Мирела Костадинова: Царица Елеонора превръща арх. Петко Койчев в свой любимец, отрупва го с подаръци
По булевард „Дондуков“ в делничен ден е оживено. Хвърчат автомобили и хора запътили се в свои посоки. Подухва пролетен хладен ветрец. От близка хлебопекарница се долавя ухание на топли козунаци. Стоя пред къщата на архитект Петко Койчев, където днес има паметна плоча и любопитно се взирам в прозорците. Мисля си, че и в този дом преди години по Великден е кипяла суета около предстоящия празник. Чували са се детски гласове. А известният архитект вероятно е посрещал гости за празника.
Той създава много емблематични сгради в България, за съжаление не и в родния си град Дряново. Сред най-известните от тях е мавзолеят – паметник на падналите руснаци в боевете около Плевен, което е най-любимото му творение. Сред шедьоврите му са Съдебната палата в София, северната пристройка на сградата на Народното събрание, лятната резиденция в Царска Бистрица, санаториумът за туберкулозни „Фердинанд I“ при село Искрец.
В столицата прави Мъжката и Девическата имназии, Хигиеническия и Анатомическия институт при Медицинския факутет, Ентомологическия музей при двореца. Автор е на множество обществени и жилищни сгради.Трудно е да се изброят всичките му архитектурни шедьоври, но във всеки един от тях се вижда неговия стил и почерк.
Роден е на 27 януари 1876 г. Баща му е Генчо Койчев, който е дюлгерин, работел из Добруджа, а зимно време се занимавал с абаджийство. След като минал под венчило с Цана Дочева, вдигнал къща с дюкян в малкото градче. Занимавал се с търговия на сукмани и скъртейки, поръбени с лисичи кожи. Предприемчивият мъж внесъл в градчето за първи път петрол за горене. До тогава дряновци ползвали лоени свещи. „Хората се боели от този артикул, понеже горял. За да покаже неговата безопасност, пред клиентите си сръбвал от газта, за да видят, че няма никаква друга опасност, освен като се запали – гори“, разказва Пенчо Койчев в биографията си. Семейството има пет деца, но само две оцеляват – Иван и Пенчо, другите умират.
Преместват се да живеят в Силистра. В крайдунавския град Генчо Койчев имал брат Райчо – търговец. Дряновецът купил къща с дюкян, настанил семейството си и продължил да се занимава с търговия и лозарство. Станал доставчик – предприемач на месо и дърва за горене на военните части в Силистра.
Малкият Пенчо расте като слабо момченце, защото страда от малария, бил чувствителен. Записват го да учи в силистренското третокласно училище. Обича часовете по рисуване и музика. След това, родителите му го изпращат в реалната гимназия в Русе. Там брат му Иван служи като офицер. Дните се нижели, а Пенчо се учел отлично. През 1896 г. се дипломирал. Сам признавал, че най-много му вървят математиката и рисуването.
След гимназията учи инженерство в Белгия, в Гентския университет. Две години се занимава с общи дисциплини, а после следва специалните науки. След първите две години се завръща при родителите си в Силистра. Споделил, че има желание да учи архитектура. През 1901 г. завършва Гентския университет отново с отличие. Негов любим професор е Луи Клоке, който му предложил да остане в университета, но българинът отказал. До края на живота си Пенчо Койчев пази негови книги по архитектура. Освен, че се занимава с науките пътува от Гент до Брюксел, за да посещава оперни представления. През целия си живот обича музиката – оперна, класическа, народна.
Завърнал се в България и никога след това не съжалявал, че не е останал в Белгия. Като всеки млад човек бил изпълнен с мечти и амбиции. „Още като млад архитект най-много ме е привличало и очаровало българското строително и декоративно изкуство, затова съм събирал от цялата страна мотиви от това изкуство, писал съм по него, държал съм сказки за същото и съм пропагандирал то да бъде запазено“.
Цени още българското дърворезбарско майсторство, носиите, шевиците, песните и танците, всичко българско. Колекционирал вещи от фолклорния ни бит. Настоявал каквото може от тях да бъде фотографирано и публикувано, за да служи за основа на творчеството у нас. Той се превръща в един от първите изследователи на историята на българската архитектура.
По онова време България попада в стопанска криза. Пенчо Койчев пробва да се хване на работа в София, Пловдив, Русе и други български градове, но не успява. Завръща се при родителите си в Силистра. След девет месеца успява да постъпи в Министерството на обществените сгради, а после става окръжен архитект в Плевен. Преместен е в Министерство на обществените сгради. На 31 декември 1906 г. е назначен като началник бюро за зданията при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата, където остава на служба осем години.
Още като ерген се движи в кръга на „Българановци“, които често се събирали в гостилница „Средна гора“ на ул. „Раковски“ срещу Славянска беседа. Сред приятелите му са карикатуристът Александър Божинов, актьорът Сава Огнянов, писателят Елин Пелин, проф. Александър Балабанов, дипломатът Петър Нейков, актьорът Васил Кирков, писателят Андрей Протич, д-р Киселков и други хора на духа и веселието. По това време се издава и списанието „Българан“ от Александър Божинов.
Познавал се е добре с писателите – поети Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев и Петко Ю. Тодоров.
По това време в живота му се появява Невенка Спас Тричкова, с която минават под венчило. Ражда се и синът им Борис, който по-късно става лекар, професор по биохимия. След време той се жени за Лили Атанасов – пианистка. На младото семейство се ражда момиченце Невенка, внучката на Пенчо Койчев.
