Политикът и дипломат Евгени Кирилов представи книгата си „Между две епохи“

Политикът и дипломат Евгени Кирилов представи книгата си „Между две епохи“, в която описва събития, в които е участник и свидетел.

За нея историкът проф. Андрей Пантев казва:

„Ние приемаме тази книга-изповед в нейното метафорично и конкретно съдържание. Това личи от нейното заглавие. Като нов човек от новото време, Евгени Кирилов интуитивно, но и чрез разнолики познания, е стигнал до прогнози, които днес можем да определим като малки, но изумителни прозрения. Съвременната обстановка, която изненада мнозина познавачи на света, за него явно е била последствие на една незрима за дилетантите динамика. Значи той не е само деец на културата и неин носител. Той се прояви и като политически деец с онзи финес и ерудиция, които притежаваха малцина. Помня също колко бях впечатлен от симпатиите, респекта и близостта между него и представителите на други страни на заседанията на ПАСЕ в Страсбург, дори и от страна на тези, които ги определяхме като враждебни. Той вярваше на идеалите за Отечество, въпреки космополитната си същност, образование и поведение.“

Евгени Захариев Кирилов е роден през 26 януари 1945 г.

Той е народен представител в 37-ото, 38-ото, 39-ото и 40-то Народно събрание. От 2005 до 2006 г. е евронаблюдател от България. От 2007 до 2014 г. е евродепутат. През 1971 г. завършва висше инженерно образование в Университета в Рощок, Германия, а през 1976 г. – Международни икономически отношения и Международно право в Москва.

До 1990 г. е директор Културен обмен, член на Националния съвет на ЮНЕСКО. От 1990 до 1993 г. е постоянен представител на Република България за ЮНЕСКО.

От 1997 г. е член на Висшия съвет на БСП. През периода 2001 – 2005 г. е председател на комисията по външна политика и международни връзки на БСП. От 1999 до 2001 г. е член на Бюрото на групата на социалистите в Съвета на Европа.

Владее английски, френски, немски и руски език.

Ето и откъс от книгата „Между две епохи:

