Мирела Костадинова: Баба Тонка отрязала жълтици от наниза си и поръчала златошита дреха за Караджата

Освобождението заварва баба Тонка сама в къщата ù, без никакви средста за съществуване. Когато през 1882 г. Захари Стоянов пише страниците на своите „Записки“, той завършва биографичните бележки за нея със следните думи: „Баба Тонка живее и до днешен ден, забаравена и оставена от всички… Нейното богатство е само миналото и възпоменанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би ù направил чест да я посети…“ Тя доживява късна възраст – 81 г.

Преживява трагичната съдба на децата си. Вижда мизерията и глада на синовете си Ангел и Никола.

Малко се знае за нейните млади години. По дух приличала на майка си – смела, находчива, жизнерадостна и весела. Не се плашела от нищо. Като момиче на 10-12 години, яхвала магарето на баща си и отивала сама на кошарата им, която се намирала извън града. Овчарите натоварвали гърба на магарето ù със сирене и тя го занасяла на търговец, на когото баща ù го продавал.

Когато станала мома за женене и ергените закачали Тонка, тя им отговаряла дръзко. Обидени от напереното ù поведение намазали портите на къщата ù с катран, което за някогашните разбирания на хората било голям срам за момата.

Една вечер, на седянка се появили трима въоръжени сеймени. Те обградили всички и извадили ятагани. Момите се разплакали, но после ги освободили да си вървят. Разтреперанните от страх млади мъже затворили в обора. Домакините взели да се молят на турците да ги освободят. След дълги молби те се съгласили, но при условие, че момците изметат обора и изхвърлят боклука. Младите мъже го сторили. Но на другия ден се разбрало, че в лицето на сеймените били Тонка и нейни приятелки, облечени в турски дрехи. Така смелата жена отмъстила на самонадеяните ергени, които намазали портите ù с катран.

По онова време родителите на смелото момиче имали приятел свещеник и я изпратили при него, за да се учи да пише и чете. В къщата му ходила само три дни и се научила да пише една буква – У. Отказала се от ученето, защото дружките взели да я подиграват. Така останала неграмотна.

Родителите ù настоявали да я омъжат за момче от заможен род – Петър Тъпанчето, но Тонка категорично отказала и мъжът от огорчение забягнал във Влашко. На сърцето ù лежал друг мъж – Тихо Обретенов. Още никой не знаел, че ги очаква 40 годишен общ живот изпълнен с радост и тъга.

Двамата минават под венчило, но съпругът ù остава в сянката на силната си съпруга. Тихо е предприемчив и находчив човек. От брака им с Тонка се раждат 12 деца, от които 5 починали малки. Остават живи пет момчета – Атанас, Ангел, Петър, Никола и Георги и две момичета – Петрана и Анастасия.

След сватбата Тихо Обретенов станал майстор на аби, отворил дюкян с калфи и чираци. Понатрупал пари и купил къщата на Курт бей, близо до дунавския бряг в Русе. Той е един от църковните епитропи, помогнал да се направят подобрения в черквата „Св. Троица“. Първи подкрепил идеята и извадил пари от кесията си за построяването на двуетажна сграда на новото „Словенобългарско училище“ през 1841 г. в Русе. Станал и негов настоятел.

Този буден мъж често събирал приятели, за да разговарят. Получавал тогавашните вестници и бил информиран по европейските новини. Разговарял за Раковски и „народните работи“, с революционера се познавал лично. На тези срещи присъствала и съпругата му Тонка, която слушала с интерес мъжките работи. А след години признала, че за революционната си дейност я запалил точно Раковски.

Семейството вярва в идеята, че ние българите трябва да бъдем свободни, както нашите съседи. Не понасят турските насилия и подигравките на гърците над българския народ.

Тихо скоро отваря дюкян в Сакча, настанил калфи и чираци, които шиели абаджийски стоки. Дюкянът оставял на негов роднина, за да го управлява докато го няма. Есенно време Тихо Обретенов се завръщал в Русе, където носел солена риба, хайвер и мед и ги продавал през зимата. През март отивал отново в Сакча, където носел различни стоки от Русе.

По време на Кримската война оставил стоката на чираците и калфите си и се завърнал в крайдунавския град, така пропаднало всичко. След войната дълго умувал с какво да се захване, но Тонка го окуражила – накарала го отново да замине за Сакча. Там търговците го познавали като честен човек и му дали кредит, за да отвори отново дюкяна си.

През това време Тонка отглеждала буби, пашкули и семе, които продавала на италианските търговци. През есента от лозята правела вино, което съпругът ù продавал в Сакча.

Семейството стъпило на крака, позамогнало се. Тихо купил хан с два дюкяна в Сакча. Убедил българите там да отворят училище, дал една от стаите над дюкяните си за негово ползване, намерил учител, който се хранел на негова издръжка. Тихо Обретенов е подкрепян в начинанията си от синовете му – Атанас, Ангел, Петър и Георги.

