоруси от местната полиция, като впоследствие белоруски полицаи, когато са откривали укрили се евреи, са ги екзекутирали. Един от белоруските участници в масовите убийства, Антони Савонюк, успява да се укрие след края на войната и да емигрира и се засели в Лондон. Открит е през 1996 г. и през 1999 г. е осъден на доживотен затвор. В Естония естонски националисти участват в избиването на евреи, като естонецът Александър Лаак е комендант на един от 22-те концентрационни лагери в тази страна. В книгата си „Нацистите, Предупреждение от историята“ английският публицист Лоренс Рийс описва случай в село Бутримонис, недалече от столицата на Литва – Вилнюс, когато се установява немска окупационна власт. Там в началото на септември 1942 г. всички евреи мъже са изведени от селото и са екзекутирани. На 9 септември останалото еврейско население – старци, жени и деца – са изведени на два километра извън селото, където предварително са изкопани ями. Разстреляни са от латвийски полицаи пред погледите на присъствали безучастни есесовци, като преди това им е било наредено да се съблекат. На разстрела са и жители от селото и някои са прибрали за себе си по-новите и хубави дрехи на евреите; една жена дори помогнала в разсъбличането на еврейка. Празните еврейски къщи след това са били плячкосани. Подобни случаи за участие на местна полиция и население в убийства и ограбване на евреи има и в Украйна и Латвия. Такива случаи говорят за това, че дори в села, където хората би трябвало да са сплотена общност, евреите са били възприемани като чуждо тяло, недолюбвани както на религиозна основа, така и поради по-високия им стандарт на живот.
Кое поражда антисемитизма?
На фона на гореизложеното този въпрос е основателен. Отговорът може да се търси в няколко направления.
Антисемитизмът през вековете се поражда преди всичко на религиозна основа. Отказът на евреите да приемат, че Исус е Месията, се е приемал като заплаха за християнството; допълнително евреите са обвинявани и за неговата смърт.
Друга причина за силното настроение срещу евреите е нежеланието им да се интегрират. Евреите не допускат смесени бракове и тяхната култура и бит силно се отличават от тази на страната, в която живеят. Това нежелание на евреите е резултат на вярата им, че имат специална мисия от Бог, за изпълнението на която те трябва да не допуснат да бъдат претопени като народ. Изпълнението на тази мисия им гарантира и връщането им един ден към Ханаанската земя – Обетованата земя, обхващаща териториите на днешен Израел и Палестина. В споменатото есе на Карл Маркс от 1844 г. евреинът е обвинен за това, че вярва „че има право да се изолира от човечеството, като не участва в неговото историческото развитие, очаквайки някакво бъдеще, което няма нищо общо с нормалното бъдеще на хората“. Американският учен и държавник Бенджамин Франклин отбелязва през XVIII век, че „в страна, където се заселват евреи, те изолират себе си и не се поддават на асимилация“.
В нацистка Германия се насажда убеждението, че евреите са хомогенна маса, лоялна само един към друг, но не към отечеството. Съгласно преброяване от 1931 г. в Полша само 12% от евреите декларират полския език като техен пръв език. За самоизолацията на евреите свидетелства и признанието на българският евреин Яков Джераси, председател на Федерацията на ционистите в България, живял в Израел и САЩ, който в интервю пред Lupa.bg от 25 февруари 2021 г. каза: „Недоразуменията във всичко, свързано с юдаизма, са предизвикани от нас, евреите, от нашето поведение. Ние сме интровертно, затворено общество. Вратите ни са отворени само за евреи.“ Видният американски равин и автор на религиозни трактати Авигдор Милер пише през 1980 г., че съдбата на евреите им повелява да бъдат малцинство в един враждебен свят, тъй като това им дава силата да оцелеят и успеят като народ. Той стига и до такава крайност, че да вижда унищожаването от Хитлер на евреите, като знамение, защото иначе, те са щели насилствено да бъдат асимилирани, ”а асимилацията и смесените бракове са по-лоши от смъртта”.
