Мирела Костадинова: Стефан Караджа побеждава в пехливански борби непобедимия Плиса Пехливан

Кога и как Стефан Тодоров Димов се превръща в Караджата е трудно да се каже.

Захари Стоянов разказва следното в своите „Съчинения“: „Дордето той живял мирен живот, в Тулча името Караджа не е съществувало, не е съществувало то и в неговия род. Отпосле, когато той заминал окончателно за Румъния, тогава са го нарекли или той сам се е прекръстил Караджа. Турското правителство го наричаше още полуофициално Кючук Стефан (малки). Отгде произхожда това кючук, аз не зная. Но по всяка вероятност от неговия малък ръст. В Тулча той бил известен под името Стефан Пазванчето. Така са го наричали, защото той помагал на баща си, когато тоя, последният, бил пазвант в Тулча. Колкото за прилагателното Караджа (сърна), съществува следния анекдот: В 1865 г., когато Караджата се намирал в Сливенската планина (Вратника) с други още другари, из ближния път преминало едно заптие на кон, което пеело песен. Дружината изпратила Караджата да снеме нишана на това заптие, т. е. да го хване и да му покаже, че планината е неприкосновена, че тя е царство само на хъшовете. Караджата стигнал заптието, което без да усети, той се метнал на коня му отзад и го стиснал за ръцете, а после го освободил да си отиде, след като го обезоръжил. Когато той се върнал при дружината, то всички захванали да му викат: „Ти, Стефане, се мяташ като Караджа!“ (т. е. сърна). След това той бил известен вече между хъшовския лагер като Стефан Караджа“.

Има и други хипотези за името на този славен българин. Думата Караджа означава още „черничък, мургав“ и е твърде възможно прозвището да отговаря на тъмната му кожа и черни очи.

За подвизите му се знае достатъчно, но за човека не чак толкова много. Един от тези, които ни е оставил спомени за него е Балчо Дяков. Той се занимавал с търговия, скотовъдство и книжовна дейност. Автор е на няколко календара, които издава във Варна и В. Търново. През живота си работи и като митнически началник, а през 1878 г. е градоначалник в градчето Стара Килия, Кюстендилско.

Със Стефан Караджа са приятели от деца. Запознават се на събор в Потур. Балчо Нейков разказва, че когато се срещнали, бъдещият войвода се покатерил на ябълково дърво. Вместо да слезе от клоните се метнал на близкия сайвант, а от там тупнал на земята. Тъкмо в Потур Балчо вижда за първи път майката на Караджата, която била изключително красива жена, но боледувала от туберкулоза. В Потур семейството на Караджата имало роднини и живее там за кратко. Между семействата на двете момчета се зародило приятелство. Малкият Стефан гостувал по някога с месеци у своя приятел Балчо.

Един ден пристигнали група военни, които обикаляли мерата. Между тях бил и някакъв поляк, който квартирувал в Балчови. На другата вечер при поляка отишъл турчин, който ръководел групата. Като видял двете момчета, умилил се по сина си и предложил да ги изпрати да учат в Цариград, но бащата на Балчо отклонил предложението. По-късно Стефан не искал да ходи на училище, защото „даскалите много биели“. Посещавал двама учители – Петър Николов Топ Сакал и даскал Митрофан, който набил един от учениците си на голо. Щом видял това Стефан избягал и повече не пожелал да отиде.

Според записките на Балчо Дяков двамата имат много детски преживелици. Веднъж, когато майката му дояла кравата, от някъде се появил ненадейно Стефан и прескочил едрото животно. То се уплашило и разляло съда с мляко, а Стефан внезапно изчезнал. Двете момчета станали неразделни приятели докато пораснали и Стефан не забягнал във Влашко.

След време Балчо Дяков посветил години от живота си, за да събере всичко, което е останало като спомени от Караджата – родови истории, случки, обходил всички места през, които е преминала четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На мястото, където неговия приятел от детството е пленен поставил дървен кръст, а после и в родното му село и в землището на село Горна Липница, Търновско, където става второто сражение на четата през 1868 г.

Министерството на просвещението не издало ръкописа на Балчо Дяков, но от него се ползват много наши писатели. Например Константин Петканов е използвал мотиви от там за известните си романи „Индже войвода“ и „Преселници“. Йордан Йовков пише „Индже“ пак от записките на Балчо Нейков. Той написва и втора част през 1908 г., където разказва лични спомени за Караджата.

