Последните думи на революционера Ангел Кънчев преди да се самоубие са: „Да живее България“

Животът и делото на революционера Ангел Кънчев са кратки – той се самоубива само на 22 години. До своята смърт остава един от верните хора на Васил Левски. В писмо до Данаил Попов от 29 септември 1871 г. Апостолът пише: „Братовче! Отсега вече А. К. остава с мене на нашата работа и докрай“.

Двамата ходели често в Трявна, където отсядали в къщата на Цаньо и Ангел Пандурски – вуйчовци на Ангел Кънчев. Вечер преди да легнат да спят Кънчев и Левски винаги целували револверите си, а после ги слагали под възглавниците си. Левски особено обичал Цаньо Пандурски, който свирел на тамбура, а Апостолът слушал звуците. Дъщерята на Пандурски Нацка Икономова разказва в спомени: „Баща ми бил заможен за времето си и в къщата му имало две скривалища. В дома са идвали Ангел Кънчев, моя братовчед и Васил Левски. Идвали са като чуждестранни консули европейци и така са си заверявали тескеретата в конака. Турците били много наивни и нищо не подозирали. У нас се хранели и спали, образували са тайни комитети и са ходили да разузнават пътищата. Пеели са бунтовни песни и са подготвяли народа за въстание“.
Ангел Кънчев е известен с това, че докато е в Белград през пролетта на 1868 г., едва на 18 г., призовава българите чрез вестник „Дунавска зора“. „Ето и тая зима се измина и пролет настана. Горите се раззелениха и зашумяха и всичко живо се пробуди от зимен сън, а ти български народе, още спиш, още робуваш, още се превиваш в ноктите на азиатския деспотизъм! Още въздишаш в робство! Още траеш под мъчителство!
Българине! Юнашки сине! Престани да бъдеш роб! Доста си търпял иго! – доста и премного. На небето е додеяло, а на земята дотежало да слушат твоите въздишки. Погледни в слънцето на правдата и виж що е свобода – пожелай я от все сърце. Пробуди се и извикай юнашки: „Свобода!“ Земята ще отекне: „Свобода!“ Посвети се и повикай: „Правда!“ Небето ще се отзове: „Правда!“ Подкани се и затръби: „Народност!“ Хиляди ще се провикнат: „Народност!“
Той е тревненец. Майка му Гана е дъщеря на казасина Димитър Пандурски. Със съпруга си Кънчо Попниколов имали четири деца – Ангел, Кина, Иванка и Стоянка. Баща му е от тревненските колиби, занимавал се със строителство. През 1856 г. участвал в опита за въстание на Капитан Дядо Никола. Пазел четническата си униформа, сабя и чифте пищови от това време. Когато Гана и Кънчо се пренесли да живеят с децата си в Русе, синът му Ангел често обличал униформата, вземал оръжието и дълго стояли край огнището с баща си, за да си говорят за скитанията му с Капитан Дядо Никола.
Ангел Кънчев учи при Петко Р. Славейков в Трявна, а после и при Драган Цанков в Русе. Постъпва в Белградската артилерийска школа и остава до 1869 г. Там се свързва с Любен Каравелов, Панайот Хитов и самият Васил Левски, както и цялата българска емиграция по време на Втората легия и след нейното разпускане. Разболял се и се върнал в Русе, но после успял да завърши трите курса от петгодишното обучение на артилерийската школа, прекъснал следването си в началото на четвърти курс.
През 1870 г. Ангел Кънчев заминал за Табор в Чехия, където следвал в Областното земеделско училище. Останал там и през следващата година и взел някои от изпитите. Но искал да служи на България, напуснал Чехия. На път за Родината си се отбил в Белград и в Румъния и окончателно се завърнал в Русе.
Именнно по заръка на Левски Ангел Кънчев трябвало да премине в Румъния, за да се срещне с революционери, както и да подготви работите за свикване на общо събрание на БРЦК в Букурещ. Кънчев нямал паспорт, за да получи билет за корабчето, което щяло да го прехвърли в Румъния. Алекси Попангелов, Никола Живков и Тодор Хаджистанчев му намерили билет. Заедно с него турците поискали да им покаже и паспорта си. „Ангел Кънчев започна да търси из джобовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или в кафенето и тръгна да отиде да го търси“, пише Захари Стоянов.

Чаушинът подкарал Ангел Кънчев да отидат в паспортната служба. Тревненецът уж тръгнал, но направил опит да побегне. Тогава турците го обградили от всички страни. Той извадил от дрехата си револвер, стрелял срещу заптиетата. Но пистолетът не гръмнал. Тогава Ангел Кънчев извикал с треперещ глас: „Да живее България“. Хванал с две ръце дръжката на револвера си и го напъхал в гърлото си. Чуло се глухо изгърмяване. И той паднал на земята. Това се случило на 17 март 1872 г. Дръзката му постъпка изненадала всички.

