Мирела Костадинова: Цирковият артист Лазар Добрич преживява корабокрушение като на „Титаник“

Лазар Добрич е един от артистите в българското цирково изкуство, който е допринесъл за славата му по света. Той е от основателите на гимнастическото дело в България. Загърбва с лека ръка политехническо училище във Франция, където е приет да учи и става част от цирковата трупа на румънския гимнастик Димитреску. За първи път се явява на манежа на 1 октомври 1897 г. От тук насетне циркът се превръща за него в живот и съдба. Автор е на номерата „Стълба на крака“, „Танц върху опъната тел“, „Жокейска езда“, „Петорен трапец“, „Отвесни въжета“, вероятно и други.

Докато разглеждам стари книги в малък антиквариат на тиха софийска уличка, попадам на тънка брошура издадена през 1940 г. Тя е озаглавена „Из мемоарите на Лазар Иванов Добрич“.

На лицевата страна на интересното четиво е снимката на великия български цирков артист, някогашен атлет и борец, облечен с пардесю и цилиндър на главата си. Зачитам се в пожълтелите страници. Брошурата е посветена на родното му село Робертово (днес Равно поле) и на всички, които участват в четиридесет годишния му юбилей. Още на първата страница цирковият артист отбелязва, че е дълбоко благодарен и признателен на Н. В. Царя за ордена, с който го възнаграждава. Също на министър ген. Луков за поздравителните адреси, които му поднася, за парите и ласкавите думи, с които го дарява министъра на просветата. Благодарен е на съюза на българските артисти за добрите слова към него и „артистично изработената палма“.
Авторът споделя, че за написването на спомените си е ползвал дневника си, който е водил на френски език през четиридесет годишния си артистичен живот.

Изминал е хиляди километри с цирковите трупи, посетил е всички точки на света. През цялото време живее в двете крайности – или в нищета, или в охолство. Животът му често е в опасност.

„Видях света от върха на Айфеловата кула, от върха на пирамидите, чух грохота на Ниагарския водопад, видях бурния изблик на Новозеландските гейзери, лежах под сянката на исполински гори на Зондските острови. Видях света от върха на вечнопушещия Везувий, стоях в захлас пред величествените фиорди на Норвегия с непрекъснатия ден. Плувах в Атлантическия океан, гдето мътните води на Амазонка се вливат. Следях лудото ездене на Южноамериканския Гочо, видях страшните бури на Тихия океан при кораловите острови, видях храбрите бури в Южна Африка и пр. и пр. бях кръстен шест пъти под екватора…“, разказва Лазар Добрич.

Зачитам се и по-нататък в любопитната и непретенциозна книжка, където научавам за един малко известен факт в живота на цирковия артист. Той преживява истинско корабокрушение – като на „Титаник“ и едва оживява.
След пътуване до Англия той и трупата му трябва да заминат за Дрезден и от там за Холандия.

Есен е и морето е бурно. Лазар Добрич заедно с цирковата трупа се качва на малкото параходче „Берлин“. То бавно излиза от пристанището, големите вълни го блъскат и то дори опасно се наклонява на една страна.
Изведнъж започва страшна морска буря. Лазар Добрич разговаря с боцмана, който му споделя, че ще е чудо, ако стигнат холанския бряг. Българинът не споделя с никого, за да не настане паника на борда. Лазар Добрич приготвя спасителен пояс, който сложил до леглото си.

„Легнах си облечен и всеки момемент при силните сътресения на парахода се събуждах. Вън се чуваха заповедите, нервно и плахо, на капитаните. Всички моряци бяха будни. По кабините хората се таеха, но никой не спеше. Повечето бяха болни. От време на време се чуваха звукове от морската болест и стенания на страдащите“. Морското бедствие става все по-страшно. Но цирковият артист е уверен, че няма да загине на корабчето.

В един момент излиза навън и вижда, че водатата започва да изпълва парахода, тя е до глезените на краката. Вълна след вълна заливат палубата със страшна сила. Връща се в салона за пушачи, но там няма нито един човек. Сяда в кресло и усеща, че параходът започва да се вдига и пада много силно по вълните. Захваща да пише писмо на Лидия, жената в която е влюбен. Но движенията на парахода от бурята не му позволяват да топи перото в мастилницата. Изведнъж навън се чува страшен гърмеж и човешки викове. Лазар Добрич отново изскача, мисли си, че параходът вече се е разбил. Огромна вълна го блъсва и го сваля на земята. Един от матросите му казва веднага да влезе вътре, защото е изключително опасно. Вълните и вятърът с мощната си сила откъртват една от спасителните лодки. Добрович слиза в каютата си, преоблича се и ляга в леглото, но в такава опасна буря може ли човек да заспи… Чува се плач на жени и деца.

