Боян Биолчев: Прощаване с леля Клара (разказ)

Боян Биолчев

Споделям този разказ с благодарност към Приятели. Когато Човекът го няма, мога само да вдигна поглед нагоре.

Помня мига, когато разказах на Виктор Пасков между две чаши тази история. И той, вече между четири, ме погледна: „Трябва да си луд, ако не го напишеш веднага“. Закъснелият Христо Калчев точно сядаше, и като чу последната дума, каза: „Той си е такъв, по луд за какво ни е“. Този разказ, разбира се, не стана веднага… А Виктор никога не ме попита „изпълнявам“ ли поръчението. Съвсем не помня, кога точно съм му го дал. След години някой от познатите ми франкофони ми показа разказа на френски. Без да ми каже, Виктор го е дал за превод на тогавашната си съпруга Мари Врина, днес най-известната преводачка на българска литература във Франция.

ПРОЩАВАНЕ С ЛЕЛЯ КЛАРА

Бяха свикнали да я виждат сутрин на улицата. Забързана и мълчаливо усмихната. Накуцваше леко, но се стараеше да върви изправена. Връщаше се привечер, заставаше на опашката в магазина и любезно кимаше на тези, които познаваше.

Децата и викаха леля Клара и се събираха да играят в сенчестия й двор, защо тя не им се караше, когато се катереха по дърветата по-шумно от рояк изгладнели врабци. Не се сърдеше, когато удареха прозореца й със снежна топка и затова в нейния двор винаги имаше снежен човек, около който снегът бе изтъпкан от малки крачета. Задната част на къщата й бе срутена до половината при бомбардировките през войната и отзад стените й приличаха на тъжен, изоставен театър.

Още висеше на избелялата мазилка рамка с остатъци от картина – пожълтели брези, които потрепваха в истинският вятър на градската улица. Братът на леля Клара бе заминал неизвестно закъде веднага след бомбения удар и къщата си остана преполовена като счупена детска играчка. Старата мома живееше сама, но не я бяха чули да се оплаче. Изобщо да заговори за себе си. Отказваше да й услужат за каквото и да било с любезна и спокойна усмивка.

Когато малките къщички на улицата започнаха да намаляват и вместо тях една след друга се появиха правоъгълни сиво-бели сгради, в двора на леля Клара започнаха да варят сладко и да пекат чушки в есенните недели.

Повечето от новодошлите бяха свикнали да го правят на открито, а това беше единственият двор, достатъчно широк, за да побере повече хора. И беше винаги с отворена портичка. Леля Клара поздравяваше новите съседи, без да се спира при тях, а когато се връщаше, питаше дали са си свършили добра работа и се усмихваше, когато й благодареха.

Никога не приемаше сладката, които хората й предлагаха от неудобство и скрито съжаление, но го правеше така, че никой не се чувстваше неловко. Леко накуцвайки, влизаше в къщата и отваряше прозореца, за да влезе ароматът на огнищата, така както и в ней-студени дни обичаше да проветрява стаята си. Тогава на прозореца й се събираха пухкави купчини измръзнали врабчета, които като децата не се страхуваха от нея.С нетърпеливо цвърчене чакаха да им хвърли шепа трохи и напевно да им заговори.

Единственото нещо, което се знаеше за нея, бе, че гледа деца, за да преживява. Цял живот бе работила единствено така и нямаше пенсия. Затова до последния ден, когато още можеше да ходи, до влажната есен, когато се разболя, тя всяка сутрин излизаше чисто и тъмно облечена, за да се върне вечерта със спокойна усмивка под съчувствените погледи на жените в квартала. Често идваше през деня, водейки три-четири годишно дете.

А децата се сменяха с годините, повечето момченца. Те обичаха двора на леля Клара не по-малко от местните, заиграваха се с тях, а старата жена седеше на пейката пред къщата, гледаше ги внимателно и от време на време ги извикваше, за да пипне вратленцето им. Децата се дърпаха, заразени от играта, пристъпваха от крак на крак, но явно знаеха, че няма да ги остави с мокра ризка.

Лела Клара често им даваше шепа лукчета и питаше:
– Какво ще направиш сега?
– Ще дам и на другите…
– Точно така! – отвръщаше леля Клара и се отпускаше доволна на пейката.

Но дойде болестта. Съседките забелязаха, че от няколко дена не са я виждали и продорецът й е постоянно затворен. Привечер само слабата светлина на нощната лампа издуваше матово пердето. Пратиха при нея едно дете, за да я попита има ли нужда от нещо. То скоро излезе ухилено с малко шоколадче в ръка и каза, че леля Клара само я боли глава.

Есента беше влажна, хората заглеждаха съчувствено бледата светлина в прозорчето от своите затоплени стаи, а край перваза на леля Клара се гушеха на куп измокрени врабчета.

На четвъртия ден съседки извикаха лекар и влязоха с него при старата жена. Лекарят се приблизи до леглото й, а жените с притеснени очи оглеждаха стаята. Гореше клеясала електрическа печка. На стената имаше календар с ярка снимка на букет цветя.

