Проф. Любомир Халачев: Двете вечни страсти- кино и футбол

Проф. Любомир Халачев

В България има две теми, които силно вълнуват обществото и затова на тях се гледа с особено предимство- кино и футбол. Така е било през последните петдесет години, така е и днес. Каква е разликата все пак и защо се опитвам да говоря по този въпрос.

Ще започна с киното, защото там съм участник в процеса.  Някои си мислят, че по времето, когато държавата даваше пари за кино и контролираше процеса  е имало само цензура и никой за нищо не е говорел. Няма такова нещо! Спорове се водеха навсякъде и по всяко време. По време на заседанията на комисиите, по време на разговорите в редакторските колективи, по време на паузите на снимачните площадки, по време на фестивалите и дискусиите, организирани от Съюза на българските филмови дейци (СБФД), по време на вечерите в ресторанта  „Дом на киното“, по време на кафе паузите в Киноцентъра, край оградата на Студия „Време“ и къде ли още не. Да не говорим за безкрайните спорове на страниците на списанията „Киноизкуство“, „Филмови новини“, „Култура“, БНР и БНТ.

Спореше се за темите на филмите, спореше се за естетиката и филмовия език, спореше се за драматургията, спореше се за играта на актьорите, споровете често се израждаха в разправия за творците, за техните качества и недостатъци. Но пак ставаше дума за кино, за кино и пак за кино. Имаше любов между творците, имаше и омраза. Все пак трябва да се знае, че това е постоянно състояние между творците, то винаги е съществувало. Въпросът е накъде води енергията, която захранва този процес – дали към съзидание, или към разруха.

Целият този общ процес, в който участваха и създателите на кино, и зрителите, много приличаше на античната драма, защото понякога достигаше до проникновени дълбочини на човешката душа.

Днес любовта и омразата продължават да движат процеса. Но споровете са различни по смисъл и по място. Спори се преди всичко в социалните мрежи. Спори се също така по телевизиите (всичките) и по радиото (всичкото). Често без особено уважение между спорещите и без особено уважение към фактите. Споровете са преди всичко за пари. Кой дава парите, как ги дава, на кого ги дава и защо ги дава. Оспорват се решенията на комисиите, които раздават пари – и по медиите, и в съда. Което прави работата в киното почти невъзможна.

И понеже няма студии, няма ресторант „Дом на киното“, няма и СБФД, който да ръководи дискусиите за филмова естетика и драматургия, те се израждат в провиквания по социалните мрежи, завършващи с масови охулвания, водещи до крайно опростачаване.

Как изглежда от тази гледна точка футболът, това прекрасно и любимо на хиляди хора спортно забавление. 

Преди промените футболът беше нещо като ярко неделно забавление през пролетта и лятото. Поне така ни изглеждаше на нас, децата от онова време, защото в неделя обикновено татковците ни водеха на мач.

Разбира се, споровете между феновете бяха крайни, понякога неистови. Спореше се не само за любимите отбори. Спореше се за начина на игра, за системите (които по това време бяха любима тема за разговор на специалистите) спореше се за защита и нападение, спореше се за головете и дали са от нападение след невероятен дрибъл, дали са от задна ножица или от дузпа. Спореше се за спасените дузпи. Спореше се за играчите и за техните качества (само разговорите за Гунди могат да запълнят цял том!)

Скандалите около клубовете на отборите след мач бяха велики, особено когато от двете страни на спора заставаха фенове, които познаваха историята на срещите по дни, по часове и по минутите в които играчите са държали топката. Децата слушаха като на лекции по футбол в Спортната академия. Вярно е, че се стигаше и до груби прояви, дори до сбивания. Но те бяха по-скоро рядкост и то най-често след срещите от селските зони. 

А когато любимият отбор губеше, тъгата на феновете достигаше драматични висоти, като в драмите на Шекспир- дълбоки, философски, човешки.

Какво е днес положението. Спорове има пак и то почти всеки ден. Но причините са съвършено различни. Споровете са за пари и за собственост. Кой е собственик на отбора, колко е дал, колко е получил, кого е продал и кого е купил, дали този, който е купен скъпо и прескъпо си оправдава парите и дали собственикът не се готви да го препродаде на гърба на клуба, дали собствеността на клуба е все още сто процента или вече е раздадена на някакви акционери, кои са те и откъде се взеха, дали са милионери, които ще помагат или са обикновени далавераджии, които ще продават шалчета и фланелки и след това ще изчезнат като предишните, кога споровете ще излязат от съда и дали като завърши съдебното дело ще го има клуба или той ще изчезне от списъците на федерацията, за да се появи с ново име с някакви цифра отзад или отпред. Както виждате, теми за спорове има, но къде тук виждате разговор за футбола. Къде! Никъде!

Споровете напомнят много за махленски разправии, каквито впрочем са и скандалите между феновете макар, че понякога преминават от махленски в груби хулигански прояви, в които участват стотици и които и полицията не може да спре.

Общото между двете социални категории знаете ли кое е? Преди в споровете имаше драма- и в киното, и във футбола.  Драма като в „Макбет“ или „Крал Лир“. Това е нормално състояние за човешкото общество, което се радва на своите постижения и страда, когато те се провалят. Това е човешко.

Сега скандалите за пари и власт звучат крещящо, но постоянните стонове  в стил „Кой ще плаща! И колко ще плаща“ нямат силата на драмата.

Имаше такава пиеса на Дарио Фо:  „Няма да платим! Няма да платим!“. 

Беше комедия.

Епицентър