Костадинова: Първата и последната жена на поета Теодор Траянов са до него в предсмъртния му час

Известно е, че Теодор Траянов заминава за Виена през 1900 г. Там живее с известни прекъсвания повече от 20 години. Отначало като студент, а след това и като служител в българската легация. През 1907 г. минава под венчило с Елена Петерс, която е русо момиче с необикновени очи. Нейната майка е потомка на стар виенски род, собственичка е на кафене, посещавано от българския студент. Тъщата обича да му приготвя български ястия, които е научила от майката на поета. Теодор и Елена имат три деца: първородния им син Васил – Теодор, Иванка – Жанет и Асен.

Шест дена преди да се роди единствената му дъщеря, на 11 април 1915 г., във „Фолксопера“ се представя премиерата на драматизацията на Траянов – приказката „Младият крал“ на Оскар Уайлд.

Той е човек с широки интереси, освен добър поет е и математик, има широка музикална култура, а за способностите му на шахматист в някои от виенските кафенета се носят легенди. След време пише статия за шаха – „Жреците на Каиса“.

Във Виена Траянов поддържа връзки с едни от най-големите интелектуалци – Райнер Мария Рилке, Карл Краус, Хуго фон Хофманстал, Артур Шницлер, Андон Вилдганс и други имена от духовния елит на австрийската столица. Мнозина от тях ценят творчеството на българина. Писателят Рода-Рода включва няколко творби на Траянов в съставена антология на българските поети.

Известността му сред виенските кръгове започва през 1908 г. Тогава Траянов е кореспондент на будапещенския вестник „Нейпсабад“.

Сприятелява се с принц Антон Роан, който е кореспондент на същия вестник. Роан е първият чужденец, който открива в Траянов големия поет.
Българинът обича да стои в кабинета на виенския си дом и да работи сред красиви мебели и голяма библиотека. В нея има вграден тайник, който води към кухнята на жилището. Понякога носи служебни документи от легацията и работи. Изисква пълна тишина от семейството си.
Обича също в дома му да идват гости, с които разговаря на различни теми. Стои с гостите на чаша вода или вино. Траянов вдига чаша ритуално за наздравица, почти не пие алкохол.

В свободното си време общува и с децата си. В разговорите използва български народни мъдрости и сентенции. Казва им, че българските пословици и умотворения са неповторими. Една от любимите му поговорки е: „На чужд гръб и сто тояги са малко“.

През 1912 г. Траянов си тръгва за България. Започва Балканската война и той постъпва във войската като доброволец, разболява се от плеврит, но го спасяват. Две години по-късно е издал вече две стихосбирки, името му е на страниците на печата, в антологии и сборници. През 1918 г. е изпратен от Министерството на Външните работи в Швейцария (Монрьо), където отива със семейството си на дипломатическа мисия. През 1922-1923 г. е секретар на нашия търговски представител Халбхаус в Бреслау.

В живота му се появява една жена – с инициали З. О. В него назрява съдбоносното решение да напусне дома си. Скандалите със съпругата му Елена се случват все по-често. Двамата очевидно не са един за друг. Имат културни и духовни различия. „Не я издигнах до себе си. Виновен съм…“, казва поета.

За него започват серия от душевни борби. Взема решението трудно. Посоката е една – България. Съпругата му и децата остават във Виена. Децата страдат. „Бях деветгодишна, когато той тръгна за София. Разплаках се и дълго не можах да се успокоя. Вероятно съм предчувствала, че тази раздяла ще бъде тежка и продължителна“, разказва в спомени Иванка – Жанет.

След неговото заминаване семейството му живее зле във Виена. Изпращат му писма в България, трябват им пари за хляб. Той дава всичко, което има до стотинка и често гладува, за да има за тях.

Какво е станало с любовта му със З. О. не е известно. Но по-късно той казва за нея: „Тя беше преход към Дора“.

Срещата му с Дора Дюстабанова е съдбоносна. Заедно са 14 години. До нейната смърт през 1937 г. Тогава той е съкрушен и страда неутешимо.
След по-малко от две години от смъртта на Дора Дюстабанова в живота му се появява Вера Балабанова. Тя е преводачка и кореспондентка, владее добре чужди езици. Траянов я нарича Верул.