Капитанът на кораба изстрелва топовни гърмежи, които се пускат в особено критични моменти, те са зов за помощ. Лазар Добрич става от леглото, облича се, слага си мушама и завързва спасителния пояс през раменете и кръста си. Всички на борда са в опасност и паника – параходът се движи на всички страни и сякаш всеки момент ще се разпадне.

Бурята става все по-страшна, не се вижда отникъде светлина. Морската болест е приковала много от пасажерите на легло и те не могат да помръднат от местата си останали без сили.

Лазар Добрич иска да помогне на хората, които са на борда. В един момент от сушата ги забелязват, чуват далечен топовен изстрел. Виждат и светлина от прожектор.

„Една вълна докара до нас един труп и го удари във входа на стълбата, при матроската кабина.
Помощник комендантът убит – извика боцманът. Почна да вика, за да узнае, има ли някой на оголения мост. Отговор не се получи.
Изпрати ме по средата на парахода, където са офицерските кабини. С голяма мъка се дотътрихме с връзване и развръзване до там. Там нямаше никакъв офицер. Вълните бяха разбили кабините и всичко плуваше във вода. Една вълна удари силно и продъни дъсчената стена на салона. Писък, олелия, ридания. Имаше и деца, които още повече оглушаваха със силните си плачове и без това ужасната врява.
Мина край мене един офицер техник. Запитах за капитана. И той търсел него. Казах му за смъртта на втория капитан. Механикът изчезна в тъмнината“.

Българинът казва на капитана, че помощникът му е мъртъв и на моста няма никой. „Всичко е загубено“, прошепва смелия моряк и се изкачва по странична стълба за моста. На борда е пълен мрак, няма светлина от никъде, електричеството изгасва. Смъртта се усеща наблизо, но Лазар Добрич е уверен, че каквото и да стане ще успее да изплува. Струва му се, че е в Дантевия ад.

Капитанът заповядва да се запалят фенери колкото има. Следва удар след удар на корабчето. От един такъв Лазар Добрович пада удря главата си, потича кръв по лицето му. Изведнъж парахода ляга на ляво и всички увисват хванати за въжетата му. Ръцете им омаляват, а телата ги болят от въжетата, с които са се превързали и от ударите на вълните. Но в далечината се вижда фара и Лазар Добрич не губи надежда. В този момент съобщават за първите мъртви пасажери. Хората са в отчаяние, чуват се писъци от салона, където се намират повечето пътници. Водата започва да навлиза и вътре все по-упорито. Хората се разтичват в паника навън, но вълните ги грабват и морето ги поглъща.
Цирковият артист влиза в салона, за да успокои останалите, че идва помощ и се връща при матросите. Счупва се и мостикът на капитана и вълните го поемат. Водата навлиза и в хамбара. Разбити са и стените на салона и няколко човека са удавени. От силата на бурята и коминът е отнесен.

В това време идва първият спасител. „Той седеше в един въжен кош, който беше прикрепен, на една макара, върху спасителното въже и се дърпаше напред. „Спасение!“, извика боцманът!
Дайте жените да пренесем по две. Аз слязох долу. Зазоряваше се веч. Бурята ставаше още по-страшна, тя чупеше всичко, което беше дървено и слабо прикрепено. Водата върху палубата достигаше, понякогаш, до колене. Вълните помитаха парахода всеки момент, но силата им намаляваше, понеже отлива беше почнал. Покрай балустрадата, стигнах до счупения салон. Вратата беше задръстена. Върнах се назад. През задния вход на трета класа слязох долу. Тук картината беше ужасна.
Болни хора по креватите, съвсем мокри, трепереха. По пода лежаха полумъртви и мъртви от удар, или от някоя друга смърт. Плач, стенания, ридания. Минах край всички, покачих се през отвора на втора класа. Тук пусто, тъмно, само газена ламба осветяваше всичко. Пипайки достигнах до кабината на г-жа Щелинг. Попитах има ли някой. Обади се Фред. Полумъртъв. Госпожа Щелинг лежеше в полусъзнание. Извиках и я дигнах, тя беше в неглиже. Облякох я с една дреха. Повлякох я и едвам с мъка я докарах до изхода, на задната част на парахода.“