Това нежелание на евреите да се асимилират е породено от страха им, че асимилацията ще доведе до изчезването им като народ, а от там до неизпълнение на мисията, възложена им от Господ. Но нежеланието им да се интегрират е меч с две остриета – запазва ги като народ, но настройва срещу тях народите, сред които са се заселили. В Русия, Украйна, Полша, Литва, Латвия и Естония те не се смесват в селата с местните селяни, не възприемат местните обичаи, дори се обличат по друг начин. В същото време, благодарение на уменията им и задружността им, икономически са по-добре от съселяните си. Това поражда завист и скрита неприязън към тях, която избива в прояви на жестокост по време на хитлеристката окупация.
Третата важна причина за антисемитизма е икономически мотивирана. През средните векове в Европа Църквата забранява даването на заеми срещу лихва, но юдейската религия не забранява това. Тъй като евреите са ограничени в упражняването на отделни професии и от реализация в политическия живот и управленските институции, даването на пари на заем или лихварството им предоставя възможност не просто за оцеляване, но и за натрупване на доходи и осигуряване на материално положение, превъзхождащо това на обикновените християни. През XVI в. във Венеция на евреите е било наложено да живея в отделен квартал, носещ името ”Гето”. В Германия и други страни през средните векове на евреите е било забранено да притежават и обработват земя и да бъдат занаятчии и така те изкуствено са тикани към други професии. Към идването през 1933 г. на Хитлер на власт близо 90% от адвокатите в страната са евреи, те са непропорционално представени и във финансовата и в търговската сфера. Подобно е и положението в Австрия.
Дори в България се е смятало, че евреите е трябвало да бъдат ограничени в това отношение; съгласно антиеврейския Закон за защита на нацията от 1941 г. евреите могат да упражняват свободни професии, да практикуват търговия или индустриално производство само в такъв процент от общия брой на упражняващите дейността, какъвто е общият процент на евреите в страната.
Тази връзка между евреите и парите и тяхното забогатяване – не на всички, разбира се, – подхранва антисемитизма.
Неоспорим факт е, че в очите на обществата в европейските и други страни парите и обогатяването, особено чрез лихварство, са типични за еврейската раса. Богатите евреи са предизвиквали чувство на завист, а и на ненавист. Това, заедно с нежеланието им да се интегрират и отрицанието на християнската религия в лицето на Божия син Христос (Хитлер нарича евреите „богоубийци“), са били основа за пораждането на антисемитизма. Но антисемитизмът създава и грешна представа за евреите като цяло. Не всички от тях са били богати, не всички са се стремили към упражняване на професии, свързани с лихварство, сред евреите особено през ХХ в. е развито силно чувство за социална справедливост и критично отношение срещу капиталистическата експлоатация на човешкия труд.
Много евреи прегръщат идеите на социализма и комунизма и участват в революционни организации. Пример за това в Германия е Роза Люксембург. В Русия евреите са широко представени в ръководството на партията на болшевиките. Троцки е създател на Червената армия. В България евреите взимат активно участие в борбата срещу профашисктата власт преди 9 септември 1944 г. В партизанския отряд „Христо Михайлов“ има 35 български евреи, в отряд „Антон Иванов“ – 28 евреи, 21 от които загиват при разгрома на отряда през зимата на 1944 г. Известният български режисьор, сценарист и писател Анжел Вагенщайн, носител на френското звание „Офицер на Ордена за заслуги към нацията“, е участник преди 9 септември в антифашистка бойна група, осъден е на смърт, бяга и става партизанин. Партизани са известните поети Давид Овадия и Салис Таджер и убитият като партизанин журналист Емил Шекерджийски.