В годините на тяхното сърдечно приятелство, той често я води на гроба на Дора Дюстабанова и заръчва, че иска да бъде погребан при нея. Обичал да шепне на Вера: „Най-много на този свят обичам децата, майка си и тебе. Само Дора обичах повече“.

Отношенията между Теодор Траянов и Вера Балабанова продължават до неговата смърт. Той споделя с Вера всичко, което го вълнува. „Чувстваше се задължен към мене. Търсеше всякакъв начин да ме зарадва с някаква материална дреболия. Ще остави в мое отсъствие „500 лева за кафени чашки“ по случай мой празник. Ще изпрати момчето на шивача си с няколко мостри да си избера плат за пола и сигурно се е чудил защо избирам грубия български плат пред финия европейски. За мен нямаше друг изход освен в тези редки случаи да приемам. Иначе той би се чувствал страшно угнетен“.

Траянов посещава често апартамента на Вера, който се намира на „Раковски“. Обядва почти всеки ден с нея и двете ù деца – Зоя и Сашко. После двамата пият кафе и той се прибира на ул. „Белчев“ №11, където живее на квартира, за да си почине. Квартирата му е скромна, дори няма библиотека. Легло, нощна масичка и по-голяма маса за хранене. Папки с ръкописи, семейни снимки и писма от децата му и Дора. По-късно Вера му подарява лакирана японска кутия за писмата на Дюстабанова.

Следобед той отива в кафене „Кристал“ или „Цар Освободител“, а вечер е в „Европа“ или „Роял“. Зависи какви срещи си е насрочил.

След това Теодор Траянов и Вера Балабанова вечерят заедно в неговата квартира на „Белчев“ №11. Предпочитат лека храна – сандвичи, риба, шунка, кисело мляко и чай.

Той е особено грижовен към двете деца на Вера. Хлапетата правят пакости, а той ги защитава пред майка им. Зоя и Сашко също посещават чичо си Теодор в квартирата му. Той им дава пари да правят с тях каквото поискат, но заръчва да не казват на майка си. Разсмива ги с разни шеги. Децата често страдат, че „чичо Теодор“ не иска да излиза с тях на разходка и на кино. Но пък им помага в училище – решава с тях задачи по математика, обяснява им по български език. „Учете добре, за да зарадвате майка си“, заръчвал им той.

Вера му е не само близка жена до сърцето, но и вярна помощница в работата. Когато той печата „Български балади“ заедно коригират колите. Изпълнява секретарска работа в кореспонденцията и творчеството му. Пише текущите му работи на пишеща машина – на български или немски език. Често му превежда на немски език негови стихотворения или на други български писатели. Щом Траянов поиска бързо да види свой текст върху белия лист диктува на Вера. За да ù направи удоволствие пита Вера за някоя немска дума, която той уж не знае. После поета преглежда написаното и нанася поправки. А Вера преписва отново текста с корекциите на чисто. Теодор Траянов грабва първия машинописен препис, а тя прибира в папака първия екземпляр с неговите поправки.

Друг път той настоява тя да пише на ръка. Вера изпълнява молбата му.

Поетът има желание винаги да чуе нейното искрено мнение. Иска да знае как се възприемат стиховете му от нея. Често говорят за книги. „Носеше в къщи най-разнообразни четива. Все ще намери нещо интересно. Сварвах ли го да чете астрономия – ще вземе лист и молив да ми нахвърли хипотезата си за вселената, да ми обясни пулсиращия безкрай. На мое запитване дали има други светове с разумен живот отговори, че не.

Считаше нашата земя за център на развиващия се живот… Занимаваше ли се с древна история, ще ми напише пак на листче изчисленията на старите египтяни за съдбовните вероятности. Познаваше добре световната история. А за тънкостите в нашата история се допитваше до видни наши историци…“, разказва тя.

Вера цени необикновения поетичен талант на своя любим мъж. Започва лист по лист да събира архив на Траянов. Купува негови книги, събира вестници и списания със статии отпечатани за него. Лепи снимки в албуми, събира получени писма и телеграми. Самият Траянов я улеснява в благородното начинание – сам носи онова, което е пропуснала или иска да притежава. По-късно голяма част от архива му е унищожен от бомба, която пада върху кооперацията, в която живее Вера Балабанова с децата си.