Всичко в семейството вървяло добре докато един ден чорбаджи Трифон повикал Тихо в къщата си, за да си прегледат търговските сметки. Съпругът на Тонка отишъл с тефтерите си и двамата захванали сметките. Поднесли на госта кафе и ракия. Станало късно, не могли да довършат сметките. Тихо оставил тефтерите си у чорбаджи Трифон и се прибрал вкъщи. През нощта го заболял стомах и до сутринта починал. Говорело се, че бил отровен.

След смъртта му чорбаджи Трифон го изкарал борчлия. Алчният човек заграбил всичкото му имане в Сакча. Поискал да продаде Тиховата къща в Русе. Тонка успяла да докаже, че е нейна, купена от продажба на бащината ù къща. Така я запазва за децата си. Семейството изпада в тежко материално положение.

Тонка Обретенова участва в национално-църковните борби като предводителка на бунта на жените в Русе срещу владиката Синесий. Борбата между него и русенци била стара. Но нещата станали наистина сериозни през 1862 г. Русенци искали богуслужението в църквите да става на български език, а не на гръцки. Владиката настоявал на гръцките служения, но не успял да се наложи. Накрая спрял да посещава храмовете. Но Синесий решил да си отмъсти и наклеветил някои от българските първенци пред турския паша, изпратили ги на заточение.

Владиката твърдо решил, че на Атанасовден ще служи в черква на гръцки език. Някой подшушнал на ученици от горните класове за това и скоро те се втурнали към владишката къща. Разказват, че тяхното настървение било толкова голямо, че от владишкия конак останали само основите. Скъпата му владишка корона ритали из двора като топка. През това време наоколо нямало нито един мъж, а само множество от жени и деца. На другия ден властта задържа учениците от горните класове. Щом научили майките им се събрали и водени от Тонка Обретенова тръгнали към конака на пашата. Пред вратите крещяли, че си искат децата и натискали тежките врати. Той се уплашил и взел да ги уверява да се приберат по къщите си,че ще пусне децата им. Тонка говорела много добре турски и му казала, че няма да помръднат от местата си поради владишките клевети срещу мъжете им. Накрая пашата пуснал учениците и те се прибрали с майките си като всички пеели. Скоро след тази история владиката Синесий напуснал Русе.

После Тонка Обретенова се отдава на идеята за българската свобода, в която вземат участие и нейните синове. Майката се досещала за съдбата на децата си, но ги поощрявала за святото дело. Къщата ù на брега на Дунав става убежище на революционери, които тя посреща и изпраща, без да жали усилия. Укривала оръжие на българските чети, което е доставяно от Румъния. Складирано е в нейната къща, а от там се изнасяло извън града. Това не било лесно в онова време, защото през града се излизало през няколко порти пазени от войници. Синът ù Никола Обретенов разказва: „През месец август и началото на септември, в най-големите горещини баба Тонка се обличаше с дълъг кожух, нарамваше под него една или две пушки, минаваше през градските порти и отиваше на полето при градските боклуци. Тук заравяше пушките, а куриерът Станчо Бъчваринът от Русе и Мирчо от Червена вода ги взимаха в каруците си и занасяха в селото.

Веднъж един от караулите на портите рекъл на майка ми: „Бабо, днес хората искат и ризите си да съблекат от топлик, пък ти си се облякла с този кожух!“ „Ех, синко – отвърнала тя, – да не ти дава господ такава треска, каквато имам. Казаха ми 40 деня да излизам сутринта да заравям по една къртица, да ми мине…За цяр го правя това“.

Често куршумите за революционните дела слагала в кошници, а отгоре ги замаскирала с яйца, така ги изнасяла от града. Друг войник на портите я попитал къде ги носи тези яйца, като хората ги изнасят вън от града. А Баба Тонка отговаряла, че има много кокошки и ги носела на някакъв англичанин началник на гарата, който ядял само пресни яйца.

Тя е жената, която научила от сина си Ангел, че Караджата има нужда от джамадан, дреха подобна на жилетка. Баба Тонка отрязала няколко жълтици от наниза си и поръчала на войводата джамадан от най-скъпото сукно, обшит със сърмени гайтани. Щом дрехата станала готова опекла шаран и топла пита, напълнила шишета с ракия и вино и потеглила за Гюргево заедно с малкия си син Никола, който облякъл джамадана под дрехите си. Скоро намерила Стефан Караджа и Хаджи Димитър, между тях бил и сина ù Ангел. Нагостила всички и им пожелала успех в Балкана.

Знае се съдбата и трагичния край на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Караджата след много мъкки и теглила е заловен и заведен в Русе, където починал на 31 юли 1868 г. от раните си. Тъкмо баба Тонка накарала да изкъпят войводата, сменила дрехите му и подредила около тялото му цветя. Само тя, заедно със стражара Мехмед Чауш, придружила покойника до гробищата.