Днес нещата са много по-различни от периода преди Втората световна война. Евреите получиха най-сетне своя държава, а антисемитизмът в Европа беше заклеймен и практически поставен извън закона. И въпреки това не е напълно изкоренен, срещу евреите продължава да има настроения, но по много по-различни причини. Антисемитизъм на религиозна основа почти не съществува, даже вече се говори за „юдео-християнски ценности“. Евреите упражняват свободно всякакви професии, играят важна обществена роля в много държави. И въпреки че в много държави продължава да има еврейски общности, основани на стриктно придържане към религията по отношение на обичаи, облекло и смесени бракове, голямата част от евреите са интегрирани в обществото на страните, в които живеят. Чудесен пример за това е България, където евреите винаги са били и са се чувствали като част от българския народ.
Понякога се изтъква, че евреите даже заемат непропорционално челно място в световния елит. Те са 0.2% от световното население, но според “Венити Феър“ в издание от септември 2010 г. 51 от стоте най-влиятелни мъже на планетата са евреи, а според “Форбс“ 10 от 50-те милиардери са евреи. Но постиженията на еврейския народ са впечатляващи и в други области – от 802 нобелови лауреати към тази година 162 са евреи, а за периода от 2000 г. до 2021 г. 24% от всички нобелови лауреати са с еврейски произход.
Проблемът, с които се сблъскват евреите днес, се отнася главно до евреите в Израел. Националната им сигурност според тях е застрашена, защото редица арабски страни, включително тези, които ги обкръжават, не признават правото им на съществуване като държава. Държавата Израел беше създадена с резолюция 181 от 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН решава да бъдат създадени две държави – еврейска и палестинска – на територия, в която през вековете са съжителствали евреи и палестинци. Резолюцията предвижда създаването на две държави. Но още от самото начало между двата народа възникват проблеми. Евреите смятат, че тези земи са обещаната им обетована земя, а за палестинците и за арабският свят от региона територията е изконно палестинска и това противоречие води до няколко израело-арабски войни, които Израел печели. След всяка война Израел разширява територията си за сметка на съседните арабски държави, но и на палестински територии, като значителна част от местното палестинско настроение е прогонвано. В шестдневната война през 1967 г. Израел окупира Западния бряг, ивицата Газа и източните райони на Ерусалим. В последвалата резолюция номер 242 на Съвета за сигурност на ООН от 22 ноември 1967 г. се постановява, че е недопустимо „придобиването на територия чрез война“ и Израел следва да се оттегли от окупираните територии.
Тази резолюция не е изпълнена и до ден днешен.
Според Израел конфликтът между двете страни може да бъде решен, ако палестинците признаят Израел, но палестинците настояват, че, за да стане това, Израел трябва да приеме милионите бежанци обратно в окупираните територии. Това Израел не приема, както не приема и да предостави Източен Йерусалим за столица на Палестина, като дори обяви този град за своя столица. В последно време в Източен Йерусалим се изкупуват на високи цени домовете на палестински араби, за да бъде прочистен градът от тях. Израел не отстъпва и по отношение на това да бъдат премахнати всички построени еврейски селища в палестинските земи на Западния бряг.
През 1993 г. в резултат на споразуменията в Осло между израелския премиер Ицхак Рабин и председателят на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат на палестинците беше предоставено право на самоуправление в Газа и района на Йерихон на Западния бряг. На 30 ноември 2012 г. Общото събрание на ООН със 138 гласа от 193 официално вдигна статута на палестинската автономна власт от общност на държава (тогава България с премиер Бойко Борисов се въздържа).
Но това е държава на хартия.
Палестинците живеят в ивицата Газа, напълно обградена и контролирана от израелски военни части и на Западният бряг на река Йордан, която Израел от десетилетия застроява с еврейски селища. В резултат палестинците водят въоръжена борба при неравни сили, като прибягват и до терористични акции и самоубийствени атентати не само в района, но и други страни по света. На 16 април 1993 г. първият палестински самоубиец, 22 годишният Сахар Набулси, взривява на Западния бряг микробус и себе си в атака срещу израелски войници. Към 2002 г. в Израел самоубийствени атентати извършват 106 палестинци, причиняващи смъртта на 339 израелци. По своя мащаб това е ново явление в световен мащаб и силно обезпокоява израелските власти. Официалната пропаганда нарича самоубийците непросветени крайно религиозни ислямски фанатици, които вярват, че след като загинат, отиват в рая, където всеки един го очакват 72 девственици.
