Спасяването на българските евреи – един народ се изправя срещу хитлерова Германия

Отбелязваме 80-годишнината от спасяването на българските евреи. На 9 март 1943 година е отменена заповедта на депортацията на евреите, а на 10 март са освободени част от задържаните евреи.

Така е спряно депортирането на близо 50 000 души към концентрационните лагери в Германия.

В защита на българските евреи се обявяват 43 депутати, Българската православна църква, интелектуалци, писатели, художници и обикновени граждани.

През 1943 България отказва да се подчини на хитлерова Германия и спасява своите евреи от сигурна смърт.

Спасяването на българските евреи е единствен по рода си акт, с който цял народ се опълчва срещу антисемитската политика в годините на Втората световна война.

„Ние сме благодарни лично на българския народ и българската църква, които спасяват евреите в България, както и на Димитър Пешев лично. Но българската държава приема антисемитското законодателство и едепортира над 10 хиляди евреи и това не трябва да се крие.“ Това обяви Ели Анави, заместник-председател на организацията на евреите „Шалом“, по повод Международния ден за възпоменание на жертвите от Холокоста. Пред Euronews той подчерта, че тази идеология е чужда на българския национален дух и българите не приемат антисемитизма.

Един от най-мрачините периоди в историята на миналия век е Втората световна война и гоненията срещу евреи и представители на неарийски раси. Преследвани и унижавани от фашистките режими на страните съюзници на Третия райх, милиони евреи намират смъртта си в масови гробове и концлагери. Антисемитската идеология набира скорост не само сред страните от Тристранния пакт (между Рим – Берлин – Токио), но също и в страни като Унгария, Румъния, България, Словакия, Хърватия и Финландия, които привеждат законодателството си в съответствие на нацистките закони на Германия. Повечето от тези страни се подчиняват на заповедта за депортиране на еврейското население в лагерите на смъртта. България обаче съумява да спаси над 48 хиляди евреи, благодарение на неколцина българи, които успяват да привлекат широката общественост за хуманната кауза в защита на евреите.

Действието се развива на 10 март 1943 година, когато Православната ни църква, в лицето на софийския митрополит Стефан и пловдивския митрополит Кирил предотвратяват депортацията на стотици евреи от Пловдив. В същото време, заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев и 43 –ма народни представители разкриват тайната спогодба между България и Третия Райх за депортиране надесетки хиляди евреи и осуетяват плановете на нацистка Германия.

Голяма заслуга за този акт имат и четирима българи от Кюстендил – депутатът Петър Михалев, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев и адвокатът Иван Момчилов.

В Израел те са признати от мемориала Яд Вашем като „Праведници на света“ – почетно звание, което се дава на хора с нееврейски произход, рискували живота си при спасяването на евреи по времето на Холокоста.

„Господа народни представители! Аз съм един от тези, които подпиcаxа писмото на г-н Пешев, заpади което той така жестоко днес пострада. И аз съм длъжен да се мотивирам защо подписах това писмо. Аз подписах това пиcмо, г-да народни представители, защото никога не съм бил антисемит. Не само никога не съм бил антисемит, но и никога не съм влизал в разбирателство с мотивите, поради които германският народ се е обявил за враг на семитите. Германският народ може да си определя отношението по този въпрос както си ще. Обаче всеки от нас, като гражданин или народен представител, може да има свое становище по този въпрос“.

Тези думи са изречени в Народното събрание на 26 март 1943 г. от Тодор Кожухаров. Заедно с проф. Александър Цанков, лидер на близкия до Мусолини Демократически сговор, десният парламентарист Кожухаров най-енергично подкрепя подписката на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев да бъде спряна и отменена депортацията на евреите-български граждани.

Заради декларацията на 43-мата народни представители Пешев се разделя с подпредседателския пост. Кожухаров и още 19 от подписалите я политици след по-малко от две години са екзекутирани от просъветското правителство по решение на т.нар. Народен съд. Пешев пък е осъден на 15 години затвор, но по-късно Израел го обявява за един от 20-те български „праведници“, помогнали на 51 хил. български евреи да оцелеят по време на Холокоста. Така България се оказва единствената държава в лагера на Хитлер в Европа, където евреите не само не изчезват, но и увеличават броя си по време на войната с над 3 хиляди новородени.

На процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 г., когато документите от германските архиви вече са внимателно проучени, а свидетелите – все още живи, Холокостът се разглежда страна по страна.

Благодарение на този съдебен процес на света става известен подвигът на българския цар Борис III, устоял на натиска на могъща тоталитарна Германия и отказал да депортира (изсели) извън България евреите, намиращи се на територията на Царство България. А както се разбира след края на войната, по този начин българският държавен глава спасява евреите в България не само от депортация. Но и от неминуема смърт.

Става дума не само за около 50 хиляди български евреи, но и за много чужди евреи, които се укриват в България по време на войната. Между тях има германски, австрийски и полски евреи, както и много деца от еврейски произход. Още след аншлуса на Австрия стотици деца са приети в България с посредничеството на международния Червен кръст и отглеждани до края на войната в български семейства. Някои евреи чужденци прекарват войната в България с документи, издадени им от български власти, че са на почивка с лечебна цел. Те също оцеляват, благодарение на отказа на България да изсели вън от страната еврейското население. България е единствената страна, в която евреите след войната са повече отколкото преди войната.