Началото на март 1943 г. Траянов прекарва тежка бронхопневмония, вдига висока температура. Вера остава при него в квартирата му 25 нощи, приседнала на стол. Двамата трудно се справят финансово, има и липса на хранителни продукти. Болестта засяга сърцето му. Тя брои капките, които му е предписал лекаря и чака да мине кризата му. Веднъж обърква шишенцата и цялата се облива в пот от притеснение.

През юли същата година започват бомбардировките. Той спи в дома на Вера. Тя го настанява в кабинета си, за да му е комфортно сред книгите. Децата за сигурност са настанени на вилата ù в Чамкория. „Той ще живее вероятно у дома в бъдеще“, надява се тя.

Ситуацията в София става тревожна и трябва да заминат за Чамкория, но Траянов се страхува от височината заради сърцето си. Заминава за Вършец. После той се завръща в София, за да работи върху „Песен на песните“. Вера отива при децата си с други свои роднини в Чамкория.
В края на 1943 г. американските въздушни нападения зачестяват над България. Траянов води майка си в дома на Вера, възрастната жена живее в стара къща на ул. „Бузлуджа“ №19 заедно със своя приятелка – г-жа Рибарева. На 10 януари 1944 г. по обяд има пряко попадение от въздушна мина. Вера е на работа, Теодор преживява нападението в скривалището на хотел „България“. Всички едва оцеляват, търсят се сред разрушените сгради, но се разминават в суматохата. Майката на поета и г-жа Рибарева по-късно се спасяват в Дряново.

Вера отново заминава с децата за Чамкория. Траянов се досеща къде е тя и веднага ù пише, че се е спасил в Княжево „във вилата на Дорини“.

Пострадал е десния му крак, но постепенно се оправя. Иска да отиде при нея и децата. Отговорът ù не достига до него и тя се връща в София за да го вземе. Намира го, а той изглежда като загубен и се вкопчва в нея. Куца, трудно се движи с бастун и се задъхва.

До този момент Траянов не е посещавал вилата ù в Чамкория. Плаши го височината – 1300 метра заради болното му сърце. Но се налага да замине с Вера. Когато пристигат, децата му се радват, а той постепенно се успокоява. Самолетите не спират да кръжат в нощното небе. Вера затваря кепенците, за да спи спокойно. Хваща му ръката, за да го успокои. Минават няколко часа докато той заспи.

Всички остават там почти два месеца. При тях отива и дъщерята на Траянов, а съпругата му Елена, която също е в България е евакуирана в Северна България.

Той е нервен и напрегнат, не може да се задържи на едно място. Решава да замине сам за Банкя. Мечтае за Беломорието и отскача до Драма и Кавала. После отива да види майка си в Дряново.

Един ден Вера получава телеграма от Ихтиман, че Траянов е тежко болен от пневмония и е в болница. Вика я да отиде при него. Тя веднага се качва на влака. Щом пристига урежда свиждане с него. Заварва го в болничната стая седнал на стол до леглото си. Щом я вижда се очите му грейват. Той е отслабнал 16 килограма, лекарите се тревожат за живота му, но Траянов е уверен, че не му е време да си отиде от живота. Вера урежда от града мляко, масло и сирене, за да го подсили, защото храната в болницата е лоша. Тя остава няколко дена, но трябва да се върне при децата в Чамкория. Обещава му скоро пак да е при него и след няколко дена наистина се връща. Той вече е по-добре и му предстои изписване от болницата. „Съобщението, че в София са изгорели книжарниците на Чипев, както и зданието на издателя му Стоян Атанасов и др. му подейства крайно угнетително. Той изживяваше развитието на войната най-дълбоко и трагично“.

Преминава и това премеждие, което преодоляват заедно и Теодор Траянов отново говори пред Вера за творческите си планове, за тревогите си, които не го изоставят. Дните се нижат един подир друг, но и двамата не подозират, че се задава друго страшно изпитание, което ще завърши фатално.

Теодор Траянов е болен от рак. По-късно се разбира, че има тумор в мозъка. Вера научава лошата вест от хазайката му Надежда Георгиева. През това време любимата му жена е болна. Той ù изпраща пари, но не казва и дума за състоянието си. Тя научава, че при него в Александровска болница е съпругата му Елена, която се грижи за него. Елена Петерс е в България от известно време заедно с дъщеря им Иванка-Жанет. Дори му предлагат да живеят заедно, но той отказва. По-късно Елена и Вера Балабанова се редуват да го гледат в болницата. Той вече е загубил зрението си.