Палестинската съпротива отговаря, като привлича за самоубийствени атаки и млади жени, както и мъже с прилично образование и от обезпечени материално семейства.
Интифада
Интифадата, (intifāḍah на арабски) е форма на борба на палестинците от Газа и Западния бряг, изразяваща се във въоръжено въстание. Тя включва не само самоубийствени атентати, но и обстрел с ракети, главно от ивицата Газа по градове и селища в Израел. Първата интифада започва през 1987 г. и трае шест години, до 1993 г., а втората от 2000 г. и трае около пет години. Жертвите са 5000 от палестинска и 1800 от израелска страна. Палестинските жертви са многократно повече, защото реакцията на Израел при тези въстания е унищожителна и непропорционална.
При израелските контраакции загиват жени и деца. През 2004 г. английският вестник „Гардиън“ изнесе информация за това как в Газа по време на интифада израелски офицер изпразва пълнител в тялото на 13-годишно момиче, след което казва, че би я прострелял дори ако е била тригодишна. Момчета, хвърлящи камъни срещу израелски войници, са смъртоносно прострелвани. През май 2021 г. ирландският вестник “Айриш Таймс“ съобщи, че само за последния месец 69 деца са убити във войната между Израелската армия и “Хамас“.
Извън човешките жертви, при бомбардировките в Газа се разрушават до основи административни сгради и жилищни блокове. При израелски офанзиви срещу Газа се използват снаряди, съдържащи запалителен фосфор, причиняващ тежки поражения върху телата на засегнатите, за което Израел беше обвинен във военни престъпления.
Фактите сочат, че престъпленията от израелските военни срещу палестинците не са от вчера.
На 9 април 1948 г. палестинското село Деир Ясин е атакувано от военно подразделение на „Иргун Цвай Леуми“, ръководено от Менахим Бегин, бъдещ военен министър и министър председател на Израел, като са избити стотици мъже, жени и деца. През октомври 1953 г. специален „отряд 101“, ръководен от Ариел Шарон, също бъдещ военен министър и министър-председател, атакува палестинското село Кибия: акция, при която са убити 69 цивилни и къщите им са взривени. Тези събития допринасят за масовите бежански вълни на палестинци. След войната през 1948 г. 68% от палестинците са изгонени от родните им места и днес разпръснати по света палестински бежанци наброяват около 7 млн., като 1,5 млн. живеят в бежански лагери в съседни на Израел държави. Но и там палестинците не са защитени. След войната от 1948 г. стотици хиляди бежанци се заселват в Ливан, където са настанени в бежански лагери около Бейрут. В лагерите се извършва обаче обучение от военното крило на Организацията за освобождение на Палестина и израелските власти решават, че лагерите трябва да бъдат атакувани. През септември 1982 г. израелски военни части по ръководството на генерал Ариел Шарон навлизат в Ливан и обкръжават лагерите в Западен Бейрут, като въоръжени групировки на дясната християнска организация на фалангистите в съгласуван план с Шарон атакуват бежанските лагери Сабра и Шатила.
Извършени са масови убийства на палестински бежанци, включително на възрастни, жени и деца. На 16 декември 1982 г. Общото събрание на ООН с резолюция 37/123 обявява изтреблението на палестинците в двата лагера като „геноцид“ – формулировка, срещу която САЩ възразяват. Дори израелските власти са принудени да обяснят ролята на израелската армия, като специална комисия „Кахан“ заключава, че Израел не носи никаква директна, а само „индиректна отговорност“ за тази трагедия.