За да разпознае и после гроба на Караджата между останалите гробове на обесените четници, тя отбелязала върху прясната пръст единствената буква, която знаела да пише. На другия ден поставила дървен кръст върху пресния гроб на Караджата. Редовно палела кандилата на него и други загинали четници. А по-късно заедно с други революционно настроени русенци поставила на всички каменни плочи с имената им.

Един ден, след Освобождението на България, когато синът ù Ангел се завърнал от заточение, баба Тонка извадила черепа на Караджата. Цели шест години тя не знаела къде е детето ù и вписвала името му в поменника на умрелите. Когато го посрещнала на влаковия перон, заедно с неговите другари, вместо да плаче тя се засмяла прегърнала го и казала: „Познах го, магарето, той от мене повече е остарял!“ Няколко дни след това станало веселие в двора на къщата й. Баба Тонка извадила от най-хубавото си вино, дошли и музиканти, а тя повела хоро. Тогава показала и черепа на Стефан Караджа.

Интересен факт е как попада в ръцете ù. През 1876 г. в Русе е закаран комитетския куриер Лукан Тодоров, който умира от побоищата на турците. Решено било да го погребат в гроба на Караджата. Когато го изкопали баба Тонка успяла да скрие черепа му в тревата, а щом се стъмнило го занесла в дома си. Дала го на сина си Атанас, който съхранявал и комитската архива. Така запазва частица от Караджата като реликва.

През това време е убит сина ù Петър в битката при Канлъдере, където турците залавят и Стефан Караджа, а другият ù син Ангел е в неизвестност. По-късно окован в синджири и смазан от бой Ангел е докаран в Русе. Баба Тонка с много молби и бакшиши успява да влезе при него в затвора. Всички служители се насъбрали да я видят как комита се среща с майка си, а баба Тонка вместо да заплаче, че най-сетне вижда сина си, започнала да се кара: „Колко пъти съм ти казвала – да не се събираш с хайрсъзи, че и ти ще станеш като тях? Как ти посмя да станеш царски душманин? Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?“ Това се харесало на турците и вратата на затвора за нея винаги била отворена. Тя събира дрехи от близки и роднини за затворниците, за да ги преоблече, носи им храна. Успява да спаси сина си Ангел чрез Шакир бей, той е осъден на доживотен затвор. Изпратен е на заточение и е там до Освобождението.

В Гюргево революционният комитет решил да започне подготовката по Априлското въстание. Много от апостолите се прехвърлили в България през Русе. Отсядали в дома на баба Тонка, а нея наричали „коджа комита“. Тя не спирала с хитрините си пред турците, за да не прекрачват прага на дома ù, където ходели революционери.

Веднъж в къщата ù пристигнали Стоил войвода, Христо Караминков и Георги Икономов, трябвало през деня да се скрият в една от стаите. Властта ги търсела под дърво и камък. За да отмести подозренията на турците, баба Тонка грабнала две шишета ракия, запяла и затанцувала из двора си. Туркините, които ù били съседки се показали от прозорците и започнали да се смеят, помислили, че е пияна. А истината била, че „огън е горял“ в душата ù.

Захари Стоянов разказва, че когато баба Тонка изпратила сина си Никола на заточение, тя вървяла след него „и викала на високо, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи, но още четирима ако би имала, то пак няма да ù стане жално, че носят байрака“.

Двете дъщери на баба Тонка също ù помагат в революционните дела. Петрана, която работи като учителка, пренасяла с майка си оръжие и провизии, тя водела и кореспондецията с революционерите в Румъния и изпълнявала поръчения в Гюргево. Ушива две знамена – първото за Червеноводската чета, а второто за дружината на Стоил войвода по време на Априлското въстание. Остава неомъжена, а след Освобождението живее във Варна при осиновената си дъщеря Марийка Георгиева.
Другата-Анастасия, най-малката дъщеря от децата на баба Тонка, също често ходи в онези смутни години в Букурещ и изпълнява куриерски задачи. Завършва Московския девически институт. Тя става съпруга на Захари Стоянов, с който се венчат тайно от баба Тонка, която не искала този брак. Но Анастасия е жената, която му помогнала да стане писател.

След смъртта му тя е учителка. Остава да живее с единственото им останало живо дете Захаринка, родено след смъртта на баща си. По-късно внучката на баба Тонка заминава за Швейцария, за да учи рисуване, но не стигнала до там. Оженила се в Мюнхен за инженера Вилхелм Громбах, който след идването на власт на Хитлер в Германия е изгорен в пещите на лагера Дахау. Захаринка живее в Хелга с дъщеря си, внуци и правнуци.
От писаното до днес, като че ли най-добре образът на баба Тонка рисува Захари Стоянов в „Записките“ си. Тази жена сама се превръща в свещен образ на българската майка – вечно чакаща и изпращаща.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!    

Епицентър