Записките на Балчо Нейков се съхраняват в Националната библиотека. Приятелят от детските години на Стефан Караджа умира през 1917 г. в Илиянския манастир край София. За края му жени разказали пред писателя Петко Росен: „Бедният! Да знаете как свърши. Беше през войната. Мъжете ги нямаше. Мяркаше се тадева, давахме му сегиз тогиз по парче хлебец и по едно време се изгуби. Пък и кой ли ще го потърси! Килията му беше хей таму е. По едно време някой понадникнали в килията му и що да види! Починал. И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Пък и що ли беше – троха човек. Да прощавате, изгризали го бяха гладните плъхове. Та се събрахме няколко комшийки, прибрахме кокалчетата му, изровихме хей таму е едно трапче и го сложихме. Това бе и погребението, и опялото му“.

Така унизително си отива от живота човекът, който събира и записва спомените, свързани с живота и делото на Стефан Караджа. От неговите записки научаваме, че войводата е роден на 11 май 1840 г. в село Ичме, ден събота. И Стефан бил кръстен още на следващия ден. Кръщенето завършило късно през нощта с кавал, гайди и хора. Веселбата продължила и през следващите дни. Старците благославяли: „Честито било това дете Стефан да му продължи кръщенето три дни. Дано стане юнак като вуйка си Стоян войвода и Бинбеловци“.

Бащата на Караджата след спречкване убил турчин с тояга. Прибрал се и казал на жена си да натовари багажа и децата, за да бягат. От брака на Тодор с Каля се раждат осем деца, четири умират малки. До около 18 годишна възраст достигат само Марин, Търна, Стефан и Пена.

Семейството тръгнало още същата нощ от село Ичме, макар, че там имало градина и добитък и преживявало спокойно. Живеели в различни села. В Бейдауд майка му ражда последното си дете Стойко, което умира скоро след това. Тя вече е загубила и сина си Васил, и дъщеря си Велика. Мъката я съсипвала ден след ден и починала през пролетта на 1850 г.
След смъртта ù тежестта за грижата около семейството паднала върху Търна, тогава 17-18 годишно момиче. Тя е по-голямата сестра на Караджата. Момичето често плачело за майка си и ходело на гроба ù. Това принудило бащата да напусне Саръюрт и да се пресели в Потур.
След загубата на съпругата си Тодор Димов често посягал към чашката. Хващал се за всякаква работа – селски говедар, аргатин по чифлиците, кехая. Не можел да се измъкне от бедността. Когато през 1852 г. семейството се преместило от Потур в Долно Чамурлии цялата покъщнина била събрана в една волска кола. Две години по-късно семейството живее в Тулча, където Тодор Димов е нощен пазач. Дъщеря му Търна се омъжила за добър човек – Никола Еминджията. Грижата за семейството поели двамата. Съпругът на Търна настанил Стефан да учи в школо, помагал му в дюкяна.

Една нощ дюкянът пламнал и Стефан, който останал да нощува там, едва не изгорял. През 1862 г. убил трима лазове в местността Дериндере и един турски ефенди. Властта арестувала и малтретирала Търна и Никола. Тогава Стефан се прехвърлил през Дунав в Румъния. Почти два месеца след заминаването му баща му се разболял и починал.

Стефан Караджа е бил палаво и буйно дете. Като малък по невнимание отсякъл показалеца на дясната ръка на сестра си Пена, най-малката от всички. Той много я обичал и след смъртта на родителите си все се тревожел за бъдещето ù. Бързал да я задоми. След нейната сватба тръгнал за Румъния, дал ù два алтъна, за да си купи бакъри.
Балчо Нейков в записките си разказва по спомени на бащата на Караджата, че семейството живее в Дюкмен, но отишли в Ичме да видят някакви роднини. Поседели пет, шест дни. Докато се вдигнала голяма гюрюлтия. Стефан като играел с другите деца влязъл в кладенеца. „Ние догде отидем, комедията беше свършила. Натрупалите се върху устата на кладенеца извикали: „Стефане! Стефане!“ „Тук съм“ – обадил се той от дъното. „Бре, какво правиш там?“ „Пия вода“. „Излез, ще паднеш във водата да се удавиш“. Той отговорил: „Щом се напия и ще изляза“. И излязъл. Взели да му се карат, че водата е 7-8 боя и ще се удави, а другите деца рекли: „А че той всеки ден влиза и излиза от кладенеца“.