На 5 юли 2005 г. британският историк Корели Барнет в статия в „Дейли Мейл“ пише по повод окупацията на палестински територии и вълните палестински бежанци: „В това е коренът за днешната остра арабска омраза към израелската хегемония – омраза, която дава сили на „Хамас“ и “Хизбула“, които следват пътя на тероризъм, наложен от групировките на „Стърн“ и „Иргун Цвай Леуми“.
По времето на втората интифада през април 2002 г. бежанския лагер Женин на Западния бряг, обитаван от 13 000 души, е атакуван от сухопътни части и хеликоптери на израелската армия под ръководството на Ариел Шарон с цел прочистване – според еврейските власти на терористи, извършващи атаки срещу Израел. Акцията трае десетина дена, с булдозери се разрушават къщи, избити са над 500 души, но не само оказващи съпротива с оръжие в ръка палестински мъже, а според чуждестранни наблюдатели, посетили лагера впоследствие, почти половината от убитите са цивилни, възрастни, жени и деца.
Чуждестранните журналисти, филмови документалисти, представители на международни организации за защита на човешки права и на служби на ООН, които се опитват да документират и изнесат пред света за случващото се при акциите на армейските части срещу палестинците, рискуват живота си, не са добре дошли и също са подлагани на обстрел. Между 2000 г. и 2002 г. са ранени 16 чуждестранни журналисти, убити са на Западния бряг: италианският фотограф Рафаеле Цириело, в Женин служителят на ООН Ян Хук, прострелян в гърба от снайперист, и простреляният в Газа от израелски офицер британски филмов журналист Джеймс Милер, който е носил бял флаг. Убийците са останали ненаказани. На 4 май 2022 г. израелец смъртоносно простреля журналистката на телевизия “Ал Джазира“ Ширин Абу Акле.
Трудно човек може да възприеме и да разбере как един изстрадал по времето на холокоста народ може да допусне подобни престъпления срещу други хора, които като евреите някога също искат и се борят за това да имат своя родина. Но Израел е все пак демократична страна със свободна преса и се намират гласове, които осъждат политиката на израелските правителства и изстъпленията на армията спрямо палестинците. Според политолога проф. Шломи Сигал Израел води колониална война, целяща вечна окупация на палестинските територии: война, която разрушава всякаква надежда за това палестинците да се сдобият със своя родина и държава. Той споменава и военните акции на националния герой на Израел генерал Ариел Шарон, причинили човешки катастрофи в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила през 1982 г. и в Женин през 2002 г. Израелката Нутри Зелед-Еханан, преподавател в университета „Хебрю“ в Йерусалим, която защитава палестинската кауза и има синове, които са служили в израелската армия, споделя пред британската журналистка от „Телеграф” Маргарет Дрискол, че има израелски офицери, които са „банда убийци“, и че „за палестинците нашите войници са като Гестапо. Ужасно е да се каже, но е истина“.
Израелските власти наричат палестинските организатори и извършители на акции, при които загиват евреи, „терористи“. Палестинците действително извършват акции, които могат да бъдат обявени за терористични, но подобни акции са извършвани в много страни по света, където е имало борба за свобода и независимост, против окупация и насилничество. И евреите не правят изключение в това отношение. В периода непосредствено след Втората световна война Палестина е под контрола на Британската империя и британската администрация; тя и военна щаб-квартира са разположени в хотел „Кинг Дейвид“ в Йерусалим. Еврейското население в Палестина, наброяващо 450 000 души, се стреми да създаде своя държава, на което колониална Великобритания се противопоставя. Конфликтът между колониалната администрация и еврейското съпротивително движение се изостря; стига се до въоръжени сблъсъци и репресивни мерки от страна на британците. На 4 ноември 1944 г. тайната съпротивителна ционистка организация „Стърн“ убива в Ерусалим британският колониален министър лорд Мойн. След арести през следващите две години на еврейски лидери, в отговор на 22 юни 1946 г. нелегалната еврейска съпротивителна организация „Иргун Цвай Леуми“ с лидер Менахем Бегин извършва бомбен атентат в хотела, при който загиват 91 души; 41 са ранени. Извършен е чист терористичен акт, при който мнозинството загинали са цивилни и служители на хотела. На 16 април 2006 г. в Йерусалим е организирано честване на 60-годишнината на това събитие. В тази връзка британският парламент приема заявление, в което се казва: “Ние не смятаме, че такъв акт на тероризъм, причинил много жертви, следва да бъде честван.“
Израел е единствената демократична страна в света, която
практикува, без да го крие, убийства на свои политически противници зад граница.