ИЗТОЧНОТО ПАРТНЬОРСТВО. УКРАЙНА

Още в началото на 2009 г. в Брюксел бе лансирана инициативата на шведския външен министър Карл Билд и полския му колега Радослав Сикорски за засилено партньорство и взаимоотношения със съседните на Европейския съюз Украйна и Беларус. При обсъждането на идеята, зад която явно имаше и по-големи „играчи“, се стигна до по-широка рамка, като се добавят и други съседни на Европейския съюз страни – Молдова, Грузия, Азербайджан и Армения. Оформи се и основната цел – с тези страни без гаранция за бъдещо членство да се развива всеобхватно и задълбочено сътрудничество. След евроизборите през 2009 г. планът за това тъй наречено източно партньорство вече беше готов. Предвидено бе и парламентарно измерение – Евронест Асамблея от 60 евродепутати и по 10 депутати от парламентите на страните членки. Новата делегация на БСП в Европейския парламент избра по препоръка на Сергей Станишев за председател на делегацията Ивайло Калфин. Калфин след предварителните разговори с ръководството на групата на ПЕС ни осведоми (колегите Кристиан Вигенин, Илиана Йотова и моя милост), че са предложили нашата делегация да излъчи съпредседател на Асамблеята Евронест. Другият съпредседател трябваше да предложат останалите шест страни членки. Калфин смяташе, че това е интересна позиция и че ни се оказва чест. При обсъждането подчертах, че това е ново начинание и съдържа известни рискове за това колко успешно ще се развие. Много е възможно да събуди съмнение и ревност, включително противодействие от страни като Русия и Турция, ако не се отиграе добре политически. Излъчихме единодушно Кристиан Вигенин като наша кандидатура за председател. Само два-три дни след това получих посещение от полския евродепутат от ЕНП Яцек Сариуш Волски. Волски не беше случайна фигура. От 2007 до 2009 г. бе председател на Комисията по външна политика в Европарламента, силно настроен срещу Русия, а по-рано и един от активните участници в Организацията на оранжевата революция в Украйна. Той ме информира, че полската делегация в ЕНП е искала поста съпредседател на Евронест, но този пост е бил отстъпен на социалистите. Очаквал аз да поема този пост и е дошъл да ни предложи замяна. На полската делегация давали поста на председател на делегацията за Асамблеята в НАТО. За Полша Евронест била много важна. Обясних на колегата Волски, че постът е даден на нас, но аз не съм кандидатствал за него. За подобна идея трябва да разговаря с председателя на нашата делегация Ивайло Калфин. Става дума за размяна на тези постове между България и Полша. След тази среща поразмислих и реших, че неговата група (ЕНП) като най-голямата е могла да запази този пост. Вероятно обаче предвид силния натиск на поляците и техните по-радикални намерения са решили да го прехвърлят на социалистите. Просто са знаели, че с поляк – силно антируски настроен като председател, ще възбудят още в началото настроения в Русия срещу замисления проект. Подобна размяна на постове между две политически групи не бе се случвала по-рано. Така и не се случи, но това затвърди убеждението, че в проекта Източно партньорство имаше заложени далечни цели. В една от другите инициаторки – Швеция, бе дошъл като посланик на САЩ Марк Бжежински – синът на видния и влиятелен политик Збигнев Бжежински. Потеклото на фамилията Бжежински беше от Западна Украйна. Впоследствие политически анализатори определиха Марк Бжежински като човек, „изградил архитектурата на Източното партньорство“.
След срещата на високо равнище на шестте страни в Прага през май 2009 г. Европейската комисия вече установи контакт и започна работа с тези правителства, насочена към задълбочаване на политическата и икономическата интеграция с Европейския съюз. По-късно бе предложено и се оформиха контурите за договаряне с отделните страни на споразумения за асоциация и „дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия“.
С Асамблеята Евронест въпреки усилията на Кристиян Вигенин и Секретариата на Европейския парламент нещата се движеха по-бавно. Парламентите на Армения и Азербайджан не искаха и да чуят един за друг. Спрямо Беларус беше още по-сложно – не се признаваха за легитимни парламентарните им избори. След дълги преговори бе предложено тяхната делегация от 10 души да включва 5 депутати плюс 5 неизбрани представители на опозицията. Беларус се отказа и Евронест се откри официално чак в средата на 2011 г. Избра ръководство със съпредседатели Кристиан Вигенин и Борис Тарасюк – депутат от Украйна, бивш министър на външните работи. Като участник станах свидетел на неспирните спорове между Азербайджан и Армения. Като резултат се утвърди само Правилникът за работа – едно пленарно заседание всяка година и заседания на четирите комисии.

Постепенно се очертаха контурите на сътрудничество на Европейския съюз с всяка от 6-те страни – с Беларус почти нищо, с Азербайджан вероятно поради влиянието на Турция, както и критиките по демократичните стандарти – много преговори и само споразумение за стратегическо сътрудничество (главно енергетика). Армения беше съгласна за партньорство без сериозни икономически ограничения. Всеобхватна зона за търговия означаваше да се разграничат от търговията с Русия. Молдова също имаше задръжки в това отношение. Оставаха Грузия и Украйна, готови да откликнат за по-силна интеграция.