Към бъдещия войвода особена слабост имал чичо му Никола. Той казал на брат си на шега, че ако му даде Стефан, ще му отстъпи сина си и петте си момичета.
Хлапакът тичал, борел се и обикалял околностите на Потур. Играел на война, биел се с прашки. Вече се разчуло за наближаващата Кримска война.
Нейков разказва, че веднъж дрехите на едно от децата, с които играели се подпалили. Детето се затичало към къщата. От вятъра дрехите се разгоряли още по-силно. Стефан скочил пръв, настигнал момчето, повалил го на земята и започнал да го търкаля в пепелта, докато огънят затихнал.
Балчо Нейков пише и друга весела история. Било по Великден. Майката на Караджата вече била починала и сестра му Търна боядисала яйцата за празника. Стефан си избрал „кораво“ яйце и с него преборил останалите деца. Но като се върнал у дома оставил яйцето си на полица. По обяд сестра му раздала на трапезата яйца, за да се сборят, сред тях било и неговото. След малко се появил и той: „Искам си коравото яйце!“Сестра му казала, че го е дала на две циганки. Хлапакът се ядосъл и веднага тръгнал да ги гони. И ги настигнал. „Яйцето ми“, завикал малкият. Двете циганки се изненадали, а той без да се обяснява бръкнал в торбите им и грабнал две яйца. Двете жени го подхванали да го бият с тояги. Тогава хлапакът хвърлил едното яйце, което се случило рохко и потекло по лицето и дрехите на една от тях. Станала разправия, а хората, които гледали се превивали от смях.

Малкият Стефан играел комични сценки, имитирал хора и разсмивал насъбралите се селяни.

Като поотраснал Стефан Караджа обичал да води често борби с пехливаните. Един от тези, които побеждава е прочутият турчин борец Гааза (непобедимият) Плиса Пехливан.
По онова време се заженил богат турчин и както на всяка турска сватба имало борби. Турчинът поканил известни борци, а сред тях и Плиса Пехливан, който се отличавал с големият си ръст и здраво тяло.
Струпал се много народ – турци и българи. Под писъка на зурни и удрянето на тъпани започнали и борбите. Непобедимият Плиса Пехливан изпонатръшкал много народ. Той вече гледал към наградите – оседлан кон и младо биче. Според обичая трябвало да направи три кръга, за да бъде признат за победител. Това означавало „Няма ли друг съперник?“
Изведнъж от тълпата си проправил път Стефан и казал, че иска да се бори с победителя. Плиса Пехливан се надигнал, за да види кой е този смелчага, който има дързостта да застане пред него. Изгледал го пренебрежително и с хитра усмивка.

Борбата започнала. След няколко минути Караджата се впил в тялото на турчина и повалил съперника си. Гааза Плиса бил просната на земята. В това време Караджата скочил, поздравил публиката с вдигната ръка. Турците вече гледали лошо. Сред тях се чуло, че Плиса Пехливан е паднал уж случайно. Тогава Стефан Караджа се провикнал, че е готов да се бие и втори път.

Отново се чули тъпани и зурни. Караджата успява да простре турчина по очи на земята. Когато се опитал да го обърне възнак турците захванали да линчуват победителя. Станала разправия, наскачали заптиета. Но българите успяли да качат Караджата на каруца и го измъкнали. После той се укривал в разни български къщи в Тулча. Тогава Плиса Пехливан му се заканил: „За пръв път моят гръб удари земята, но аз на тоя гяурин ще му изпия кръвта!“

След тази пехливанска история Стефан Караджа отива в Румъния през май 1862 г. После се отправя към Белград. Включва се в организираната от Раковски Първа българска легия. След нейното разпускане се върнал в Румъния и се отдал на народната борба. Запознава се с Хаджи Димитър. Двамата, но и сам, няколко пъти преминават с чети в България. За известно време се прибира в Тулча, държал и гостилница в Гюргево. Особено активно е участието му в организирането на четите през 1867 г. Участва и във Втората българска легия в Белград.

Знае се, че той е заловен при Канлъдере и откаран във Велико Търново. Когато го залавят, имал седем рани, но не давал вид, че е зле. В старата столица го закарват с още двама от неговите четници. После е отведен в Русе. Българи, турци и евреи се тълпяли по улиците, за да видят Караджата. В крайдунавския град го докарали в бричка, имал болен вид. Захари Стоянов разказва, че понеже бил ранен не можел да върви и на разположение му оставили турчин, когото трябвало да възседне, за да го отнесе в конака. „Жив ли бях да възседна турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите“, казал Караджата.

Според едни Стефан Караджа е починал в русенския затвор на 31 юли 1868 г., според други от тетанус и не минава през бесилото, както това се случва с другарите му. Баба Тонка е тази, която за последно измила тялото му, облякла му чисти дрехи, подредила около него цветя. Тя и стражарят Мехмед Чауш погребали славния войвода.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!     

Епицентър