Мушамата на масата бе изтрита само в средата, където беше единственият стол и една подпряна под прозореца дървена рамка с портрет на мъж в униформа. Лекарят се изправи с безизразно лице и се наведе над масата, за да напише рецептата, а леля Клара се усмихна спокойно и кимна на жените, сякаш се извиняваше, че не може да ги изпрати. Но веднага обърна глава и се загледа в шарките на изкривения от влага гардероб.

Когато след няколко дни дойде линейката от болницата, в двора и се събраха отново хора. Докато изнасяха носилката извън къщата, леля Клара тихо каза на тези, който се решиха да я погледнат отблизо:
– Извинявайте…

Жените подхвърляха окуражителни думи с безцветен глас. Санитарите без да поглеждат хората я отнесоха до линейката. Всички се струпаха на тротоара.Портичката се олюля задъхано и спря открехната. Колата издрънча със скоростите и потъна в сивкавата предзимна влага. Това беше. Никой с нищо не можеше да помогне и жените се връщаха в топлите стаи, в кухните, където едва доловимо ухаеха сладката, варени в двора на леля Клара.

Но улицата бързо свиква с промените.
След време в пустия двор дойдоха прошарен мъж и висока слаба жена в бежови шлифери. Мъжът опипа пантите на портичката се спря неподвижно между петната от огнищата. Жената влезе в къщата и след десетина минути излезе и кимна на мъжа си. Ръцете й бяха празни.

Отидоха зад къщата и дълго гледаха отрязаната като с трион стена, основите, които времето бе превърнало в покрит с живовляк сипей. Поспориха, размахвайки оживено ръце. После се върнаха и заключиха с нов месингов катинар вратата на оцелялата стаичка и си тръгнаха под ръка по улицата, без да се обърнат. Катинарът няколко седмици проблясваше в оскъдните лъчи, които пробиваха ниската есенна влага, но после потъмня. Скобите му ръждясаха и започнаха да поскърцват в поривите на вятъра. Без леля Клара къщата някак посивя, смали се, стана почти невидима сред високите сгради. Само отзад оръфаната картина с брезите висеше като избелял спомен от миналото.

Докато един ден върху дъсчената ограда се появи некрологът. Долната част на листа беше празна – липсваха изредени имена на опечалените. От всички и никой.

Погребаха леля Клара в светъл зимен ден. Гробището беше ново и отворено към полето. Пресните, засадените през есента дръвчета се губеха в гората от кръстове върху бялата равнина. Вятърът си играеше с измръзнали листа от венци и надгробни цветя, които бягаха от него по изтъпканите алейки. Дойдоха много от съседите на на леля Клара. Въпреки студа. Не искаха старата жена да си отиде неизпратена от никого. Пристъпваха върху хрущящия сняг към ковчега до откритата върху бялото поле черна рана на гроба. Но бяха дошли и други хора, непознати или забравени. Тук беше и нейният брат, с оредялата, сплъсена коса и изкривените токове на обущата. Жена му я нямаше с него. Той дрезгаво хлипаше, раменете му се тресяха зиморничаво.

Вдигаше глава и с недоумение гледаше навалицата от непознати хора. После отново навеждаше глава с детска безутешност. Беше пиян. Отначало го заглеждаха, но скоро вниманието им привлече една група, която се събираше на разстояние от край ковчега. Деца, юноши и зрели. Най-високият, четиресетгодишен мъж, придържаше опрян в снега венец с лента: „Не леля Клара от децата й“. Край тях в неотъпкания сняг си играеше три годишно дете, което се мъчеше да си направи снежна топка със заскрежените си червени ръкавички.

Те може би се запозваха тук, отгледаните от нея. Всеки я помнеше с очите на малко дете, с очите на последното, което най-после бе слепило снежната топка, но продължаваше да тича и да вдига с крачета снежен прах. Единайсет души. Групата бавно пое към ковчега и се нареди край него по височина. Една млада жена изитича, грабна детето и застана последна. Шепнеше му нещо на ухото, за да не се дърпа, а парата на дъха и се кълбеше около главичката му. Единайсет на брой, всеки от които бе по-малък с три години от предишния… и така до най-малкия, затоплен и укротен в майчините ръце.

Хората се почувстваха неловко със съчувствието, което бяха дошли да окажат. Те искаха да изпратят една скромна и тиха жена, която дълги години бе накуцвала по тяхната улица. А наредените до гроба бяха дошли да изпратят своята майка, старата мома леля Клара.

Лицето на леля Клара беше спокойно. Във восъчната плът на чертите й имаше заключена една кротка радост. Сякаш тя, потъвайки тихо в гроба, знаеше, че над нея са се събрали децата й, за да помълчат, по големите да избършат сълза, а най-малкото – да изиграе край нея последната им обща игра…

После всеки хвърли бучка пръст и отмина, за да направи място за следващите. Само детето, гледайки как всички хвърлят своята пръст, успя да се отскубне от ръцете на майка си, изтича и хвърли върху пресния гроб снежната топка, която бе стискало през цялото време.

Епицентър