Мирела Костадинова: На кон или пеш Димитър Маринов обикаля България и събира етнографската си сбирка

Димитър Маринов е сред неуморните възрожденски личности на България. Не случайно го назначават за директор на Народната библиотека, отива да работи там от Софийската девическа гимназия, която оглавява една година. Но и в Народната библиотека не се задържа дълго – едва 10 месеца. Той поема поста и само след няколко дни докладва на Стефан Стамболов, че наетата от Яблански сграда е подготвена и очаква комисия, която да одобри и приеме направените от него промени. В новата сграда стават някои промени – има ново работно време и забрана да се изнасят книги за четене у дома.

Новият директор изисква от всички печатници в Княжеството да му изпратят списък с изданията си, за да провери какво няма в Българската народна библиотека. Уверява се, че е необходим закон за депозита. Проектозаконът е създаден от В. Д. Стоянов, който е предшественик на Димитър Маринов, но нормативния акт остава в забрава. Маринов предлага да се актуализират старите каталози, да има предметен каталог.

Трябват му специалисти, които владеят чужди езици. Настоява всички новоназначени да бъдат интелигентни и възпитани хора, дори и прислужниците в Библиотеката. Настоява да се командироват учители, за да работят там. Трябват му и пари, но му отговарят от министерството, че няма бюджет за изискванията му. Маринов ръководи музейната сбирка към Библиотеката и изпраща до всички общини писма за издирване на архиви, предмети на изкуството, старопечатни книги, които да приберат като дарение или откупка. По негово време постъпва Брациговското евангелие от 1658 г. и Евангелие от село Чанакчиево.

Маринов знае, че като директор на библиотеката не е съвсем наясно с това специфично познание. Пише до Просветното министерство с молба да го изпратят, за да посети големите европейски книгохранилища. Ежедневно убеждава Министерството за значението на Народната библиотека за нашата и световна култура. Уволнен е от Министъра на просвещението Константин Величков през 1896 г. „Причините на туй уволнение съставляват най-тъжните спомени в живота ми. Бех жертва на партизанството, в което аз бех се увлекъл много дълбоко – бех захласнат приятел на Стамболова, или, по-правилно казано – на неговите идеи. След неговото падане почна се прословутото „изтребляване на Стамболовщината“, и това повлия, та и срещу мене се заведе углавно дело за злоупотребление и присвояване държавно имущество“.

Присъдата на Димитър Маринов е седем дни затвор, но скоро е отменена от съда. Въпреки това той не може да забрави до смъртта си несправидливите обвинения и огорчението. Но из под перото му, само след няколко години, ще се роди книгата му „Стефан Стамболов и новейшата ни история“, отпечатана през 1909 г. Книгата му съдържа спомени за големия български държавник, с когото се запознават по време на Учредителното събрание през 1879 г. Маринов остава последовател на политиката му. Когато Стамболов е убит, той подкрепя съпругата му Поликсена. Двамата издават вестник „Свобода“, който призовава за обединение на стамболовистите, недоволни от Генадиев, заместил Стамболов.

На мястото на Димитър Маринов в Народната библиотека застава бившия просветен министър Райчо Каролев. А Маринов е назначен от Константин Величков в Софийската мъжка гимназия отново като учител. Той е български книжовник, фолклорист, общественик, журналист и директор на Етнографския музей. Има отношение към политическите въпроси на България и след Освобождението е един от тези, които подписват Търновската конституция. Участва в работата на Великото народно събрание през 1879 г. във В. Търново, избрало първия български княз Александър Батенберг.

Маринов е любознателен човек, емоционален и впечатлителен. Амбициозен и работлив. Строг и отговорен. Обича реда и последователността в делата си. Визуално е слаб, с мургаво лице. Изказва открито мнението си, има прям характер. Поставя всеки на мястото му, когато е уверен в собствените си истини. Експанзивният му темперамент го въвлича често в разправии. Заради нисък хонорар свързан с публикация в Сборника за народни умотворения дръзва да пише откровено на проф. Иван Шишманов, който го подкрепя в творческите начинания и търсения. Заради наранената си гордост Маринов се отказва от парите. Проф. Шишманов е великодушен, защото познава буйния нрав на своя приятел и е готов да му подаде ръка. Скоро всичко си отива на мястото.

Двамата приятели контактуват повече от 30 години. Шишманов не веднъж изказва доброто си отношение за работата му, свързана със събирачеството му и изследванията, които прави.

