Росен Тихов: Как заличаваме историческата си памет

Автор: Росен Тихов

С багери и бомби е заличавана историческата памет на България. От простотия или лакомия. Да бутнеш старината и вдигнеш нещо лъскаво, с което да печелиш. Тютюневият склад в Пловдив е поредният пример за национален нихилизъм. Този резил свети със страшна сила, защото градът под тепетата е Европейска столица на културата.

Заличаването на историческата памет тръгва от Възраждането. Османлиите сриват крепостите във вътрешността на страната, за да не ги използва въстаналото население. Оставят само онези по границите на империята, какъвто е случаят с Видинската. Онова, което по случайност оцелява, е доразрушено от самите българи.

Нашенците използват руините като кариери за строителен материал. Забиват кирки в антични твърдини, къртят мраморни блокове от средновековни дворци, товарят каруци с тухли от византийски градежи. С тях вдигат жилища, плевни и отходни места. В стените са вградени дори тракийски релефи.

В Хисарската крепост например зеят рани. Дупки, чиито автори са обитателите на съседните села Веригово, Момина баня и Миромир. Дълбаели като къртици със страх стената да не им падне на главата. Каквото отмъкнали от старото вложили в своите нови паланки.

Търновската крепост е разрушена до основи още в първите десетилетия на игото. Оцелява само централната порта, за да дочака своя палач след Освобождението. Това е кметът на града Иван Вителов, който подготвя обявяването Независимостта на България.

През септември 1908 г. кметът мери с шивашки метър портата на Търновград. Преценява, че каляската на княз Фердинанд не може да мине през нея. “Да се бутне!”, нарежда градоначалникът. Като вижда какво е сторил, Фердинанд се хваща за главата. Той е отраснал сред европейски старини и знае да ги цени. “Защо го направи?”, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка.

Ярък пример на простотия е Карлово. Градът на Левски не въстава през април 1876 г. и не е изпепелен. Неговата драма е през Руско-турската освободителна война. Тогава масово клане го обезлюдява. Над 900 българи падат под ятагана или увисват на бесилото. Трагедията е запомнена като Страшното.

След Освобождението в Карлово прииждат пришълци от околните села. Същите като ония в Хисаря. Те нямат нищо общо с просветителя Райно Попович, нито с първия журналист Иван Богоров. Не са от соя на благодетелите Евлогий и Христо Георгиеви.

Бедни духом люде, за които възрожденското огнище не значи нищо. Бутнаха Караивановият хан, в който се е укривал Васил Левски. Събориха Часовниковата кула, защото пречела на градския рейс да завива. Взривиха Араповският мост, за да опънат асфалтово платно. Строен е от ученици на Колю Фичето, майстори, каквито отдавна нямаме.

Ето я и столицата на България, столицата и на националния нихилизъм. След паметния Девети септември 1944 г. комунистите развяха лозунга “С миналото няма да построим бъдещето!” Негов автор е Григор Стоичков – бивш работник, свикнал да върти кирка и лопата. На 23 февруари 1971 г. той удари първата копка на новата Софийска гара. После нареди поетапно събаряне на старата.

Шедьовър на архитектурата, дело на двама чешки и един български архитект. В строежа участват италиански майстори. Открита е на 12 август 1888 г., когато на перона пристига международният влак от Лондон през Париж. По онова време гарата извисява снага като най-внушителната на Балканите.

Последната нейна тухла падна на 15 април 1974 г. Григор Стоичков я занесе на вилата и вгради реликвата в камината. Да топли нозете му, които страдаха от ревматизъм.

Следващите събития…

Едно свежо утро на 1977 г. София осъмна без сладкарница “Цар Освободител”. Отворена през 1908 г., през нея е минавал пътят на литературната слава. “Събираше се все културна публика, предимно писатели и хора на писателската и артистичната бохема”, спомня си коренячката софиянка Райна Костенцева.

Тук Яворов, си допива кафето и дописва “В полите на Витоша”. Елин Пелин и Александър Балабанов обсъждат последния разказ на класика от Шопско. В ъгъла е самотникът Йовков, който не иска да му досаждат.

Легендарното духовно средище беше на булевард “Цар Освободител” и “Раковски”, ъгъла срещу Военния клуб. Варварски го сринаха през нощта с багер. Като оня, който помете тютюневия склад в Пловдив.

Какво прави Националният институт за паметниците на културата?

Има дълбоки подозрения, че е замесен в далаверите около унищожаването на българското културно наследство. С дружни усилия например чиновниците загробиха един от най-големите амфитеатри в границите на Римската империя.

През 2004 г. при изкопни работи на улица “Будапеща” пак багери удариха в зидовете на антична постройка. Археолозите установиха, че това е Сердикийският амфитеатър. Построен в края на III и началото на IV век по времето на император Диоклециан. Овалната арена е 60 на 43 метра, местата са за около 25 000 зрители. Фасадата наподобява тази на прочутия Колизей в Рим.

Внушителното съоръжение се показа точно зад сградата на института. Той има власт да забранява строеж върху разкрити археологически обекти. Вместо да приложат буквата на закона, чиновниците се направиха на ударени с гладиаторски боздуган. Получиха амнезия!

Столичната община също си затвори очите. Главният архитект нямаше време, умуваше как да премести лъвовете от едноименния мост, за да построи на тяхно място метростанция. И докато цялата компания се ослушваше, над античния амфитеатър щръкна лъскав хотел. В мазето сега са изложени няколко камъка, около които мирише на манджи и бира.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!  

Епицентър