Добрович заедно с матросите започват да спускат жените и децата в кошове вързани с въжета, а от сушата издърпват кошовете. Някои жени умират докато още ги спасяват. Захващат да свалят от кораба и мъжете.
Българинът трепери от студ и дори посинява. Спасителите качват и него в спасителна лодка. На брега му е лошо и е с главоболие. „Дадоха ми ром, аз пих, той ме разгря. Пих още и още и сетне… сетне нищо не знам. Събудих се в болницата. Там бяхме всички. Офицери, матроси, пасажери. Ние се гледахме някак странно. Ние бяхме всички дезертьори от ноктите на смъртта. Никой не говореше. Всички лежаха по креватите“.
След тежкото корабокрушение цялата циркова трупа оцелява. Загива първият капитан, изчезва и един от механиците. Смъртта грабва осем матроси и шейсет пасажери. „Каква гробница е морето“, пише Лазар Добрич.
В следващите дни пресата информира за случилото се бедствие. Репортери посещават в болницата оцелелите. „Аз писах в „Дас Програм“, нашият артистичен орган, за събитието и почнах да получавам от всякъде писма. Холандските вестници писаха за храбростта на един артист, който бях аз, но понеже името си не казах, затова нигде не се спомена. „Дас Програм“ ме запита с писмо, кой беше този артист, аз отговорих, че не знам, но в последствие се научили, че съм аз и писаха във вестника с клише от мен. Описанието беше ласкаво, аз бях предмет на внимание, особено от артистките“.

След корабокрушението всеки от оцелелите пасажери получава по 800 гулдена обезщетение. След като се възстановява напълно в болница, Лазар Добрович заминава с трупата си за Дрезден. С парите българинът поръчал първия трапец, с който иска да се превърта. Мисълта за това изобретение не го напуска след градчето Папа в Унгария. Там за първи път му идва тази идея. „С голямо вълнение нарисувах, на една ламарина, какво исках да ми направи механика, който се зачуди. Той сам не беше виждал такъв апарат“. През 1905 г. в берлинския цирк „Шуман“ представя за първи път номера си „Трапецът на смъртта“, с изобретения от него уред.
В Дрезеден дебютът на трупата му преминава особено успешно, театърът е препълнен от публика. Номерата им се харесват с бурни аплодисменти. Прииждат хора, които искат да ги ангажират за представления.
Години след това, след много представления по света, Лазар Добрич е отново във Франция. Заминава за Нант, където се среща със стари приятели в цирка „Плеж“. Сред тях е господин Кардинал, когото познава отдавна. Той е фамилен артист, който създава ездаческото изкуство във вида на цирковото изкуство с коне. „Помолих дирекцията на цирка да ми разрешат да пробвам моя нов номер „въртящия се трапец“, апаратите носех с мен. Обаче, не ми разрешиха. Трябваше да се отделя от японците, и да почна репетициите сам. Това решение бях взел вече и чаках да дойдем до Париж и да почна да осъществявам една мечта, която растеше и която не ми даваше спокойствие. Животът ми беше погълнат изцяло с моето ново изобретение и аз не мислех нищо друго освен как ще мога да реализирам новия сензационен номер“.

Един зимен ден пристига в Париж. Вали дъжд, небето е сиво и мрачно. „Помислих си мрачно време, дано светло излезе моето изобретение, което толкоз ме занимаваше, че и за Лидия не мислех вече.
Отидох в артисткото кафене при Фоли-Бержер. Тук един цирков режисьор търси някой артист, който да може да скочи с кон от моста Александър в река Сена. Щом влязох в кафенето и режисьорът извика:
Воала мон афер! Ето моята работа. Дойде до мен и ми обясни в какво се състои всичко.“
Всъщност кинематографска къща иска да снима филм. В него има сцена – скачане с кон от моста в реката. Режисьорът знае, че Лазар Добрич, е безстрашен артист. Предлага му той да направи този номер. Спазаряват се срещу 150 франка – голяма сума за такова рисково изпълнение. Българинът е участвал вече в киното. В Рим се снима в исторически филм за Нерон и Агрипина. Играе тракийски гладиатор с мрежа и меч в ръка. По цял ден е на снимки под изгарящото слънце за 50 стотинки на ден.
После участва и във филма „Кабирия“, играе ролята на жреца, който поема децата от ръцете на жертвоприносителите и ги поставя в утробата на бога „Молох“. Върти воденичен камък с робите. В други филми играе и други ездачески роли. Има големия шанс да остане в киното и да направи блестяща кариера, но остава верен на гимнастиката и цирковото изкуство, които му дават възможност да пътува по света.
Скачането с коня в река Сена от моста Александър III става една ранна сутрин. Докато коват и нареждат малка рампа, по която ще се покачи коня, за да скочи във водата, се насъбира много народ по кея на реката. Полицията не може да сложи ред, французите не се подчиняват на заповедите й. Мостът е задръстен от хора и няма от къде дори да „излети“ коня. Тълпата нараства с всяка измината минута, за да гледа.
Изведнъж съобщават, че сцената няма да се снима и отвеждат коня. Тълпата започнала да се разотива. Дошла още полиция и разчистила от хора снимачната площадка.
„Качих се на коня. Сърцето ми започна да тупти от страх. Скока не беше малък, пък имаше и опасност, за която точно не си давах сметка, но имаше опасност. Почнах да обяздвам коня напред, назад. Двама стояха с дълги камшици пред платформата. Апаратите бяха готови за снимане, операторите държаха дръжките на машините си. Аз трябваше да дам знак и всички да почнат да снимат, както тези горе на моста, тъй и тези долу по кея.

