Мирела Костадинова: Не изпълнили последното желание на Стоян Михайловски да бъде погребан до Вазов

Годината е 1909. Писателят Стоян Михайловски прекрачва прага на луксозния ресторант на гарата в Горна Оряховица, за да хапне нещо. Той тъкмо е пристигнал от родния си град Елена и ще продължи пътуването си с влак към София. 

 

Сяда на стол до маса с бяла покривка, а келнерът му поднася менюто, което е изработено от луксозна хартия. Клиентът започва да чете: бифтек алангле, суфле аламинут, ростбиф, суп прентан, торта доместик…Изведнъж Михайловски хваща бастуна си с красноречив жест. Той на Фердинанд е размахвал бастуна си, та тук ли ще се въздържи.

 

– Какво не харесва господинът? – пита келнерът.

 

– Кое ли?! Аз в български ресторант ли съм или в Патагония? Няма ли нещо българско тука?

 

– Че то всичко си е нашенско, само е написано така, щото това не е ахчийница на Баждърлъка или Лясковец. А гара, светска гара. Чужденци минават, така че… Ето, това е пържола по еленски, карначета по златаришки, суджуци по горнооряховски, торта по търновски…

 

– Давай тогава пържола по еленски!

 

Келнерът се провиква към кухнята:

 

– Бифтек ла болгари! Поизпечен, по-пиперлия, че клиентът е маанджия.

 

След малко келнерът сервира пържолата, която е твърда като гьон. Ядосан Михайловски вика сервитьора, дава му мръсна и скъсана банкнота. Келнерът пита:

 

– Господинът няма ли по-свестни пари?

 

– А ресторантът – хваща се за бастуна Михайловски – няма ли по-свястна пържола?

 

Такъв е Стоян Михайловски – строг, непоколебим, винаги недоволен и болезнено откровен. Не се страхува да каже истината директно. Изглежда студен като камък. Често избухва. Обича да говори с плътния си баритон. Цялата му човечност прозира дълбоко в очите, които понякога са ясно сини, а друг път стоманеносиви. Неповторим индивидуалист. Внезапно променя настроенията си и сам нарича себе си Homo dupleks – двойнствен човек. Хората често гледат на него с недоверие. Той е затворен в себе си. Някой изгуби ли веднъж доверието му, за него вече не съществува.

 

Басните му остават вечна класика в литературата ни. Ако се беше родил преди Лафонтен вероятно щяхме да го наричаме „Френският Михайловски“. Хапливите му епиграми също са блестящи образци, с тях е не по-малко извесетен. И преди него у нас са писани епиграми от Петко Р. Славейков, Стефан Стамболов, Христо Ботев, но едва при Михайловски този жанр става популярен и водещ в поетичната сатира. Особено тези сътворени в периода 1903-1904 г. след процеса, в който го съдят за обида на Фердинанд.

 

Стиховете му също са като мълни, които поразяват – неговият злъчен сарказъм заразява, за да се обърнем против пошлостта в живота.

 

Афоризмите му са вечни истини – „Хората са като книгите в библиотеките – тези, който са най-непотребни, ги слагат най-високо“ или „Политиката често преобръща свестния човек на поплювко и измамника на герой“.

 

Изобщо словото на Михайловски ни завръща към справедливото и както казва д-р Кръстев това са „някакви гръмотевични удари“. Неговото гневно перо не щади никого.

 

Това не са малко поводи, за да си припомним за него.

 

Син е на Никола Хаджистоянов Михайловски, завършил Московския университет с докторат по философия. Учил е също и литература. Баща му е учителствал в петокласното училище в Елена, наречено „Даскалоливница“. По-късно е бил директор на единствената гимназия в София и професор в историко-филологическия факултет на Висшето училище. Бил е благ и разбран човек. Единствения, с който се съветва Стоян Михайловски е със своя баща.

 

Майка му Елена Хаджидимчова е забележително красива, пълна противоположност на своя съпруг – избухлива и непримирима, черти, които наследява нейният първороден син. Тя произхожда от заможен търновски род. Известно е, че чичо на Михайловски е българският епископ в Цариград Иларион Макариополски.