“Хюман Райтс Уоч“ обвинява управляващите израелската държава в налагане на апартейд и гонения спрямо палестинците, което съгласно международното право представлява престъпление срещу човечеството. Според защитната организация властите прилагат всеобхватна политика за „поддържане на господството на еврейските израелци над палестинците“.
В международен план политиката на Израел спрямо палестинците, стремежът за осигуряване на жизнено пространство за тяхна сметка, отказът да бъде създадена палестинска държава и да бъдат приети прокудените от домовете им палестински бежанци е осъдена от много държави и от международната общност като цяло. Основният поддръжник на Израел и неговите действия са САЩ, които редовно блокират резолюции на ООН, осъждащи Израел. За 10-годишен период от 2019 г. до 2028 г. САЩ са гласували 38 млрд. дол. военна помощ на Израел, отделно от огромната икономическа помощ. Официалното обяснение за безрезервната американска външнополитическа подкрепа и военна и икономическа помощ е, че Израел е важен съюзник на САЩ в Близкия Изток. Но съюзник срещу кого? Истината, която се изтъква от много политически наблюдатели обаче, се крие в мощното влияние на израелското лоби в САЩ.
В своята книга „Израелското лоби и външната политика на САЩ” американските професори Джон Миършаймър и Стивън Уолт цитират бившият израелски премиер Ариел Шарон, който на 3 октомври 2001 г. уверява тогавашния външен министър Шимон Перес: „Искам съвсем ясно да ти обясня нещо. Не се тревожи от американски натиск над Израел, защото ние, еврейският народ, управляваме Америка. И американците го знаят.“ През юли 2010 г. известният американски режисьор Оливър Стоун в интервю за „Ню Йорк Таймс“ изразява мнение, че евреите в САЩ доминират медиите и упражняват влияние върху външната политика на САЩ; влиятелният американско-израелски комитет го нарече антисемит и подложен на натиск, той беше принуден да се извини за думите си. Според проф. Джон Миършаймър „почти невъзможно е да критикуваш Израел или американско-израелските отношения в американските медии“. Това е така, защото всяка подобна критика се определя от израелското лоби като антисемитизъм. Майкъл Линд, израелски журналист в статия в английския „Обзървър“, пише, че докато израелското лоби в САЩ изкривява американската външна политика, всякаква критика в САЩ на Израел е табу.
Действията на Израел спрямо палестинците и подкрепата, която им оказват САЩ, обаче са нож с две остриета. Израел може и да разширява жизненото си пространство за сметка на палестински територии, да провежда дискриминационна политика спрямо тях дори в собствената държава, да не изпълнява резолюции на ООН, опирайки се на безрезервната подкрепа на САЩ, но това има цена, която плащат и Израел, и САШ. Сред арабския и мюсюлмански свят се поражда омраза към САЩ, и в резултат се провеждат въоръжени атаки срещу военни бази на тази държава по света; най-силният пример е терористичната атака от 11 септември 2001 г. срещу световния търговски център в Ню Йорк. Израелските евреи са подложени на стресиращи атаки със самоделни ракети от Газа, те не се чувстват в безопасност и от потенциални атаки в страната от местни палестинци. Загиват цивилни израелци; на 30 март 2022 г. палестинец уби петима души в предградие на Тел Авив. На 23 ноември 2022 г. при бомбен атентат в Йерусалим беше убит 18- годишен младеж и 18 души бяха ранени. За цялата 2022 г. при атентати в Израел са убити 25 израелски евреи. От своя страна, при операции в окупираният Западен бряг в резултат на израелски военни операции са убити 130 палестинци.