Помислих си, защо се бавя, по-добре да свърша всичко по-бързо.
Дадох знак, зашпорих коня и побягнах към платформата. Хората с камшиците на място да ударят коня удариха мен, но време за мислене на това нямаше. Коня се спря пред височината. Заби предните си крака напред, аз изфръкнах от седлото и полетях надолу към реката сам. Конят тласнат от енергия, се преметна във водата след мен. Аз погледнах нагоре и ужас ме обзе. Ако коня падне върху мен във водата, аз съм убит на място. Оправих тялото си във въздуха и на надолу с главата с пружени ръце се забих във водата и потънах по дълбоко за да намаля удара на падащия върху мен кон, когото водата ще възпре.
Когато бях във водата чух един трясък. Това беше падането на коня. Заплувах срещу течението на реката. Помислих, че коня ще го понесе течението и така, като излизам от водата, няма да се намеря между краката на коня, който като плува прави силни удряния с копитата си и под които ако се попадне няма да е удобно, никак даже, за излизане от водата.
Излязох на повърхнината на водата, коня беше на 10 метра от мен, той по-скоро излязъл на повърхнината, но кашляше силно. Види се глътнал вода. Заплувах към него, хванах го за юздите и в това време, пристигнаха спасителните лодки, които ме извадиха и отведоха коня към полегатия кей, където можа да излезе животното, което на кея падна.
Наоколо, по брега, почерняло от хора аплодираха громко. Представление без пари. Качих се на един файтон и си отидох в къщи да се преобличам. На другия ден по всички Парижки вестници съобщаваше за този мой подвиг“.
Но студиото „Пате Фрер“ му съобщава, че скокът не е сполучлив и трябва да се повтори. Лазар Добрич е категоричен да търсят друг артист. Влиза главният режисьор и носи проявен негатив от скачането. Казал, че всичко е излязло великолепно, че това грешно скачане е още по-интересно. Българинът получил 200 франка, а не както се споразумяли 150. Увещават го да остане да работи за филмовата фирма. Уверяват го, че му предстои голяма кариера. Но българинът е отдаден на гимнастиката и киното не може да му даде онова, за което мечтае.
През 1919 г. с брат си Александър построяват в София цирк „Колизеум“, който съществува до 1926 г. Седем години по-късно създава цирк „Роял-Добрич“, на който е директор до 1948 г. Тогава циркът е одържавен и получава името „Родина“. Негов директор е до 1956 г. След това е назначен за главен режисьор в дирекция „Български циркове“. Много наши артисти са част от школата му.
Лазар Добрич е почетен председател на Българската Циркова Артистична Организация и собственици на културни забави. Член на дружеството „Бойците от фронта“ и Орден за храброст“, също на подофицерското дружество „Гургулят“. Почетен член на дружество „Майка“ – Ниш. Кавалер на ордена за храброст. Кавалер на ордена за граждански заслуги с корона. Притежава награда железният кръст на Германия и германския орден за военна заслуга с лента от ордена Железен кръст. Има български медал за военна заслуга с лента от ордена за храброст. Четвърта степен турски орден „Меджине“. Баварски орден за гражданска заслуга. Английски възпоменателен медал за коронясването на Крал Георг V. Сръбски орден за храброст от Балканската война.

Цирковият артист си отива от света през 1970 г. далеч зад пределите на България. Днес името му е потънало в забрава вместо да е вдъхновение за поколенията, за да се възроди отново цирковото изкуство у нас.

Епицентър