Този истински енциклопедист общува през дългия си живот и с други интересни хора на своето време – Сава Муткуров, Евлоги Георгиев, Кирил Вазов, проф. Михаил Арнаудов, Стефан Бобчев, Христо Вакарелски.

Съдбата му е изпълнена с редица превратности. Изплаква на връх Петковден – 14 октомври 1846 г. в семейството на Върбан и Найда Мъцанкьови. Детето се ражда в село Армалуй. Нарекли го Петко, защото дошъл на света с името си. След раждането му, когато е едва на 3 месеца, майка му се разболява и умира. Гледа го сестра му – 12-13 годишно момиче. Бащата е принуден да намери семейство, което да осинови малкия Петко и да го отгледа. Случайно среща големия ломския търговец на храни, вълна и добитък Марин Бонов, който бил честен и заможен човек, но нямал деца. Търговецът, заедно с жена си Вълкана имали желание да осиновят момченце от добро и почтено семейство.

При едно свое пътуване по търговските си дела Марин Бонов научава за малкия Петко и отива да го види в дома на Върбан Мъцанкьов. Какво са говорили двамата мъже времето е заличило, но скоро идва роднина на Бонов и взема пеленачето. В дома на търговеца извършили ритуал по осиновяването, който завършил със софра. На следващата неделя поканили свещеник, който да кръсти момченцето. Променят името му – от Петко се превръща в Димитър. Новото му семейство, както баба му Бона и дядо Боно по бащина линия гледат детето с особена обич и топлина.

Новата му майка, която е тънка, висока, с руси коси и черни очи има чуден глас. Разказва му приказки и предания, обгражда детето с много любов.

Истински авторитет в къщата е баща му Марин, който е предприемчив, волеви, любознателен и непреклонен пред нравствените правила в живота. Той заминава за Цариград още като млад. След 20 г. се връща в богато кюрдско облекло. Говорел турски и кюрдски език, но и забогатял. Затова му казвали Стамболията и Кюрда. Търговецът помага на Лом, за да има модерно взаимно училище, каквито вече съществували на други места в България. Участва в изграждането на новото школо, но е и училищен и църковен настоятел. Този човек купува на сина си първите книги, има силно желание момчето му да следва медицина в Белград.

В това патриархално семейство се спазвали традициите и морала, живеело се в искрена обич и доброта. В тази спокойна среда отраства Димитър Маринов. От семейството му тръгва интересът му към народния бит.

Момчето поотраснало и отива на училище при даскал Михаил Попов, за да се учи в пясъчницата. Скоро учителят му е сменен с книжовника Кръстьо Пишурка, който забелязал будния си възпитаник. Той го подкрепя дълги години, увлича го с житейския си пример на просветител и общественик, помога му в духовното израстване. До смъртта си. Преместват малкият Митко от пясъчницата на чина и вече взема табла с калем, а после прекрачва прага на стаята с калфите. Пишурка е отстранен от училището, но скоро е изградено ново школо и по настояване на хората от Лом го завръщат на работа. Въвежда звучната метода, премахва таблиците, пясъчниците и прави нововъведения. Една от първите книги, които чете Димитър Маринов е побългарения вариант на неговата „Аделаида, алпийската пастирка“. Пишурка му преподава частни уроци по френски и гръцки език.

Маринов започва да се подготвя, за да учи в Белградската гимназия. Тя е препоръчана от авторитетния Пишурка. Внезапно умира майката на Маринов, от живота си отива и баба му. Баща му се оженил втори път за Гена. Най-тежкият удар идва със смъртта на баща му, който на смъртния си одър накарал своя син да унищожи вересиите на длъжниците му.

Тогава Димитър научава, че е осиновен. Още на първата неделя след смъртта на баща си мащехата му напуска дома и отнася наследените жълтици. Роднините прогонват Митко от дома, а дядо му Боно, който е възрастен не може да го защити.

През януарските студове на 1864 г. Димитър Маринов напуска Лом. Тръгва за Света гора и Хилендарския манастир. Вероятно огорченията, които преживява повлияват на избора му, но има желание да се посвети и на Бога. Носи в торбата си хляб и 250 гроша. И дрехите на гърба си. По път през Балкана нощува в хановете, дори в хралупа на дърво, когато попада в силна виелица близо до Клисура. В един момент го застигат керванджии, които носели риба и сол за Рилския манастир.

