Мирела Костадинова: Поетесата Екатерина Ненчева живяла като чужденка между хората

Наричат я „първожрица на женската любовна лирика у нас“, „прокълнатият ангел на българската поезия“. Първата значима българска поетеса, която предизвиква интереса на публиката към поетичното си творчество. Своята единствена стихосбирка „Снежинки“ публикува през 1909 г., посветена на голямата ù обич, а по-късно и неин съпруг Иван Харизанов. В нея тя разкрива своя духовен свят и нежната си болезнена чувственост.

Ненчева е недостижима в своето любовно чувство, любовта към един единствен мъж, този с който по-късно минава под венчило. Тази любов се докосва до светостта. Тя е събитие, което осмисля живота ù и цялостно я поглъща. Поетесата живее с мисълта за онзи, който първи е смутил душата ù, пред който благоговее. С открит глас изповядва своята обич към него в поетичните си изповеди. В цялата ù поезия преобладава чувството на обреченост пред олтара на любовта.

Екатерина Ненчева се налага лесно на четящата публика. Подписва се с псевдонима Велерина. Нейните стихове са отпечатвани в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Ново общество“, „Мисъл“. Тя общува с хората от кръга „Мисъл“, печата стихове под една рубрика заедно с Яворов. Пенчо Славейков, за да провери поетичната ù дарба ù дава да преведе две стихотворения от Афанасий Фет. Тя ги превежда само за една вечер и той ги отпечатва в сп. „Мисъл“. Това е времето, когато Ненчева изпитва славата на първата утвърдена българска поетеса и се ползва с уважението на нашата интелигенция.

Съдбата не я щади. Животът ù е драматичен. Малката Екатерина изплаква на 1 май 1885 г. в Троян. След години тя ще напише:

Мен майка с клетва ме роди
да съм игра на бури,
и знам, уви – едната смърт
на мъките ми край ще тури.

Баща ù Димитър Ханчев работел като фелдшер, професията го принуждавала да се мести от град на град – Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, Русе, Никопол и др. градове. Тези пътувания оставят силни впечатления в душата на малкото момиченце. Баща ù е издънка на стар хайдушки род. Участва в Руско-турската и Сръбско-българската война. Влиза в македонското революционно движение. Умира при твърде озадачаващи обстоятелства в полицейския участък на Никопол през 1902 г.

Майката, Анка Ганчева, е нежна и тиха жена с чувствителна душа. Излъчва благородство и топлина. Грижовна майка, която отглежда три деца – Екатерина, Симеонка и Страшимир. Когато излиза от печат стихосбирката на Екатерина „Снежинки“ майка ù въздъхва: „Господи, Господи, вдовишки дъщери, орезилихте мене и себе си! Какво ще кажат хората…“ Тя остава вдовица и едва непрежалила съпруга си, след две години, петнадесетгодишния ù син Страшимир се самоубива в деня, в който е починал баща му. Тези две тежки събития преобръщат живота и на Екатерина Ненчева и като че ли предопределят драматичния ù живот.

„Братче, как тъжно, сърцераздерателно ми звучи таз дума…Ах, мило братче, ти вече изчезна…Завинаги изчезна и никога вече не ще се върнеш. Не ще дойдеш в моите тъй чести тъжни усамотения…Никога, никога! Ах, да знаеш как често те причаквам, призовавам…Уви, нима онова бледо изваяно чело е вече прах? Нима ония мили, винаги засмени уста, та дори и при смъртта, са вече нищо? Нима ония очи, които безумно, безумно разтварях на смъртния одър, тогава изгаснали, сега вече са на прах?“

След смъртта му Ненчева написва стихотворението „С проклятие към вечните беди“. Дъщерята на сестра ù актрисата Симеонка Ненчева също се самоубива. Над семейството сякаш тегне проклятие…

Ненчева успява да завърши гимназия във Варна, а после Софийски университет, участва в голямата студентска стачка, въпреки опасността от изключване. Още студентка първи курс, дръзва да прекрачи кабинета на проф. Шишманов и по негова молба да му занесе стихотворенията си.
През тези тежки години Ненчева носи само черни дрехи, въпреки, че е обичала белия цвят. И рози. По това време започват да я наричат „Мадоната в черно“, което остава завинаги свързано с името ù. Черните ù дрехи подчертавали нежната ù хубост…Но и личното ù нещастие.