Когато Вера Балабанова отива да го види в болничната стая той повдига с ръка клепача си. Докосва се до шлифера ù, който тя е взела на заем. Тревожи се, че дрехата ù е неподходяща за сезона и ще изстине. Шепне ù нежни думи, усмихва се щастлив. Говори ù на немски, не иска околните да разберат какво казава. Гали я, шегува се, иска да прикрие лошото си състояние.

Тя го преоблича, дава му да се нахрани, Траянов се успокоява. Вечерта Вера отново се връща при него и остава през нощта до леглото му. Говорят, чувстват се като изгубени деца.

„Към самия край на месеца, отивайки да поема нощното си дежурство, видях един от болните да ме чака пред вратата на общата болнична стая. Той ме предупреди да не влизам при Теодор, защото Елена пак била загубила нервите си, викала и заплашвала по мой адрес.

Пак тревоги за умиращия! Чувствах се много слаба, бях загубила в болницата четиринайсет килограма от теглото си, едва се държах на крака, не бях виждала децата си, нуждаех се от кратък отдих след преживения кошмар. Реших да се оттегля за няколко дни и заминах за Хасково при децата, докато се уталожат страстите, докато уредя каквото зная, че желае Теодор“. После страстите на съпругата Елена се успокояват и дори носи подарък на Вера – купон за хляб. Предлага ù пари, ако има нужда. Вера ù подарява европейски чорапи.

Състоянието на поета се влошава с всеки изминал ден. Той диша тежко, хърка, леки конвулси разтърсват ръцете му. Вера сяда на съседното празно легло и държи ръката му. А той шепти: „Верулин…Верулин…Верулин. Искам да те видя“. Не може да отвори клепачите си. Тя го целува нежно и го успокоява, отваря клепката на дясното му око. Траянов се взира в нея и пак прошепва името ù. Казва ù, че не иска да се разделят.

Посещават го приятелите му, почти всеки ден идва Иван Радославов. Състоянието му се влошава, поетът вече не е в съзнание. „Болна съм от мъка“, пише Вера в свои бележки писани с молив. Но после вече няма сили да пише.

Траянов бълнува, стряска се, хърка, краят му наближава. Двете жени са до леглото му. В минути, когато е в съзнание Вера му казва: „Стисни ми ръката три пъти, ако ме чуваш!“ И той го прави… Траянов дава знак, че иска да си отвори клепача, но не може. Вера го повдига. Това е последния път, когато той я вижда…

Не пуска ръката ù. Диша тежко. После се унася. В седем сутринта започва агонията му. Идва художникът Сеферов и съпругата на д-р Бояджиев. Тя надига одеалото на болния, за да види дали не изстиват нозете му. Но Вера не ù разрешава. Елена е уплашена, Вера я държи, за да не вика. Иска душата на Теодор спокойно да напусне земята. И около 14 часа, на 15 януари 1945 г. тя полита към Вечността.

Какво е станало с Вера Балабанова, последната обичана жена от поета, след неговата смърт – не е ясно. Но тя събира част от спомените си за него в книга – „Теодор Траянов“ издадена от изд. „Наука и изкуство“ през 1980 г.

Докато е още жив поетът сам признава пред любимата си Вера Балабанова: „Не съм носил добро на жените, не съм…“ Но като, че ли те също не му носят нищо добро…

Дори първата му детска любов Линка Грудова, с която са неразделни и си дават клетва за вярност в църковен храм, му носи огромна болка.

„Нашето сърдечно общуване продължи около две години. Малко преди да завърши той гимназия, една моя приятелка ми се похвали, че е ходила с него на екскурзия и че той ù е писал стихове. Аз се почувствах оскърбена и обидена и се отдръпнах, като избягвах срещите, без да му обясня причината“. След известно време го вижда, той е с превързана ръка, но също не отронва дума от гордост.

Две години след това, когато Траянов е студент, двамата се срещат. Тръгват да вървят заедно и той споделя, че през цялото време е мислил за нея. Пишел ù стихотворения, които не смеел да изпрати, защото не знаел как ще ги приеме. Започнали да се обясняват подробно. Тогава той напълно отрекъл казаното от приятелката на Линка Грудова. И ù показва белег от куршум на ръката си. Разказал, че не можал да понесе раздялата им. И….

Това е последната им среща. Повече погледите им никога не се докосват…

Епицентър