Мирела Костадинова: Учител дал палтото си на поета Никола Козлев, за да му направят снимка

Една поема, „Черен арап и хайдут Сидер“, за дълги години става любимо четиво на българите. Тя излиза от печат през 1868 г. в списание „Общ труд“, което се издава в Болград, Бесарабия. Поемата е написана две години по-рано в село Шекерли Китай. В същата книжка намира място и втора поема – „Бивол Гольо и мечка стръвница“.

И под двете творби стоят инициалите на Никола Козлев от Лясковец, който по това време е учител в Бесарабия. Своето първо представяне като писател той прави в късна възраст – 42 години. Превръща се в един от първите създатели на българската национална поема.

„Черен арап и хайдут Сидер“ става толкова популярна негова творба, че Добри Чинтулов дори създал мелодия на поемата и я свири на пиколо. Тя оказва влияние и върху поета Иван Вазов, който създава поема с подобен сюжет – „Видул“. Той пише: „Един само Козлев, авторът на Хайдут Сидер, надминува Ботева по богатия подбор на поетически фигури и картини, всичките откъснати от градината на народната поезия, неговата поема цяла благоухае и е напоена от аромата на народната поезия. За жалост, Козлев, който се види да е добър поет по природа, е лош по изкуство: той е загрозил неподражаемите си перли, като ги е задушил в калъпа на изкуствения стих и ги е заразил с безобразни рими“.

Поемата на Козлев е вдъхновена от разказ за Сидер войвода на някаква възрастна жена, роднина на поета. Той още като дете е чувал за този героичен българин, който също е от Лясковец и е живял през втората половина на XVIII век. Славел се като силен и непобедим, а хората търсели в негово лице защита. С биволите си правел кираджилък между дунавските пристанища и Балкана. Веднъж Сидер срещнал турски разбойник арапин и с кривака си го убил заедно с коня му. Мостът, където се случило това бил наречен Сидеров мост. Сидер войвода завършил живота си със самоубийство.

Козлев първо описал подвизите му като приказка, а после в стихове. „Черен арап и хайдут Сидер“ се ражда за около три месеца. Когато той написал творбата, си две българчета търговци му отишли на гости. Получили от него част от поемата, а момчетата я допълнили със свой текст. Предали я за отпечатване в списание „Общ труд“. Редактор бил Сава Радулов, който не харесал втората част на поемата. Извикал Козлев да го попита защо е това несъответствие. Поетът обяснил, че не е автор на втората част. Върнал се у дома и изпратил цялата си поема.

В земните си дни Никола Козлев е преживял много страдания и мизерия, които не го изоставят до края на дните му. Никола Козлев бил толкова беден, че лясковските учители от дружеството „Сам си помагай“, които дълбоко го ценяли, платили на фотограф, за да го фотографира. Един от учителите му дал зимното си палто, за да бъде в приличен вид за снимката. Така до наши дни е стигнала една единствена негова фотография.

Всъщност той импровизирал в поезията. Съгражданите му поднасяли хартия и перо, с молба да напише текст в стихове по повод някое събитие или случка. И Козлев на минутата написвал текст. Винаги развеселявал лясковчани, които дълбоко го почитали.

Когато се появил на белия свят, орисниците му приготвили венец от тръни и бодли. Баща му Димо е от стар род Козлевци, занимавал се с търговия, прекупувал овце и кози, а от месото им правел пастърма и суджуци, които продавал в дюкяна си. Притежавал много земя – ниви и гори. Бил собственик на две къщи в Лясковец. За майката на Козлев не се знае почти нищо, освен, че си отива от света, когато единственото ù дете е на една годинка. То изплаква през 1824 г., но не се знае в кой ден и месец. В автобиографията си Никола Козлев пише, че било ден събота, а тогава се вярвало, че такива деца виждали самодиви, таласъми и вампири, както и други опасни за човека духове. „Аз съм расъл и порасъл в чужди ръце. Чужда ръка ме е извела от детинската люлка и повела по божията земя. Болестите: треска и др., се редяха на мене като на воденица небетчии. Една ме мъчи, колкото мъчи – като замине тя, пък друга. До осмата си година не се видях здрав. Този си живот съм плувал с докторска ладия през мъртво море“.

