Мирела Костадинова: Оперната примадона Цветана Табакова пее в Лондон с Шаляпин в „Княз Игор“

Оперната актриса Цветана Тодорова притежава рядко срещан лиричен глас с голям диапазон. Един от последните ù образи е на Анджелика в произведението на Пучини „Сестра Анджелика“.

Композирането на музикалното произведение започва през март на 1917 г. във Виареджо. Пучини работи над него много бързо, музиката е написана към края на август, а през септември завършва оркестрацията. Премиерата на операта е на 14 декември 1918 г. в Метрополитън Опера, в Ню Йорк. Композиторът едва ли е подозирал, че тя ще бъде изпълнена в малка страна като България.

За последен път Цветана Табакова се явява на сцена на 21 октомври 1936 г. в ролята на Лиза от „Дама пика“. Две седмици след това – на 6 ноември вече не е между живите. Умира едва на 31 години.

Когато си отива от живота цяла София скърби. Върху колона на Народния театър е залепен некролог, който известява ранната ù смърт. От сградата се веят траурни знамена. Пред храма на Мелопомена изчакват много нейни почитатели, за да се поклонят за последно пред таланта ù.

Безкрайната върволица от народ потъва във входовете на театъра, но не за да си купи билети за премиера…А за да положи бели хризантеми пред ковчега ù. Вътре мирише на тамян и свещи. В залата на театъра е почти тъмно и завесата е спусната. Чуват се звуци на орган, които сякаш попиват скръбта на присъстващите.

До ковчега ù е сложен голям неин портрет. Черните ù очи са живи, весели, а устата ù сякаш е готова да се отвори и да изпълни залата с упоителни сладки трели. По стените на фоайето са окачени костюмите ù от спектакли, с които за първи път е играла Татяна, Тоска, Аида и други емблематични роли. Някой шепти: „Жестока съдба! Това е изкуството на актьора! Мимолетно, нетрайно, без следа след себе си“.

Навън тихо ръми есенен дъждец. Босоноги вестникарчета тичат из града и разпространяват тъжната вест. А хората се срещат по централните улици на столицата и вместо „добър ден“ си прошепват: „Цветана Табакова почина“.

Още докато е жива примата счита, че изкуството трябва да носи радост на човека. Тя самата обича класическото, защото „модното е нетрайно и преходно“.

Приживе създава незабравими трагични образи, а в очите на публиката се виждат сълзи. В краткия си творчески и житейски път тя се представя и като талантлива концертна певица. Представените от нея концерти у нас и в чужбина възхищават публиката. Сцената за нея е целият ù живот. Обича да повтаря, че се стреми към постоянен възход, красота и съвършенство.

Родена е на 27 януари 1905 г. в Брезник. Баща ù е от Берковица и е офицер. Дядо ù по бащина линия Иван Хр. Табаков е възрожденец, участвал в освобождението на България, а заради революционната си дейност е заточен в Диарбекир. Майка ù е от Сопот. Баща ù Иван Бенчев е бил сподвижник на Левски. Също е близък приятел на Вазов, който в един свой разказ пише за добре охранените му „атове“. Брат ù е художникът Иван Табаков, завършил Художествената академия при проф. Никола Ганушев и Никола Маринов.

Докато Цветана е дете често местят баща ù от гарнизон на гарнизон и той взема семейството със себе си. „В горните класове на гимназията във Враца проявявах силно влечение към пеенето. Исках на всяка цена да стана певица, но в този град нямаше условия за подготовката ми и аз заминах за София“.

От времето, в което живее във Враца се познава и с един друг голям наш творец – скулптора Андрей Николов, който нарича „изключителна творческа личност с широка бохемска душа“. За него споделяла, че ненавиждал тиранията, демагогията, задкулисните игри в живота, експлоатацията. Споделял винаги това, което мисли и чувства.

„Чистосърдечен като дете, но мъдър и далновиден. И досега в Рим говорят с възхищение за него“.

През 1924 г. Цветана Табакова се записва в Музикалната академия и постъпва в певческия клас на проф. Иван Вулпе. „На този мой пръв учител – педагог и певец дължа много. Благодарение на неговата прекрасна реалистична певческа школа се изявих така бързо на сцената. Наскоро след положен изпит станах стажант – артистка в Народната опера“, разказва Цветана Табакова пред журналиста Петко Тихолов малко преди смъртта си. После добавя, че оперният артист трябва да притежава талант, професионална и сценична подготовка, обща култура, чар и обаяние. А тя притежава всичко това.

Дебютната ù роля е Фредерик от операта „Миньон“. Но още през 1924 г. като студентка в първи курс ù поверяват ролята Мерседес в „Кармен“ и Джована в „Риголето“. После следват и Мюзет в „Бохеми“, Татяна в „Евгени Онегин“, Жрица в „Аида“, Елен в „Лакме“, Неда в „Палячо“, Леонора в „Трубадур“, Тоска от едноименната опера.

Тя бързо заучава словесния текст и музиката, влага цялата си душа при изграждането на образите. „Превъплащението е трудна и деликатна работа“, споделяла тя.

На сцената изпълнява и Рахил в „Еврейката“, Купава в „Снежанка“, Турандот от познатата опера, Дона Анна в „Дон Жуан“, Агата във „Вълшебният стрелец“, Сента в „Летящият холандец“, Елизабет в „Танхойзер“, Сантуна в „Селска чест“.

Играе и роли от българския оперен репертоар – Аляна в „Княз отшелник“ на Венедикт Бобчевски, Латина в „Страхил войвода“ на Петко Наумов и Царица Мария в „Цар Калоян“ на Панчо Владигеров.

През 1927 г. я изпращат на специализация в Париж. Учи при известния педагог Дюпре. Посещава оперни представления. Изнася няколко концерта, които се посрещат добре от критиката и френската публика. Но се завръща в България, за да се появи на наша сцена в тридесет различни роли за дванадесет сезона. Само на 27 години печели Международен певчески конкурс във Виена.

Най-пълнокръвно се чувства в Татяна и Дона Анна – прекрасни женски образи – лиричен и трагичен. Доволна е и от ролята си Ярославна от „Княз Игор“ и в Мария от „Цар Калоян“.

През 1931 г. в Лондон пее на сцена заедно с гениалния Шаляпин в Руската опера на Церетели в ролята на Ярославна в „Княз Игор“. Това участие за нея е голяма чест и гордост до края на живота ù.

Сама споделяла, че съдбата на артиста в България е незавидна. „На сцената цветя и овации, а в живота мизерия и забрава“. Но Цветана Табакова остава задълго „царицата на оперната сцена“ за много българи, истинска примадона, която днес е напълно забравена.

Епицентър