След смъртта на брат си поетесата се затваря в своя свят. Чете големите поети и писатели – Шели, Едгар По, Алфред дьо Мюсе, Хайне, Байрон и др. Загубила толкова много като, че ли само любовта може да я спаси.

Нейната приятелка Невена Манолова разказвала: „Живя чужденка между хората. Познаваха я само близките ù приятели. “ Сред тях е Дора Габе, която още ученичка в гимназията във Варна е чела нейни стихотворения и е мечтала да се запознае с Екатерина. Когато идва в София да се запише в университета, двете се срещат и живеят заедно в квартира на ул. „Солун“ №21

„Тя беше много нежна, много несръчна и аз се грижех за нашето малко домакинство. Нашите разговори бяха само за поезия и за книги. Тя тогава пишеше непрестанно. Аз я оставях сама, за да може спокойно да твори. Тя беше унесена в своите блянове. Беше сякаш от друг свят, неземно същество, което не можеше да се справи с живота и с действителността. Аз я боготворях. Тя за мен беше кумир и първата ми съветница в поезията. Тя ме запозна с Яворов, на когото бе вече дала моя тетрадка със стихове“. По-късно Дора Габе и Боян Пенев венчават Екатерина Ненчева и Иван Харизанов. Ненчева ù пише красиви писма за майчинството си. Близостта между двете поетеси се запазва до смъртта на Ненчева.

След като минава под венчило с общественика и любим на сърцето ù Иван Харизанов, поетесата почти десет години не се появява на страниците на литературните вестници и списания. До такава степен тя е отдадена на любовта към съпруга си. В стихотворенията си му предлага „букет унил от туберози“. Мъжът ù като съдия и прокурор често е сменял работата си. Както в детството си, така и сега, тя пътува с любимия си от град на град – Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив.

Във Враца тя се разболява от туберколоза. Две години прекарва на легло. Този период от живота ù, който преминава в Пловдив е жестока агония, постоянно очакване на смъртта. Посърнала в леглото си, тя лежи дълги дни и чака смъртта. Често моли сестра си да ù донесе някаква отрова, за да се свършат мъките ù. Кошмарите я преследват и в сънищата.

Екатерина не се надява на нищо. Понякога сестра ù води при нея двете ù деца – Милко и Иванка. Екатерина не може да ги прегърне, защото туберколозата може да ги зарази. Гледа ги отдалече. Най-много я измъчва, че децата ù са толкова малки и няма да могат да я запомнят. В стихотворението си „Майчина любов“ Ненчева споделя, че най-голямото щастие, което е усетила е това, че е успяла да пие от „извора на майчина любов“. На своя съпруг в едно истински тъжно писмо заръчва: „Децата ми, ако не са големи таланти, за да направят добро на човечеството, помъчи се да ги възпиташ да бъдат полезни на родината си, отечеството. Ако и за това не са способни – научи ги за себе си да живеят красиво по инстинкт, – нека бъдат волни птички – да се радват на света“. Това е мъдростта на човекът, на когото му остават последни дни живот…

Екатерина Ненчева издъхва в Пловдив на 9 февруари 1920 г. Крилете на душата ù отлитат в по-добрия свят. Тя е само на 35 години, неуспяла да разгърне докрай своята поетична дарба. Но и неродена за този свят… Затова цял живот копнее за топлина, взаимност и щастие. Това е една от най-жестоките съдби в българската литература. Ето и едно от последните ù стихотворения – „Може би“:

Замрелите в тъга струни
на моето сърце
меланхолно
докосна леко ти с ръце
неволно
може би…

И скъса болните струни
на моето сърце
меланхолно,
едва докоснал ги с ръце
неволно
може би…

Потопена изцяло в света на своите болки, страдания и скърби, нейната поезия е истински филм на съдбата ù. Оставя горчивина от живота. Днес поезията ù е интересна повече за литературните историци, отколкото на съвременния човек. Тя е доказателство за поетичното избухване на българската жена в една различна епоха от нашата.

Епицентър