На шест години тръгнал на килийно училище. Когато навършил 12 години умрял баща му. Било студена зима. Малко преди да издъхне Димо заръчал на брат си Стоян и на зет си Цани да се грижат за единствения му син, да не го оставят на мира докато не завърши училище, за да стане сетне търговец. Роднините дали дума, но после не направили това, което обещали. Никола Козлев остава пълен сирак. До него е единствено мащехата му, която още пролетта продала коня на баща му. После го спряла от училище и го изпратила да пасе воловете. Момчето било отчаяно и мислело дори да се самоубие, но негов братовчед го утешавал. Никола дълго се застоявал на поляна, която наричали „Сидерева“, близо до нея имало изворче. От там той дълго се взирал в родния Лясковец.

Мечтаел потънал в самотата си и посрещал залеза на слънцето. Понякого дори си поплаквал, търсел утеха като захващал да свири с уста. Щом се стъмнело подкарвал воловете към дома си, където мащехата му винаги намирала повод да го набие. Така три години Никола тича след воловете.
Мащехата му го изпращала на училище само през зимата, когато работата на нивите и в градините била по-малко, а през пролетта той пак подкарвал воловете на паша. Само децата на по-заможните лясковчани продължавали с четенето и писането в школото, а той ги гледал „омити и вчесани“ и сърцето му плачело, че не може да е като тях. Вероятно така с воловете са щели да продължат дните му, ако един ден не го срещнал чорбаджията Тоньо Узуната, който имал син учител. Разпитал момчето на кого е син, а после обещал да свика чичовците му, за да го изпратят на училище. Така и станало – те продали воловете и го изпратили, за да се учи.
Даскал му бил Димитър Драганов от Самоводене, който изучавал гръцки език в Измир. Той учел Никола Козлев на славянска граматика и скоро момчето се научава да чете. Други учители са му Манол Стателов и Енчо Узунов, които са от Лясковец, учили при известния свищовски учител Христаки Павлович. Манол Стателов карал учениците да превеждат Езоповите басни от славянски на български.

По онова време в черквите на Лясковец свещениците служели на гръцки език – не разбирали това, което изговарят. Един ден Козлев прочел Апостола на славянски и някакъв свещеник го грабнал от ръцете му. Изтласкал момчето от мястото му, а то се разплакало.
Решил Никола да отмъсти на гръкоманския свещеник. Издебнал черковната прислужница в храма „Св. Димитър“ и измъкнал гръцките богослужебни книги. Пренесъл ги в чувал в техния плевник и ги заровил в сламата. По-късно книгите открил слугата на Козлевия свако Цани Калянджиев, който ги изгорил в пещ. Помогнали и тримата му синове.

Свещениците били принудени да се учат да четат на славянски. На славянско четмо ги учел самият даскал Манол Станчев. В олтара имало вече закупени славянски черковни книги, които стояли там от дълго време.

На следващата година Козлев става бакалин. Неопитен е в новото начинание. Неговият съдружник го ограбил и му взел 7-8000 гроша. Наложило се да слугува в дома на единия от чичовците си. През пролетта станал работник в градини край Провадия, които били собственост на двама лясковчани. Работата му била тежка – поливал зеленчука. Понякога обикалял делироманските села, за да разменя зеленчук с вино.

На един турски празник, на който имало пехливански борби и надбягвания, Никола се надбягвал с циганче. Изпреварил го и получил награда – четири аршина сукно, четвърт печено агне, баница и вино.
През 1844 г. отишъл да работи в Силистра, отново в градина, но се разболял. Когато болестта отминала, напуснал тежката работа. Той не мислел за пари, а за наука.

През това време в близкия град Елена се завърнал от Русия Иван Момчилов, който направил добро училище. Преподавал неизвестни до тогава науки – граматика и география. Козлев учи при него една година. Не останал повече, защото се сбил с Драган Цанков, също ученик там. Заради това го изгонили от школото.

Една година остава да учи и при учителя Никифор Попконстантинов в Татар Пазарджик, но нямал средства, за да остане. Отправил се към Свищов, известен с добре уреденото си училище. Даскал по логика и реторика му е Димитър Михайловски, който е завършил семинария в Русия.
Скоро Никола Козлев научил, че негов братовчед е изпратен да учи в Русия и той пожелал да го последва. Свако му Цани Калянджиев го убедил да продаде имота си и макар, че Козлев не искал – нямало накъде. Взел 50 000 гроша. По съвет на свако му парите били вложени в покупка на градинарски семена, за да бъдат продадени на нашите градинари във Влашко и Русия. Получените пари трябвало да бъдат вложени в Одеска банка, а от лихвите Козлев да се издържа в Русия.
Младият мъж заминава за Кишинев през 1848 г. Но свако му Цани Калянджиев го измамил. Оставил племенника си в руския град с пет рубли в джоба, а той се върнал в България.