На 20 януари той е вече в манастирската обител. Имал желание да остане там до пролетта, а после да продължи пътя си с поклонници за Света гора. В Рилския манастир го посрещат монасите. Сред тях е проигуменът йеромонах Неофит Рилски, който го приема за свой послушник и се превръща в негов духовен учител. Димитър Маринов остава в там 10 месеца.

През това време учи по таблиците на Неофит Рилски, по първата му българска и гръцка граматика. Грижи се още за реда и чистотата в килията на своя учител, за приготвянето на храната в магерницата, помага в черква, пее и изучава църковния ред. Неофит решава да го изпрати в Белград, за да учи в Семинария. Отново се явява старото му желание да се отдаде на науката.

През това време животът му за кой ли път взема нов обрат. Дядо Боно, който е останал в Лом, завежда съдебен иск срещу съгражданин. Обвинява го, че е убил внука му Димитър Маринов. По настояване на монасите и против волята си, Димитър трябва да се върне назад. След разни перипети той получава документ за собственост на къщата, покъщнината и лозето с гората. Едва в този момент става собственик на имотите на баща си, от които е лишен заради пропуски при осиновяването му.

Дядо му Боно е вече много възрастен – на 95 години. Той е най-близкия човек, който има в живота си и младият мъж решава да се върне при него. За това му решение помага и самият Неофит Рилски, който му пише писмо. В него му напомня за обета, който е дал да служи пред Бога. Но и да продължи учението си. Много години след това Димитър Маринов ще публикува спомени за учителя си, за живота и навиците му.

В Лом почти година работи в кантората на търговеца Тодор Атешкаикли, води търговските му тефтери. Учи при Никола Първанов, който е завършил Философския факултет на Великата школа в Белград. С няколко прекъсвания завършва втори и трети клас на откритото от Първанов класно училище. Често поверяват на Маринов ученици, които да обучава от първите отделения. Първанов помага на Димитър Маринов в духовните му търсения.

Бъдещият голям етнограф остава съвсем сам след смъртта на дядо си Боно. Завършва трети клас на ломското училище. Умува по кои житейски пътища да тръгне – да се върне в манастира или да продължи с науките. Пишурка и Първанов го насочват към второто. Димитър Маринов продава част от покъщнината и заминава за Цариград. От двамата си учители е взел писма с препоръки до архимандрит Григорий, който е председател на българската община в Цариград и братя Тъпчилещови, богати търговци изветни с участието си в просветно-търговското движение.

Маринов се среща с тях и е приет в подготвителния курс на Военномедицинското училище, което подготвя лекари за турската армия и поема разходите на учениците си. Но училището и порядките там не харесали на младия мъж.

Заболява от туберкулоза и се връща в родното си място. Летните месеци прекарва в село Прогорелец при братята на майка си Вълкана. От чистия въздух и храната скоро укрепва и през есента се връща в Цариград. Но остава само една учебна година.

Заминава за Лом, продава още покъщнина и събира около 1000 гроша. Взема и парична помощ от видинския владика Антим – с него го е запознал Първанов в Цариград. Дядо Антим му дава препоръчително писмо до белградския митрополит Михаил. С това писмо, паспорт издаден от турското Военно министерство и облечен във военната си училищна униформа потегля с параход.

Писмото до митрополит Михаил помага, за да го приемат в Семинарията. Изпитва го комисия и той се представя добре. Записват го в последния пети клас на богословското училище. Преди да изтече учебната година е принуден да напусне. Отстранен е заради връзките си с петнадесетина българчета от Македония, наречени „старо сърбиянчета“ и подготвяни в специален кратък курс на Семинарията за учители в родния си край.

Маринов се сблъсква с шовинистичния великосръбски дух. Показва отношението си съвсем открито. Повод за отстраняването му е, когато под влияние на новата сръбска Радикална партия, отпечатва в нейния вестник статии срещу проповедниците на пансърбизма. Това затваря зад гърба му вратите на Семинарията. Не удовлетворяват молбата му да се яви на изпит и да получи свидетелство.

Постъпва в пети клас на Класическата гимназия и я завършва с отличие. От 1873 г. е редовен студент във Великата школа. Добродетелната дружина му отпуска 200 златни франка, за да постъпи в педагогическо училище в Загреб или Прага. Избира да остане в сръбската столица. Среща се с Евлоги Георгиев в Гюргево, който е председател на дружината. Споделя му за желанието си да продължи педагогическата си подготовка в Белград. След одобрението му продължава във Филологическия отдел на Философския факултет при Великата школа.