НАСЛЕДЕН ПОСТ

През първото полугодие на 2013 г. Кристиан Вигенин стана външен министър у нас и се наложи да наследя неговия пост като съпредседател на Евронест асамблеята. Предвид развитието на процеса „Източно партньорство“ започнаха да ни канят заедно с другия съпредседател за участие на по-високи форуми на Европейския съюз, където се обсъждаше тази политика. Присъствах на Съвета на външните министри през юли 2013 г. Върховната представителка Катрин Аштън ръководеше този Съвет на външните министри. Заседанията бяха закрити и ми беше интересна неформалната и дружеска атмосфера (решенията преимуществено бяха обсъдени предварително от посланиците на страните членки). Аштън даваше думата на министрите като се обръщаше към всеки на първо име, както и те към нея: „Кети“. Подготвяше се среща на върха на страните от Източното партньорство. Обсъди се най-общо прогреса с партньорството, необходимостта от ускоряването на този процес и необходимостта от повече внимание към Украйна. Тази най-голяма и важна страна от съседите изрази намерение да договори както споразумение за асоциация, така и „дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия“. Управлението начело с президента Янукович въпреки това съгласие изпитваше колебание, но продължаваше преговорите. Бях посещавал Украйна преди и знаех, че ситуацията не е добра от години не само при управлението на Янукович. Ширеше се корупция, играеха силна роля мощни олигарси, които подкупваха не само политици, а и създаваха свои партии, за да управляват. Слаби институции и държавност съществуваха още от отделянето на Украйна от СССР. Проблемите идваха още и от това, че исторически не са имали своя държава. А народът в такава голяма по територия държава, с плодородна земя с индустриална традиция заслужаваше и очакваше много повече.

ПОСЕЩЕНИЕ В КИЕВ

В началото на ноември в Киев се състоя заседание на Бюрото на Евронест асамблеята. Ръководехме го заедно с моя украински съпредседател Борис Тарасюк, който беше вече в опозиция. На въпроса към него „Как вървят преговорите?“, той бе доста лаконичен, по-скоро скептичен. Тук трябва да подчертаем, че управляващата по това време Партия на регионите беше внесла в Брюксел молба да бъде асоциирана към ПЕС. Новият председател на Комисията по европейски въпроси бе от тази партия и след заседанието покани членовете на официална вечеря. Още в началото ми съобщи, че заедно с него сме поканени на вечеря от министъра на външните работи Леонид Кожара. От протоколна гледна точка не бях изпадал в такава конфузна ситуация – от една официална вечеря заедно с домакина да отидем на друга такава вечеря и после да се върнем. Изразих сериозно притеснението си, но домакинът ме увери, че няма да останем там дълго, а и не е редно да обиждаме министъра. Аз все пак бях гостенин и принуден да се съглася. Надявах се, че има повече участници в предстоящата вечеря – ще обменим мнения с министъра, когото познавах от Брюксел и ще се извиним за ранното напускане. Нищо подобно не се получи. Министърът беше с двама помощници, единият от кабинета на президента. Масата беше обилно заредена. Атмосферата бе дружеска, не служебна. Говорихме на различни теми, включително и за приятелските традиционни връзки с България. На един етап попитах: „А как вървят преговорите с Европейската комисия? Ще има ли споразумение?“ Той ми отговори: „Доколкото знам, вървят, но този процес е встрани от мен.“ Това ми прозвуча странно от страна на външен министър. Дали това заявление не бе и повод за срещата? И какво означаваше? А предстоеше среща на най-високо равнище, на която някои от страните се очакваше да подпишат споразумения. Кожара беше приятен и интелигентен млад човек, явно не силно политически обвързан. Върнахме се на другата вечеря, когато вече сервираха десерта.
Да другия ден с членовете на Бюрото имахме среща с посланиците от Европейския съюз в Киев. Вече пред резиденцията на посланика на ЕС имаше демонстрация, но положението бе все още относително спокойно. По време на разговорите липсваха тревогите относно бъдещето на Украйна. Британският посланик сподели, че европейските средства се използват ефективно. Предизвика оживление моят шеговит въпрос: „Тогава защо, господин посланик, Великобритания иска съкращение в бъдещия бюджет на Европейския съюз?“ – „А, това не влиза в моите посланически пълномощия“.

Краткото пребиваване в Киев и разговорите, които проведох, ме убеждаваха, че ситуацията е нестабилна, имаше недоволство от властта, а тя се колебаеше какви решения да вземе.