 

Стоян Михайловски е най-голямото от шестте деца в семейството. Изплаква на света на 7 януари 1856 г. В сатиричното си стихотворение „В деня на раждането ми“ пише, че в този ден Орисницата надвесвайки се над новодошлата му душица, била раздала вече всички ценни дарове. Останало ù едно-едничко съкровище – любовта към истината. Тази негова съдбовна обреченост го преследва до края на дните му.

 

До деветгодишен расте в Елена и учи в известната „Даскалоливница“, а когато семейството се преселва в старата столица В. Търново е ученик на Петко Р. Славейков.

 

Когато бъдещият сатирик е на 13 години, от Цариград на гости на семейството му пристига Иларион Макариополски. Той взема племенника си със себе си и го записва във френския лицей „Галата Сарай“.

 

Първоначално Стоян живее при чичо си, а после е на пълен пансион в лицея, дори и през ваканциите. Чете богатата библиотека и научава прецизно френски език. Той познава много добре и литературния арабски. А за българският език обичал да говори, че е много по-богат от другите езици.

 

През 1875 г. от света си отива Иларион Макариополски и завещава на племенника си малка сума, за да продължи образованието си във Франция. През есента Стоян Михайловски заминава за Екс-ан-Провонс, записва се в Юридическия факултет. Баща му настоява да учи медицина в Монпелие, но различни обстоятелства попречили на това. Не посещава редовно лекции по правни науки, но пък е редовен слушател по литература. През ваканциите посещава близки градове и има отношения с млада французойка.

 

Следи събитията около подготовката на Освобождението пише стихотворения. Изпраща ги за печат в българските издания в Букурещ. Когато е обявена Освободителната руско-турска война решава да участва в нея.

 

Загърбва науките и без багаж и средства тръгва от Франция за България. След тежко пътуване и глад пристига в Търново месец преди Освобождението. Ляга болен на легло в дома на дядо си Хаджи Димчо. 

 

След Освобождението Стоян Михайловски заема съдийски и други служби. Често е имал различия с колегите си и сам е подавал оставката си. През това време адвокатства, бил е журналист – уволняван и многократно назначаван.

 

През 1880 г. е главен секретар в Министерството на правосъдието, но по неоснователни подозрения във връзка с опозицията е уволнен, след това отново е назначен. Напуска и отива да довъши висшето си образование във Франция. Завръща се с научна степен „лисансие по правото“.

 

Михайловски става съдия във В. Търново. През 1881 г. той и баща му са депутати във Великото народно събрание, когато трябвало да бъде избран втория български княз. Михайловски се изказва, че в никакъв случай той не трябва да бъде „тевтонец“. Поради това Стефан Стамболов нарежда на свои хора през нощта да нанесат побой на Михайловски. Той иска застъпничеството на Великото народно събрание, но не го получава и се отказва от мандата си.

 

Михайловски не одобрява политиката на Фердинанд и правителството на Стамболов. Той е наясно с аферите на властта и помества в печата редица фейлетони срещу нея. По това време той и баща му са депутати, но Михайловски е остър в речите си и често в Народното събрание не му дават думата. Желанието на Фердинанд и близките му хора е гласът на Михайловски да замлъкне.

 

Министърът на просветата Г. Живков го кани в Русе като учител по френски език в мъжката гимназия. Михайловски идва за втори път в крайдунавския град, той е бил вече член – съдия в Апелативния съд.

Гимназията е модерно обзаведена, а учителите са с висше образование – българи и чехи. Писателят е недоволен, че на 11 май, денят на Кирил и Методий учениците минават тихо, без въодушевление. Две седмици преди празника, през нощта на 26 срещу 27 април 1892 г. написва „Химна на Кирил и Методий“. Той е на 36 години, когато създава тези 14 куплета със заглавие „Български всеучилищен химн“. Желанието му е колегата му по музика да създаде подходяща мелодия. После учениците да манифестират, пеейки химна. Първата музика излиза несполучлива.

 

През 1901 г. незабравимата за всеки българин мелодия написва в час по пеене в Ловешкото петокласно училище един друг учител, композиторът и диригент Панайот Пипков.

 

През това време Михайловски минава под венчило с дъщерята на видния русенец – стария поборник Георги Петрович (Чохаджията). Младото семейство живее в неговия дом на някогашната улица „Белчев“. Двамата се изселват в София през 1901 г. Живеят на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Парчевич“, където се намира двуетажната им къща. В късна възраст, когато писателят-философ излезел да се поразходи, обичал да се взира във Витоша.