Тялото му било още на земята, когато пристигнал баща му, полицията се разпоредила да го задържат, други започнали да го разпитват. Турците така тормозят сестра му Стоянка, която била четири, пет годишно дете, че тя се умопобъркала и повече не се оправила.

Сестра му Кина е част от Българския революционен комитет в Гюргево и куриер. По време на Освободителната война тя е в България и участва в съпротивата срещу турците в Русе. През 1888 г. минала под венчило с капитан Александър Кесяков, болградски българин. След няколко години той починал и оставил съпругата си с малко дете, което носело името на брат ù Ангел.

Кина Кънчева останала с една вдовишка пенсия, с дете на ръцете и дълга да се грижи за сестра си Стоянка, която не се омъжила. И тримата са болни. На нея за известно време също ù давали малка пенсия, но през 1896 е била спряна. Налагало се Кина да работи чужда работа, за да изкарва за храна. Тя прави няколко пъти опита да бъде подпомогната от държавата, но нямало резултат. Ген. Кирил Ботев, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Сия З. Стоянова и Петрана Обретенова, Сава Пенев и Никола Славков удостоверяват чрез документи, който да ù послужат пред властите, че тя е членка на Българския революционен комитет в Гюргево, пренася пощата и патрони, които са нужни за делото. На 19 ноември 1908 г. Кина подава молба за пенсия пред Народното събрание, като приложила и горния документ. Но тя не била удовлетворена. През 1922 г. отново пише до Народното събрание без резултат. На 31 януари 1929 г. прави нов опит.

Ето редове от писмото ù: „Вие господин Председателю, ще прецените в сравнение с другите, които също тъй са рискували живота си като мен за свободата на България, за която, нашето семейство даде най-добрия си член – брат ми Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз, болната ми малоумна сестра Стоянка, която се умопобърка при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем само с пенсията за прослужено време, наследена от покойния ми мъж. Днес вдовиците на руските офицери, които са участвали в Освободителната война като мъжа ми, получават повече пенсия от мен, която освен качеството ми жена на офицер от Освободителната война, съм самата поборница и сестра на революционер. Каква полза лично за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улици на името на брат ми и че недавна в Русе празнуваха много шумно 50 години от героичната смърт на брат ни когато ние сестрите му бяхме забравени и оставени да мизерствуват! Ако е необходимо да се показва пример за народна непризнателност на младото поколение, то може ние да бъдем показвани за такъв, обаче днес при засилено патриотично възпитание на младежта това не трябва да се допуска. Огорчението и разочарованието на нас, двете старици, е голямо, още повече че в края на миналата година, като венец на всичкото ни нещастие, бяха извадени от собственната ни зидана гробница покойния ми мъж подполк. Кесяков и на мястото му поставен един починал забогатял напоследък русенски гражданин. Въпреки всичко това ние пак не губим вяра, че можем да бъдем съвършено забравени и изоставени от обществото…
Господин председателю, в заключение на гореизложеното Ви молим, след като се провери истинността на всичко това, то да ни подобри участта, за да може в последните на живота ни дни да твърдим, че има правда на този свят, а частно в нашата хубава страна, за свободата на която работихме брат ми, мъжът ми и аз. Имайки предвид сегашното ни крайно мизерно материално положение, Вие ще прецените и каква да бъде помощта – дали една поборническа пенсия, независимо от тази за изслужено време, или една по-чувствителна еднократна парична помощ за мен и сестра ми“.

След Освобождението на България, през 1883 г. Иван Вазов пише с възмущение, че нищо не е направено за паметта на загиналите за свободата на България, за онези, които са останали живи. Патриархът на българската литература пише за сестрите на Ангел Кънчев: „Едната се скита из Румъния по чужди врати, а по-малката, която после смъртта на брат си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата прибра я една циганка и днес се намира… Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена в червени кадънски гащи“.

Захари Стоянов, който е близък на Ангел Кънчев пък отбелязва: „Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? – Вярвам, че ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 г. под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение, а по-голямата ù сестра си оплаква дните във Влашко!“

Никой българин не чува гласовете на Иван Вазов и Захари Стоянов. Те остават като гласове в пустиня. Кина Кънчева починала през 1932 г. Сестра ù Стоянка била принудена да преживява по ханищата, умира през 1939 г. в Русе. Единственият, който остава е сина на Кина – Ангел Кисяков. Но той няма наследници.

Ако случайно посетите Трявна, отбийте се в родния дом на Ангел Кънчев, който е строен през XIX век и носи очарованието на Възрожденска Трявна. Там, наблизо се намира и паметникът на революционера. През тази година се навършват 150 години от саможертвата на този истински българин, който вече почти е забравен от историята ни.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър! 

Епицентър