СРЕЩА С МАРТИН ШУЛЦ

Две-три седмици преди Вилнюската среща поисках среща с тогавашния председател на Европейския парламент Мартин Шулц. Познавахме се много добре – той беше дългогодишен председател на групата на социалистите. Преди да вляза в неговия кабинет, излезе Жан Клод Юнкер. Вече беше решено която и партия в Европейския парламент спечели следващите избори, да излъчи председателя на Комисията на Европейския съюз. Шулц още в началото сподели: „С Жан Клод се познаваме добре и поговорихме ползотворно“. Следващите години след изборите Европейската народна партия победи и Жан Клод Юнкер зае поста на председател на Комисията, а Мартин Шулц получи извън установената практика и правила допълнителен мандат за продължение като председател на Европейския парламент.

Информирах Шулц, че ситуацията с Евронест и Източното партньорство не се развива в добра посока и 6-те страни партньори могат потенциално да намалеят наполовина. Тези страни явно са под напрежение да избират между Русия и Европейския съюз. Азербайджан пък е недоволен от резолюции на Европейския парламент с критики за демокрация и човешки права (най-вероятно инициирани от арменската диаспора). Тъй като и той щеше да вземе участие в срещата във Вилнюс, го помолих лично да поговори с президентите на Азербайджан и Армения. Той ме слушаше с разбиране и се съгласи.

Заедно с колегата от Украйна Б. Тарасюк бяхме поканени като съпредседатели на Евронест асамблеята да участваме в срещата на върха на Източното партньорство във Вилнюс (Литва) и даже че ще ни предоставят думата за изказване. Президенти и министър-председатели от Европейския съюз, както и от Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан и Украйна бяха потвърдили участие. Очакваше се да се парафират официално споразуменията с Украйна, Грузия и Молдова. Седмица преди това Украйна обяви, че забавя подписването от своя страна и това създаде интрига. За това, че Армения и Азербайджан имат различни мнения, беше известно.

СРЕЩА НА ВЪРХА. ВИЛНЮС

Литовските домакини бяха създали перфектна организация с персонални, добре подготвени придружители на всяка от многобройните делегации. В огромната зала след тържественото откриване започнаха изказванията на президенти и премиери.

България беше представена от президента Росен Плевнелиев. Четвърт час след това ми беше предоставена думата. Плевнелиев дойде, за да се поздравим взаимно. Подчертах в словото, че Европейският съюз трябва да предложи по-индивидуален подход към всяка от страните от Партньорството, базиран на специфичните интереси и амбиции на тези страни. Всеки избор на страните да бъде освободен от геополитически ограничения и да има директен политически ефект за гражданите (повече контакти и свободно придвижване). Съпредседателят Борис Тарасюк също засегна тези теми.

С интерес очаквахме изказването на украинския президент Янукович. Главното, с което впечатли всички присъстващи, беше, че Украйна е принудена да отложи подписването. Направили са анализ, че присъединяването към зоната за свободна търговия ще доведе до сериозни проблеми в икономическите отношения с Русия. Изчислили са загубите на около 140 – 150 млрд. евро. Това няма как да не ги притеснява на този етап. Но Украйна заедно с другите страни ратува за засилени и близки отношения с Европейския съюз. Естествено възникна въпросът защо са чакали последния момент, за да направят този анализ. И беше ясно, че сянката на Русия виси над форума, след като само Грузия и отчасти Молдова бяха близо до парафиране на документите. От друга страна беше разбираемо, че „дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия“ означаваше срив в търговията с Русия, а и нелегален експорт към Русия на европейски стоки. Нека оставим настрана и политическото измерение – Русия е започнала да възприема този проект като неприятелски.

По-късно, през декември 2013 г. се състоя обсъждане в Европарламента на резултатите от срещата на върха във Вилнюс. В моето слово, вече не от името на Асамблеята Евронест, реших да изляза с призив: „Трябва да намерим нови пътища да ангажираме Русия в конструктивен диалог.“ Но явно подобни намерения липсваха.

