Антон Гицов: Разумно ли е клубовете в РСМ да са на имената на Иван Михайлов и Цар Борис III?

Антон Гицов

Северомакедонците не обичат Иван Михайлов по понятни причини. Те имат свое  ВМРО, но трудно преглъщат факта, че след смъртта на Тодор Александров, ВМРО е оглавена от Иван Михайлов, който във всичките си спомени, интервюта и други документи  говори на чист български език и говори за това, че  ВМРО е българска организация. Известни са неговите думи „Македония без българи – огън да я гори!“.

Иван Михайлов наистина е виден македонски революционер и радател за една Македония, която рано или късно да бъде приобщена към България, но той е и много противоречива личност. След смъртта на Тодор Александров, той е в основата на братоубийствената война иежду различните кланове на организацията. Неговите екзекутори избиват безжалостно „федералистите“, които са считали, че великите сили е нямало да позволят Македония да бъде погълната от България, и че най- правилният път би било Македония да стане независима в рамките на някаква балканска федерация, идея прокарвана и от Коминтерна.

На 7 юли 1928 г. по нареждане на Ванче Михайлов в София е убит ген. Александър Протогеров, който се е противопоставял на крайните методи за разправа с вътрешно политическите опоненти на Иван Михайлов.

Убийството му предизвиква обаче фатален разкол в самата ВМРО, в която се оформят враждуващи крила на михайловисти и протогеровисти между които  възниква братоубийствена война. Членът на задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски, протогеровист, е убит на 2 декември 1930 г. в София от екзекутора на ВМРО Владо Черноземски по нареждане на Ванче Михайлов. На 4 март 1930 г., е убит Васил Пундев, протогеровист, македонски революционер, виден историк, публицист и журналист. От своя страна, протогеровистите избиват сподвижници на Ванче Михайлов. ВМРО убива комунистическите депутати Тодор Страшимиров на 17 февруари 1925 г. и Хараламби Стоянов  на 6 март 1925 г. , убит е и видният македонски революционер Димо Хаджидимов  лидер на левицата заедно с заедно с Яне Сандански и Гьорче Петров.

Още при Тодор Александров, по време на деветоюнския преврат през 1923 г. екзекутори на ВМРО убиват по жесток начин  министър- председателя Александър Стамболийски. Избиват се и видни земеделци, приближени то Александър Стамболийски, койте се е стремял да подобри отношенията с Югославия и за таз цел е ограничавал операциите на ВМРО в Македония и Сърбия.  Райко Даскалов, ръководител на Войнишкото въстание през 1918 г. и министър в правителството на Стамболийски е убит във Виена. ВМРО постепено се превръща в „държава в държавата“. По време на т.нар. „Дъбнишки събития“ през май 1925 г. по нареждане на Ивай Михайлов в с. Дъбница, Неврокопска околия, ВМРО устройва свой съд на над 300 федералисти, комунисти и земеделци, като са произнесени и изпълнени според различни сведения, между 50 и 80 смъртни присъди.

На 19 май 1934 г. е извършен преврат от политическия кръг „Звено“ и Военния съюз. През септември същата година  е  издадена Наредба-закон за безопасността на държавата и започват масови арести на активисти на ВМРО. Софийски военнополеви съд разглежда десетки убийства от дейци на ВМРО, издадени са 21 смъртни присъди, между които и на самият  Иван  Михайлов, който избягва в чужбина..

Всичко това поставя въпроса защо е трябвало клуба в Битоля  да бъде наименуван на името на Иван Михайлов, личност неприемлива за северомакедонците, но и с противоречива роля в историята на ВМРО и България. Какво е пречело клубът да се наименува например на Тодор Алекснадров, който би бил приемлив еднакво и за двете страни? Или дори на Гоце Делчев или на името на Даме Груев?

Същото се отнася и до наименуването на клуба в Охрид  на името на цар Борис III в Охрид. Съвършено ясно е защо това наименование дразни северомакедонците.  Днес те са отделна държава, а цар Борис никога не е приемал такъв вариант, една от причините той да присъедини България към Тристранния пакт и вкара България във Втората световна война е  стремежът му с помоща на Хитлер да стане „Цар- Обединител“, който е присъединил и Македония към България.  Да се кръсти клубът на негово име означава на практика признаването от наша страна на неговата роля и принос като „Цал Обединител“.

Вярно е, че македонските българи са посрещали радушно българските войски, но не трябва да се забравя, че по това време както в България, така и в Югославия, включително в Македония, има партизанско антифашистко  движение. А режимът в България по това време е с пронацистки уклон, жестоко се преследват партизани и техните ятаци, в затворите се вкарват  комунисти, земеделци и други противници на властта. По същия начин българските окупационни власти постъпват и в Македония. В името на негово меличество Царя- Обединител.

Ето по тази причина, не е имало основание и логика клубът в Охрид да бъде именуван на името на Цар Борис III. Нима няма друти по приемливи имена? Като Братя Миладинови или Климент Охридски. А защо не и Димитър Талев, авторът на  „Железният светилник“, а „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

А що се отнася до някои осъдителни  деяния на българските окупационни власти в Македония, поради което там ни нарачит “фашисти“, добре е да се припомня на Скопие, че виновните за такива деяния не са останали ненаказани.   След 9 септември 1944 г. към Народния съд е създаден специален  единадесети върховен състав, който е  съдил лицата, свързани с престъпни деяния на българските полицейски и военни власти в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за периода от 1941 до 1944 г. Обвиненията са за полицейски терор, акции срещу партизани, палежи на къщи и убийства. Под отговорност са били привлечени 183 души,  издадени са някои смъртни и доживотни присъди, както и много присъди на различни години затвор.

Но този аргумент засега не се използва от българските политици, защото ако признаят легитимността на присъдите на този състав на Народния съд, би трябвало да признаят легитимността и  на самият Народен съд, нещо, което избягват да правят.

Епицентър