 

Конфликтът между Фердинанд и Михайловски достига връхна точка през 1904 г. Отпечатан е фейлетонът „Потайностите на българският дворец“, преведен от френски език и придружен с остър коментар от Михайловски. Той вече е преподавател по френски език във Военното училище и професор по история на литературата във Висшето училище. Уволнен е и подведен под отговорност за обида на княза. Михайловски сам се защитава като обвиняем се превръща в обвинител. Осъден е условно на седем месеца затвор с уговорката, че ако три години не пише на политически теми, наказанието му ще бъде отменено.

 

Достатъчно унизен, той е оставен без средства за прехрана. Живее в усамотение. Боледува и страда от депресия. От датата на присъдата почти не хваща перото. Живее самотен, затворен в себе си. Само в семейството си е общителен и разговорлив.

 

На 25 май 1922 г. по предложение на Министъра на просветата Стоян Омарчевски, Народното събрание му отпуска пенсия. 

 

Усеща, че смъртта скоро ще почука на вратата му. Последното му желание е да бъде погребан до Иван Вазов. Той дълбоко уважава личността и творчеството на народния поет. Нарича го „словесен протомайстор“, „бюлбюл“ (славей), „поет-християнин, поет на любовта и милосърдието“. Михайловски е писал не веднъж за него в печата, като казва, че Вазов не се увлича по тогавашната „книжовна мода“ и „поетическата невропатия“. Възхвалява поетичния му език и успеха на цялото му творчество. Дори съветва един публицист да изхвърли всички „книжлета“, писани от „самодоволни графомани“, като остави само Вазовите. 

 

Когато Вазов празнува своята седемдесетгодишнина от рождението си и петдесетгодишнината на творческия си живот, Михайловски пръв, преди деня на юбилея, бърза да признае почитта си към него с телеграма:

 

„Всички, които мислят и чувстват като истински българи, се готвят да празнуват великия ден на Вашия юбилей. Позволете ми да туря себе си между първите, които ще Ви поднесат израза на своите най-сърдечни приветствия и сърадвания. В тежките времена, които България преживява, мисълта, че е родила син като Вас е голяма утеха и подкрепа за нея. Ала не само българската просвета, не само българското възраждане, но още и културните идеали на цялото човечество са намерили винаги във Ваше лице най-възторжен тълкувател и най-преден знаменосец. Живейте за много години, любезни поете, живейте за чест и слава на българското племе“.

 

Вазов веднага отвръща с благодарствена телеграма също с уважение и признателност към делото на Михайловски.

 

Той издъхва на 3 август 1927 г. в болницата на „Червен кръст“. Ето какво пише Петър Карапенев за този ден: „Горещ летен ден – 3 август. Георгиев ми телефонира, че Михайловски е починал и че на следващия ден ще се извърши опелото му в храма „Св. София“. Обещах да отида. Закъснях. Пред черквата бе спрян вехта олющена катафалка с два дръгливи коня. Помислих, че съм сгрешил. Коларят ми обясни, че умрял „някой си Михайловски“. Влязох в черквата и застанах поразен до входа. Опелото бе свършено. Изнасяха в евтин ковчег мъртвия. Никакви вещи. Жени и няколко негови с прошарени коси ученици. Поставиха ковчега в катафалката. Коларят скочи на капрата, лениво подкара конете.

 

Катафалката се заклати, заскрибуца. Зад нея мънкаше свещеник. След него вървеше с вдигнат бастун познатият вестникопродавач Даскала.

 

Следваха го шепа роднини и неколцина почитатели. Никога не бях виждал по-жалко погребение. Изпратих с очи шествието“.

 

Погребват Михайловски на гробищата, а не до гроба на Иван Вазов, каквато е неговата воля. След няколко дни вестниците започват да търсят причините за неизпълненото последно желание на писателя. Хвърлят вината върху близките на Вазов, но никой и до днес не знае истинските причини за неизпълненото последно желание на Михайловски.

 

И двамата поети умират на една и съща възраст, година след юбилея си, дори в един и същ час през деня.

 

Епицентър