КРИЗАТА В УКРАЙНА

В страната имаше протести срещу управлението и преди това. Но ходът на Янукович да отложи подписване на споразумението или навреме да обясни причините доведе до сериозно напрежение в Украйна. Студенти и млади хора завзеха централния площад. Недоволството и опасността от силови действия растеше. Европейската комисия започна да делегира свои пратеници, които да съдействат за политически преговори. Европейският парламент също избра свои двама упълномощени представители. На едно изслушване единият от тях – бившият полски президент Квашневски след завръщане от Украйна заяви, че ако Янукович не се съгласи да подпише, ще настъпи истински крах за него. Междувременно там се опитаха силово да изгонят протестиращите, което доведе до сериозна реакция на Запада, а след това и до ескалация. И така, Майданът с хиляди протестиращи вече беше реалност. През месец януари в Европейския парламент се състоя обсъждане на ситуацията и приемане на Резолюция за Украйна. В страната действаха различни опозиционни партии, но вече превес взимаха крайно десни националистически елементи. При обсъждането в групата на ПЕС изказах мнение, че трябва да призовем ЕНП, а и Европейския парламент като цяло да се разграничи от тези сили – както от партията „Свобода“, така и от наследниците на Бандера. Те в отделни места от Западна Украйна вече силово превземаха полицейски участъци. Част от колегите се притесняваха обаче, че ще ни причислят към поддръжници на управляващата Партия на регионите. Но и не малка част вече се догаждаха, че зад тези сили стои една друга мощна сила. Майданът вече се посещаваше и от Хилари Клинтън, и особено от заместничката ѝ Виктория Нюлънд. Те вече играеха публично. В същото време положението ставаше взривоопасно. Европейският съюз желаеше искрено да съдейства за деескалация и политическо решение. Външните министри на Франция, Германия и Полша посещаваха Киев и положиха много усилия да се стигне до подобно решение. Накрая успяха – на 21 февруари 2014 г. бе подписано споразумение с опозицията и управляващите. И сега смятам, че европейските представители правеха всичко възможно, за да се избегнат кръвопролитията на Майдана (централния площад), окупиран от хиляди, една част вече въоръжени.

Споразумението предвиждаше да се създаде правителство на националното единство, а Янукович по-късно да сдаде поста и да има предварителни избори до края на годината, полицията да се изтегли, а опозицията да сдаде оръжията. Споразумението бе подписано от Янукович и опозицията (трите опозиционни партии). И нека да отбележим изрично – бе подписано и от тримата външни министри на Франция, Германия и Полша като гаранти. Веднага след това лидерите на Майдана отхвърлят това споразумение с призив за силово сваляне на Янукович и превземане на резиденцията му. Чуват се изстрели, падат жертви и ситуацията става неконтролируема. Възникналата престрелка на площада е лишена от всякаква логика. Споразумението предвижда оттеглянето на силите за сигурност, което те спазват. След дни бе публикуван запис на телефонен разговор на министъра на външните работи на Естония с върховната представителка Катрин Аштън. Той я уведомява, че негова добра позната – лекарка от Майдана, му е предала информация, че стрелбата срещу протестиращите е дошла не от силите за сигурност, а от радикално настроените националисти. Катрин Аштън отговаря, че това е интересно, но трябва да се провери. Автентичността на записа обаче не бе отречена и Катрин Аштън по-късно не откликна за проверка.

Два-три дни по-късно самият аз станах обект на такъв сигнал. Един добре познат бивш служител в администрацията на групата на ПЕС ме покани на кафе. Съпругата му – германка, се оказала като пратеник на неправителствена организация (НПО) на ъгъла на площада на Майдана по време на изстрелите. Съобщила му, че се е стреляло по протестиращите отвисоко, от зданието, заето от радикални и профашистки сили на Майдана. Провокацията е сработила. Започнала е стрелба по силите на охраната. Много по-късно, по признание на участници, включително на привлечени за тази цел снайперисти от Грузия, това се потвърди. Бях впечатлен от факта, че моят холандски познат споделяше избирателно тази информация, може би за това, че бях се обявил против профашистките участници на Майдана. Явно той съобразяваше, че „големият брат“ вече влияе активно върху развитието на ситуацията в Украйна.

