Проф. Валери Стефанов: Словото е дихание, което събужда мъртвото

Проф. Валери Стефанов

На този ден празнуваме себе си като общност на надеждата.
Честваме словото, таланта, творчеството, вдъхновението…

Датата 24 май събира в себе си позитивните аспекти на колективната ни идентичност. Тук са преклонението пред завета на Отците, упованието в Словото, митът за Сътворението на буквите, вярата в духовното Възкресение на общността. Химнът на Стоян Михайловски е синтез на всички тези неща. Той е мечтанието за една духовна България, която ще се намеси, млада и силна, в благородното съревнование със световните народи.

Празникът не е само спомен и почит, той е ритуал, колективно действие. В него сърцата празнуват своята сплотеност. Празникът на 24 май са училищните хорове, които пеят химна на светите братя. На този ден все още чуваме оркестрите, които задават ритъма на вълнението. Това е самият празничен български народ, който повече от век и половина живее в споделената тръпка на възторга. Това е преклонението пред училището като дом на знанието и ключова институция на модерния свят.

Празнично е! Но и някак тъжно в една опустяваща страна, където стотици стари училища ни гледат с кухите очи на изтръгнатите прозорци.

В един суров свят на насилие и битки, славянските първоучители, светите братя равноапостоли Кирил и Методий, показали какво означава да бъдеш воин на духа. Какво означава да сееш, когато всички са се спуснали да жънат. Какво означава да си умен, когато глупостта и жестокостта са налегнали света. Какво означава да имаш вяра и да отстояваш кауза.

Редно е да знаем, че дълбоко зад фигурата на Учителя стои фигурата на Сеяча. Че засятото семе покълва и ако случи на грижовни стопани, става дърво, което опира в небето.

Народите преуспяват в историята, тогава когато редом до възвишения учител застанат прозорливият владетел и преданите ученици. Само тогава азбуката се превръща в книжнина – в духовни продукти, в колективно богатство, в траен ориентир.

В средновековна България това се е случило.

Чрез силата на словото и натрупаното книжовното богатство, средновековната българска държава е станала достойна част от християнската цивилизация.
Чрез силата на словото, в мътните зори на Възраждането, заспалият народ е призован да се събуди и да прогледне за съдбините си. Паисий, Софроний, Раковски, Ботев… са знаели, че без силен глас няма народна свяст. Затова са викали!

Модерната българска нация и новата българска държавност са заченати в лоното на мита за проглеждането и светлината. Родени са от битките на просветления ум срещу плътността на мрака и измамното спасение на съня.

Днес чуваме гласове, че кирилицата ни отделя от света. Ще им кажем, че кирилицата не е отдалечаване и изключване от света, тя е най-дълбокият печат на колективната ни идентичност.

Лесно е да бъдеш като всички, трудно е да бъдеш различен. Слабият се страхува да бъде себе си, той бърза да се пъхне в общото и да се скрие в същото.

Онзи, който не се страхува да понесе различието го пази когато очите си и не чака наставници да пристигнат отвън – за да му кажат кой е и какъв е.

Кирилицата е траен печат – призив да развиваме не окопите на локалното, а културата на уникалното.

Всеки първокласник, който изписва със старание началните букви и прочита първите си изречения, чества величието на духовния подвиг. С четенето и писането той полага основите на онази душевна култура, която ще го направи човек.

Благославяме словото и разтваряме книгите, защото носим надеждата, че те са път към спасението. Средновековните книжовници са имали едно специфично определение за способностите на ума. Те казвали – „радва се умът човешки…”. Ако сме позабравили тази радост, днес е подходящо време да си я припомним.

И да повярваме, че умът човешки не е студен инструмент, както твърдят неговите клеветници, а е нашата най-дълбока и сантиментална връзка с всичко в света.

Учителите ни дали семето. Владетелите подготвили нивата. Народът я напоявал през вековете с усърдието, кръвта и сълзите си.

Семето покълнало, браздата оцеляла и днес ние стоим не другаде, а в тази вечно несигурна нива.

И като стоим в браздата си припомняме написаното от Свети Августин – „Катадневна пещ е за нас езикът човешки”. В тази пещ изгаря всекидневното. Но в нея се калява съдбовното. От нейните пламъци излита възвишеното.

Ако искаме да бъдем възроден народ, трябва да помним тези думи и да внимаваме с пещта на езика.

Да знаем, че словото е дихание, което събужда мъртвото.
Да се научим да разпознаваме красотата и да държим щит срещу омразата.

Да не позволяваме на гнилите думи, за които ни е предупредил апостол Павел, да превземат мислите и да покорят живота ни. Животът не е сметище. Езикът не е болест, а светотворение.

Да бдим над светлината, защото тя е нещо за пазене. Дали идва от небето или трепти откъм пламъка на светилника – светлината се нуждае от грижа.

Да се радваме, че всички деца са красиви, но да знаем, че наша отговорност е да ги направим образовани. Което означава само едно – да дадем шанс на ума им. Да им покажем, че умът е щастлив дар от Бога, попаднал в ръцете на земни стопани.

Да помним, че светците трябва да светят най-силно тогава когато тъмнина налегне народите. Когато силата им отпадне и пътищата им се объркат.

Да знаем, че книгата е централен символ на човешкото битие. Дори ангелите на Апокалипсиса разтварят книги и снемат печати, за да разберат какво иде насреща и кой накъде ще върви.

Да имаме вярата, че когато в празничния ден засвирят блестящите медни тръби и запеят училищните хорове се отварят вратите небесни.

Да вдигнем поглед и да видим как през процепа на небето гледат нашите духовни отци и ни благославят.

Честит празник!

Източник ЕПИЦЕНТЪР