Никола Козлев постъпил в Кишиневската духовна семинария, учил там три години. Преживял много унижения и лишения. „Учих се като слушател, а не като ученик. Често обливах книгите си със сълзи. Квартирата си плащах все с просени пари“.

През това време с някоя пара му помага йеромонах Партени Зографски, който учи в горните класове на духовното училище. Козлев живее при него шест месеца. А когато Партени Зографски завършил с науките, за българина дошли трудни дни. Обикалял дюкяните на заможните български и руски търговци, заставал на прага на къщите им, за да поиска някоя пара. Така живял две години докато в Кишинев не пристигнал свако му Цани Калянджиев. Обещал му, че като се върнат заедно в Лясковец ще му върне дълга. И Козлев се върнал с него в България, но подлия роднина отново го излъгал. Козлев стоял две години без работа с единствената надежда, че свако му ще му върне парите, а после ще се върне в Кишнев да продължи с науките. Завел дори дело срещу Калянджиев, но не пулучил и лев от парите си. Налагало се сам да търси начини, за да печели хляба си.

Станал даскал в училището при черквата „Св. Димитър“ и направил някои промени. Въвевел ланкастерската метода, която тогава не се срещала често в българските училища. Не закъсняла съпротивата на лясковските свещеници.

До този момент учениците стояли седнали върху рогозки. Козлев поискал да им се изработят чинове. „Пазил съм време, когато жителите отсъстват по кърска работа, и тайно съм извличал от дворовете, гдето съм намирал материал за чинове, и сам на гърба си съм ги носил през къра в една отвън селението запустяла църквица, називаема „Светицата“, гдето имах от себя си наети двама дюлгери, които скритом правеха чиновете. Хранил съм ги с краден от съседи и роднини хляб и нощя с тях съм ги носил и ковал в училището с озъртание и ослушвание на вси страни, за да не чуе или види някой, особено поповете“. Той успява да убеди чичо си, един от първенците на Лясковец и черковен епитроп, както и други чорбаджии в ползата от чиновете. По застъпничество на чичо му те били оставени в класните стаи за децата.

Случило му се и друго премеждие. Понесъл се слух, че Русия ще обяви война на Турция, а после ще дойде, за да освободи българите от робството им. Един ден Козлев бил в някакъв дюкян. Случайно присъствал на разговора между собственика и друг българин, който се оказал шпионин на турците. Той отронил нещо против Русия, а Козлев като руски възпитаник я защитил. След няколко дни задържали Никола Козлев, а после го откарали във В. Търново. Хвърлили го в затвора и го разпитвали. Оковали го във вериги и качен върху гърба на кон го отвели в Шумен. Отново го разпитвали, но той мълчал. Накрая го освободили. На връщане към Лясковец, придружен от заптиета, носел в дисагите си две отрязани човешки глави. На кого са били – не е ясно от биографията му.

В дома си заварил роднините да му правят помен – девет дни. А той седнал на софрата и похапнал жито приготвено за неговия помен. Минало и това премеждие. Никола Козлев става отново учител в родния си град.
Но точно тогава българите в Лясковец и околните села започнали да се гласят за въстание. То било ръководено от Никола Филипов от Силистра. Той често ходел в малкото градче. Говорел за бунт сред учителите, а сред тях е и Козлев, който приел идеята присърце. Обикалял околните села, за да събира четници за подготовка на въстанието. Но когато на определения ден (29 или 30 юли 1856 г.) четата на капитан Никола се събрала в Лясковския манастир, повикали и Козлев, който съобщил, че няма повече четници… Не заминава с четата. Скоро е заподозрян от турците и решава да избяга от Лясковец.

Преминава през Дунав във Влашко и се установява в Бесарабия. Докато още е в Лясковец е минал под венчило с 16-годишната Кириаки Качулкова от Арбанаси. След време тя не приемала творческите му пориви, натяквала му да не се занимава „с тия празнини, недаващи хляб“. От нея имал син и дъщеря. Семейството му останало в България.
В Бесарабия е учител в няколко села. Заплатата му е 250 рубли и допълнително жито. Скоро повикал и семейството си в Шикирли Китай. Тук той създава поемата си „Черен арап и Хайдут Сидер“.