През 1910 г. дряновецът е назначен за частен преподавател в Рисувалното училище по архитектура. После работи и като редовен преподавател в средното техническо училище в София. Отново го назначават за началник на архитектурното бюро при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата. Отдава се на частната си работа в София. С царски указ го назначават за началник на архитектурното отделение при Министерството на благоустройството.
Царица Елеонора му възлага да изработи планове и да ръководи строежа на двореца в Царска Бистрица. Царицата дълбоко цени българското народно изкуство, по нейно желание и с нейно съгласие той прилага това изкуство и в архитектурата. Включва резба по врати, тавани, стълби, тени, камини. Елеонора е изключително доволна. Превръща го в свой любимец и го отрупва с подаръци.
От Министерство на правосъдието му се доверяват да изработи планове и да ръководи строежа на Съдебната палата в София. Политическата и стопанска ситуация в страната е критична. Очаква се във всеки един момент работата да бъде спряна. Койчев сформира екип от специалисти и започва стъпка по стъпка да реализира този грандиозен за времето проект. Сградата трябва да отговаря на зададените функции, да олицитворява съдебната власт и да позволява бъдещо развитие при промени в нуждите на инсталацията.
В тази негова творба цялостно се вижда, че архитектурата не е просто утилитарно изкуство, а кореспондира и с други изкуства.
„Партизанщината се ширеше в най-широки размери, особено 1932-1933 г. Министър Качаков искаше от мене да охранва свои партизани, като ги държеше на постройката, без да има нужда от тях, а аз да заверявам надниците им. Беше назначил най-долни хора като надзиратели, на които аз трябваше да поверявам важни задачи на контрола, за да не крадат предприемачите материали и работите да се извършват съгласно техническите правила. Особено настоявах да се уволнят надзирателите, които стояха без работа, даже не идваха на работа, а трябваше да им заверя надниците. С това се създадоха едни невъзможни отношения между мене и Качаков“, пише в спомените си архитектът.
След серия от конфликти Пенчо Койчев е уволнен. В Съдебната палата влага всичките си познания и труд, дава силите си, за да се вдигне тази емблематична сграда на столицата чрез неговите идеи и разбирания.
Завистта му създава неприятности с колегите, но името му и до днес е изписано на главната фасада, от дясно под първата клона, в горния край на гранитния цокъл. „С този строеж турих точка на моята дейност като архитект с убеждението, че аз – доколкото съм можал – съм изпълнил гражданския и професионален дълг“.
Като архитект на Съдебната палата в София вдига и други съдебни сгради – Трявна, Орхание, Етрополе, Нови Пазар, Симеоновград, Харманли, Пещера, Борисовград (днес Първомай). Прави и преустройване на сгради. Като архитект на частна практика създава много частни постройки.
Основател е на дружество „Съвременно изкуство“, дописен член на археологическото дружество. Бил е председател на Българското архитектурно дружество. Член от централния комитет на дружество „Червен кръст“ и дружество за борба против туберкулозата.
В свободното си време отглеждал цветя и декоративни храсти в градината си. Неговата внучка разказва в спомени за него: „В нашия двор играеха всички съседски деца. Те също много харесваха дядо ми. Арх. Койчев беше чудесен дядо. Той не само ме забавляваше с игри, разкази за неговото детство, приказки, картинки, но ме учеше на уважение към хората, милост към животните и на ред. Често го питах къде е тази или онази играчка, а той неизменно ми отговаряше: „Там където си я оставила“.
Той е грижовен към семейството си. Посреща гости в дома си, който е посещаван и от писателя Димитър Димов.
Обича да ходи с внучката си на вилата си в Княжево, която е просто една колиба с двор. Често се разхожда с детето в Борисовата градина, заедно посещават розариума, дори през зимата, когато е студено. А когато води Невенка за ръка по софийските улици, не пропуска да ù разкаже за историята на сградите, както и за собствениците им.
Оптимист, весел, общителен, такъв го помнят съвременниците му. Обичал да разговаря с всякакви хора, но най-вече с шопите от селата около София. В своя „Автобиография“ той описва жизнените си и творчески пътеки. Макар само на страница и половина архитектът, съвсем по човешки пише за себе си.
В Историческия музей в Дряново, родния град на Пенчо Койчев, е постъпило ново дарение през юли 2020 г. То е от неговата внучка Невена Койчева, която подарява част от архива и предмети на своя дядо. В ценното дарение е златен джобен часовник с монограм на царица Елеонора и друг златен джобен часовник. Сред архивните документи, според директора на Историческия музей Иван Христов, са Техническа документация свързана с построяването на Съдебната палата в София – 1928 г., проекти класирани на Конкурс за Съдебната палата в столицата – 1914 г., проект за Съдебна палата свързан с централното отопление, материали от проучванията на арх. Койчев за храм – паметника „Ал. Невски“, скици за Мавзолей – костница в Плевен, постройката на съдебната палата в Русе – общи поемни условия.
Сред ценните документи са проект за дворец в Царска Бистрица, чертеж на жилището на Софийския владика в Драгалевския манастир, типови проекти на бежански жилища от различни години. Дарен е също Албум архитектура, лични и семейни снимки, както и карикатури на арх. Пенчо Койчев, рисувани от Божинов и Маразов.
Дряновци не са забравили името на този свой съгражданин. Издигнат е бронзов бюст-паметник, който е и дарение от неговата внучка доц. Д-р Невена Койчева.
Епицентър