Парите не му достигат, преподава частни уроци по френски език и математика. Благодетелната дружина му отпуска 10 австрийски жълтици месечно. Прави преводи, успява да вземе стипендия. В Белград прекарва четири години. Отново не може да завърши и напуска училището.

Съгражданите му го викат чрез писма да се завърне в Лом, за да стане учител. Завръща се в крайдунавския град и подписва договор с общината като главен учител. Учителства заедно с Никола Попов, който е учил в Прага. Маринов въвежда гимнастиката в школото, но скоро я премахват, турската власт гледала на нея като на военни упражнения за подготовка на комити.

Ботевата чета е разгромена. В дома на Маринов намират покрив Иваница Данчев и Кирил Ботев, брат на поета-революционер. Разкрити са от властите и Димитър Маринов влиза в затвора. Там го заварва Освобождението на България и скоро го освобождават. Няколко месеца по-късно се венчава за дъщерята на Кръстьо Пишурка – Виктория. Тя е учителка. От този брак се раждат 6 деца.

След Освобождението Димитър Маринов е избран за председателна Ломския съдебен съвет. Тази длъжност заема в Силистра и Русе. Работата не му допада, защото се тревожел, че „човек неволно може да причини нещастие“. След лъжесвидетелство Русенския съд осъжда невинен човек. Освободен от председателството на съдебния съвет се завръща в Ломската гимназия. За една година е окръжен управител на Лом, но влиза в конфликти с хора уличени в злоупотреби.

После е директор в Русенската гимназия – цели пет години. Преподава българска литература, църковна история, гражданска история, анатомия. Държал изключително на реда и дисциплината в училище.

Една от заслугите му в педагогиката е учебника му „История на българската литература“, 1887 г. Но и това време не преминава спокойно. Нападат го недоволни учители, дори подават прошение до прокурора срещу него. Той настоява чрез писмо до Министъра на просвещението да се отдаде на етнографската си работа. Има желание да се премести в София. Остава още почти година в Русе, за да стане после директор на Софийската девическа гимназия и на Народната библиотека.

През есента на 1900 г. Екзарх Йосиф му предлага да бъде главен редактор на екзархийския вестник „Вести“. Маринов приема и заминава за Цариград. След три години е поканен от проф. Иван Шишманов да поеме етнографския отдел при Народния музей в София. И той се съгласява. После е първия директор на новосъздадения Етнографски музей. Поставя началото на усилено събиране на носии, накити, образци от женските занаяти, обредни хлябове.

И днес в Националния етнографски музей се съхраняват вещи събирани от Димитър Маринов. Има сбирка от гипсови отливки на обредни хлябове. Ако някога Ви се наложи да знаете как се украсява обреден хляб за християнски празник в различни краища на България можете да разгърнете книгата му „Народна вяра и религиозни обичаи“, която дава подробна картина на символите.

Маринов изучава живота и бита на българите. Излизат 7 тома от фолклорно-етнографския му труд „Жива старина“. Неговото дело на изследовател продължава десетилетия, оставя името си в българската етнография като незабравимо. Години наред обикаля страната и трупа богатата си сбирка от етнографски и фолклорни материали. Дори твърде възрастен остава запален събирач. С кон или пеша, в студ и жега обикаля различните краища на България.

Последните изследвания и обиколки прави в напреднала възраст – Министерството на народното просвещение му отпуска пари за това. Няколко месеца преди смъртта обикаля страната, за да допълни събраното до този момент по въпроси свързани с покъщнината, облеклото, храната на българите. Повече от 35 г. се занимава със събираческа дейност. Всичко, което е натрупал е впечатляващо. Той познава обикновените хора, умее да разговаря с тях, да се вгледа в духовната и материална култура.

През 1914 г. има желание да се оттегли в манастир и да подготви етнографските си записки за печат. Отива в Лом и там на лозето си, което нарича „Хилендарски скит“ се отдава на заниманията си. Седем години по-късно не е забравил обета, който е дал пред Неофит Рилски – да се посвети на Бог. Приема духовен сан. Ръкоположен е в столичния храм „Св. Седмочисленици“. Дните му са отброени – умира на на 94 години в един студен януарски ден на 1940 г.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!

Епицентър