В това време от холера си отиват двете му деца. Скръбта си по тях Козлев изплакал в стихотворенията „Плач над синов гроб“ и „Плач и тъга и молба на мъгла“, отпечатани по-късно. От тъга по починалите си деца и по настояване на съпругата си се върнал в Лясковец. Това става вероятно около 1868 г. След завръщането на семейството се ражда синът им Димо. После се появяват дъщеря му Сава, син Иван и дъщеря му Радка.
В това време Никола Козлев отново се захваща с даскалската си рабата. Разказват, че когато Васил Левски ходел в Лясковец, Козлев го криел на тавана на училището при черквата „Св. Димитър“. А една нощ станало много опасно Апостола да остане и Козлев го извел от града.

След Освобождението Козлев пише исторически, баладни поеми и лирически стихотворения. Сътворява и автобиография, която не успява да завърши. До Петко Р. Славейков пише, че това не е от леност, а от бедност, която често го довежда до отчаяние. „…Даже и в този час съм в такова положение: жената ми е в търновската болница, а аз гледам четири деца малолетни. Сам меся хляб и ризите им пера; но днешното ви писъмце ме съживи и ще се взема за работа и след няколко дена ще ви пратя поне част от биографията си“.

Тя обхваща живота му до трийстата му година и не е пълна, много страници са изгубени. Писана е и от сина му Иван под диктовката на своя баща.
Никола Козлев в тези години издава само една книга „Стар помян“ (1883), която е приветствана от Цани Гинчев в стихотворение. В архивите му са запазени редакции на замислени от него стихотворения. Вдъхновява го дори едно голямо наводнение в Търновско, което се случва през 1898 г. Из под перото му се ражда следния куплет:

Янтра искочи от брегове
с лютина и ревове,
запеняна, разярена –
фучи, бучи кат геена.

Никола Козлев има отношение към живота на следосвобожденска България, който не е по нрава му. Обръща се към героите от миналото ни, пролели кръвта си за освобождението на България, да станат от гробовете си, за да видят какви негодници „лакомо й пият кръвта“.

Все бежанци от чужбина,
разбойници и безчовечни,
вагабонти без родина,
халахойди безотечни.

Управлението на България според него е съставено от „бирници изедници“, жандармерията – от „кръвнишки разбойници“, съдиите нарича „безделници и комарджии“. За инспекторите в образованието казва, че са „сеятели ослепление, разврат, тъма и раздори“.

Единствената надежда за българите е да „станем всички в едно“.
Получава подкрепата на Марин Дринов, с него се познават от Бесарабия. Когато заседава Великото народно събрание в Търново, Козлев го потърсил. Помолил го да му бъде отпусната пенсия. С неговото застъпничество успява да взема скромна пенсия от 600 лева годишно.
Живее в мизерия, а за да може да прехранва семейството си работи чужди лозя и градини. Търновският митрополит Климент (Васил Друмев) му помага с някоя пара. Игуменът на манастира „Св. Св. Петър и Павел“, който и до днес е над Лясковец, му подарил 4-5 декара земя, която Козлев обработва. Наема и още земя, за да може да свързва двата края.
Съседите му от махалата „Св. Димитър“ му купуват дворно място в края на града и му вдигат къща, в която доживява края на дните си.

Не веднъж писал писма до Стефан Стамболов за заслугите си като учител и молба да му увеличат пенсията. Но той отказвал поради съветите на някои лясковчани, които били злонамерени към Никола Козлев. Молба отправил и до Иван Вазов, който тогава бил министър на народното просвещение, но и от там получил отказ.

Трудните му дни проличават в един негов стих:

Аз си, свете, остарях,
остарях и оглушах.
Очи ми се премрежиха,
сили ми ся изнуриха.
……………………..
Младина ми се присмива,
богатия ме подритва.
Тъмно ми е светло небе,
омръзна ми все на земя.

Умира в Лясковец през юли 1902 г. в истинска бедност. Погребали го в гробището на махалата „Св. Димитър“. Било лято и повечето хора работели по нивите. Само няколко човека го изпратили до вечния му дом.

В българската литература Никола Козлев остава като един от самобитните ни поети, свързан с народната поезия и героичното.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!      

Епицентър