Друг публикуван и неопроверган телефонен запис се появи между посланичката на САЩ и помощник-държавния секретар на САЩ Виктория Нюлънд. Посланичката съобщаваше, че Европейският съюз иска Виталий Кличко да възглави новото правителство на Украйна, а Виктория Нюлънд отговаря: „Майната му на Европейския съюз“. Премиер по-късно стана американският избор – Арсений Яценюк.
И така, инспирираното въоръжено въстание от Майдана анулира току-що подписаното мирно политическо споразумение. Янукович и поддръжниците му, получили навременна информация, се спасяваха на Изток. Резиденцията му беше превзета същата нощ. По цяла Украйна се появиха листовки с текст: „Търси се жив или мъртъв Виктор Янукович за престъпления пред човечеството“.

Остана да видим реакцията на тримата външни министри от Франция, Германия и Полша, подписали като гаранти. Такава реакция отсъстваше с малки изключения. Външният министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер обяви, че все още подкрепя споразумението, без да обвинява никого за неговото нарушаване. Уважавам искрено този немски политик, който по-късно стана и президент на Германия, но той явно знаеше какво е станало и въпреки това беше примирен. А все още звучеше фразата: „Майната му на Евросъюза“.

През март летяхме заедно с една полска колежка, от която узнах интересни неща. Тя с лека ирония гледаше на публичната подкрепа в Полша за Майдана, на доминацията там на крайно десни и фашистки елементи: „Ние ги подкрепяме по други съображения, като в същото време мълчим и не споменаваме за престъпленията на бандеровци, които Хитлер включи в началото в своята армия, но зверствата им впечатлиха даже него и той се разграничи. Стотици хиляди полски семейства бяха изтребени, домовете им запалени с децата им. Наследниците на Бандера заеха водеща политическа роля в украинските събития.“ Попитах неофициално върналия се от Киев комисар по разширяването Щефан Фюле как оценява събитията там. Той загадъчно отвърна: „Това не беше върховенството на правото“.

Руското и рускоезично население на Източна Украйна не прие, естествено, подобно развитие и не призна тази така насилствено взета власт.
После в групата на социалистите обсъдихме станалите събития. Един от ръководството, наскоро завърнал се от Киев, застъпи тезата, че за народа на Украйна ще настъпят може би по-добри времена. Част от украинските олигарси спонсорирали Майдана и застанали зад промяната, може би за да са по-независими от руските олигарси. Пошегувах се: „Либор (Либор Ручек), радвам се на твоя оптимизъм, но делението на олигарсите на добри и лоши идва малко в повече“.
Вълненията в Източна Украйна подтикнаха новата власт да обяви населението за терористи. Отправи армейски части и отряди на националистите в „антитерористична операция“, която прерасна в гражданска война. Междувременно президентът Барак Обама беше обявил, че Русия е само регионална сила в икономически развал, тоест може да не се съобразяваме чак толкова с нея. Само наивници можеха да очакват, че Русия ще съзерцава отвън и няма да предприеме ответни действия. Всъщност това развитие (включително Крим) беше предизвикано. Можем и сега след години да се запитаме: „Можеше ли Русия да тръгне към присъединяването на Крим, ако през февруари в Киев се придържаха към постигнатото и гарантирано мирно споразумение за решение на политическата криза в страната?“
Към края на моя мандат в Европейския парламент разговаряхме с моя немски колега Кнут Флекенщайн на тема как се осъществява антитерористическа операция сред населението на една страна с помощта на танкове и изтребители и какво бихме могли да очакваме после от това население. И на последното заседание на работната група на социалистите за Украйна отбелязах, че Европейският съюз навлиза в дълъг период на проблеми с Украйна и Русия.

Източник ЕПИЦЕНТЪР