Извършват се убийства и на евреи, жители на други страни, включително и в България – на летище в Бургас на 18 юли 2012 г. бе извършен бомбен атентат, при който загинаха седем еврейски туристи. Когато радикалният ислямист Мохамед Мера на 28 март 2012 г. убива във Тулуза 30-годишния еврейски равин Джонатан Сандлър и неговите синове – момчета на три и шест години, той се самоопределя като ислямски воин, който отмъщава за убийствата на палестински деца от израелски войски.
Настроението срещу Израел е не само от страна на арабите и мюсюлманите по света, подкрепящи палестинците; някои държави отказват внос на израелски стоки и продукти, произведени в окупираните територии. Пример е и отказът на световно известната ирландска писателка Сали Руни да бъде издаден последният й роман в Израел поради осъдителното отношение на тази държава спрямо палестинците. През 2015 г. 300 професори и учени от британски университети обявиха официален „културен” бойкот на Израел. През октомври 2021 г. професорът по политическа социология Дейвид Милър от университета в Бристол в публично изявление характеризира Израел като „насилствен, расистки режим, извършващ етническо прочистване“.
Създава се впечатление, като че евреите в Израел и тези в други страни, които подкрепят действията на тази държава, са претърпели метаморфоза; те, които столетия са били обект на потисничество, сами са потисници.
На 26 януари 2023 г. израелски военни подразделения атакуваха бежанският лагер в Женин в окупираният Западен бряг в опит да арестуват ”ислямски джихадисти”, при която акция бяха убити девет палестинци, включително 61-годишна жена. Така броят на убитите палестинци от Западния бряг за 2022 г. достига 150 уши.
На следващият ден, 27 януари, въоръжен палестинец убива седем евреи и ранява още трима, единият от които е четиринадесетгодишно момче, когато те напускат синагога в Източен Йерусалим. Нападателят е убит на мястото на инцидента.
На 28 януари въоръжено 13-годишно палестинско момче, отново в Източен Йерусалим, прострелва и ранява баща и син евреи. Нападателят е ранен и откаран в болница.
Един израелски журналист казва по този повод: „Това е различно. Тези хора, които извършват тези нападения, са готови да умрат.”
Отговорът на израелските власти на тези два определени като терористки акта – изравняване със земята на къщите, където са живели, оставайки без дом близките им, което противоречи на международното право, защото наказанието не е индивидуално, а колективно; при това в случая с момчето – неподкрепено със съдебна присъда. В коментар по тови повод „Ню Йорк Таймс“ коментира, че тази практика не е донесла успех в миналото. На насилието е отговорено с насилие – в противоречие с исторически доказаният факт, че насилието поражда насилие.
Тази спирала на смъртоносни акции от израелски войски срещу палестинци и ответни смъртоносни акции от палестинци срещу евреи не е нещо ново и не се очертава да спре. Новото е, че загиват деца от двете страни и че тринадесет годишно палестинче е било готово да умре, когато е започнало да стреля срещу цивилни евреи в Източен Йерусалим. Него трудно може да определиш като ислямски джихадист; в него очевидно е натрупан гняв и готовност да се пожертва, като отмъсти за убитите палестински събратя. Над това трябва да се замислят израелските управници, защото ако не се реши палестинският проблем, спиралата на насилие от двете страни няма да спре и жертви ще бъдат не само палестинци, но и невинни евреи; включително не само палестински, но и еврейски деца.
Пътят на богоизбрания народ в историята е многострадален. И за съжаление – в днешно време и противоречив.
Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!
Епицентър