Eто защо, излизайки от съдебната зала, израелският прокурор Яков Бар-Ор заявява пред събралите се израелски и американски журналисти, а изявлението му е публикувано в десетки американски и израелски вестници: „Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи.“

Да се противопоставиш на водената от Хитлер политика, особено по въпроса за евреите, се е изисквало не само смелост, но и огромен такт и съобразителност.

Когато обяснява провала на исканата от нацистка Германия депортация на евреите от България, въпреки изпращането на самия Данекер, Айхман признава: „с хитри български номера цар Борис бойкотира политиката на Райха по еврейския въпрос.“II

Всъщност това, което постига цар Борис, е изумително. В германските документи, чийто архив попада в ръцете на съюзниците след края на войната, е документирана съпротивата на цар Борис и на българското правителство срещу този натиск.

Спасяването на евреите в България по време на Втората световна война е предотвратяването на депортацията в нацистки концлагери на евреите от довоенните граници на България. Депортациите са спрени след силна обществена реакция, в която основни действащи лица са Светия Синод на Българската православна църква, депутати, подписали писмото на подпредседателя на Народното събрание – Димитър Пешев до министър-председателя Богдан Филов, както и на синдикални лидери и обикновени граждани.

Още преди влизането на Царство България в Тристранния пакт, българският парламент приема Закона за защита на нацията, съгласно който са ограничени гражданските права на евреите. След включването на България във Втората световна война на страната на Хитлеристката коалиция (на 1 март 1941 г.) продължава приемането на антиеврейско законодателство, включително закон за еднократен данък върху имуществото на лица от еврейски произход.

През март 1943 г. българските власти извършват депортация на евреите от териториите с българско управление по време на войната. 11 343 души от еврейски произход, които не получават българско поданство (за разлика от други народности в тези територии) при попадането на тези територии под българско управление през 1941 г., са депортирани в Треблинка, където почти всички са убити (от депортираните оцеляват 12 души).

Изтичане на информация относно плановете за депортация на евреи от предвоенните територии на България води до силна реакция на българската общественост срещу депортациите, след което те са спрени. Спирането на депортациите спасява от вероятна гибел близо 50 000 евреи, жители на България отпреди влизането на страната в Тристранния пакт.

Можеше ли обаче малка България да спаси и евреите от Беломорието и Македония? За да си отговори почтено на този въпрос, днешният човек трябва да си отговори на няколко други въпроса.

1. Бяха ли тези земи вътре в държавните граници на Царство България?

2. Чия е върховната власт в тези територии? Кой е суверенът до приключване на войната според международните конвенции за водене на война?

3. Кой нарежда депортацията на евреите от тези територии? Германия или България?

4. Между 1941 година (когато по пълномощие на Германия България поема управлението на тези територии) и 1943-а (когато по нареждане на Германия пристъпва към изпълнение на първоначалния етап на депортацията) имала ли е българската административна власт там враждебно отношение към евреите в Македония и Беломорието ? Създавала ли е например концлагери за евреи? Разстрелвала ли е, убивала ли е евреи?

5. Престъпление ли е според тогава действащите хагски конвенции за водене на война депортацията (изселване) на цивилно население?

6. Знаели ли са българските власти за тайната цел на депортацията (изселването), а именно, че не става дума за изпращане в Източните предели на Райха в зони за заселване, във фабрики и лагери за осигуряване на работна ръка, а в специални центрове, снабдени с газови камери за масово изтребление на жени и мъже, деца и старци?

По първия въпрос. Беломорието и Македония НЕ са вътре в държавните граници на Царство България и юрисдикцията на държавния глава на България цар Борис не се простира там.

По втория въпрос. Според международните конвенции за водене на война, суверен на Гърция и на Югославия до приключване на войната и сключване на мирен договор, е страната, която ги е завладяла и окупирала, и това е Германия.

Трето. Депортацията на евреите е наредена от Берлин. Както във всички останали – било сателитни страни, било окупирани от нея по време на Втората световна война територии, нацистка Германия се заема с въвеждането на „новия ред“ и изселването на евреите. Местните власти никъде в Европа не са в състояние да предотвратят тези депортации и те се осъществяват с тяхна помощ и с помощта на еврейските съвети на старейшините, които Айхман създава.

Фактът, че България е единствената страна в Европа, която успява да предотврати депортацията на евреите извън пределите на страната си, показва колко непреодолима е била позицията на Берлин по този въпрос.

Сред най-изявените активисти за спасяване на евреите в България са депутатът Димитър Пешев, софийският митрополит Стефан I Български, пловдивският митрополит Кирил, както и лидерите на някои професионални съюзи, сред които на адвокатите и на писателите. Редица от тях впоследствие са обявени в Израел за праведници от народите на света – израелско държавно почетно звание съгласно Закона за паметта за Катастрофата (1951).

През октомври 1940 г. Петър Габровски, министър на вътрешните работи в правителството на Богдан Филов, обявява планирания Закон за защита на нацията. Законът е написан от Александър Белев, адвокат в Министерство на вътрешните работи и водеща фигура в крайнодясната фашистка организация „Ратник“, а по-късно и ръковидител на Комисарството по еврейските въпроси. Обявяването на закона предизвиква протеста на редица професионални организации, политици, духовници (православни и еврейски) Някои фашистки организации и определени бизнес съсловия обаче го подкрепят. Законопроектът е внесен за обсъждане в Народното събрание през ноември същата година. След обсъждания през ноември и декември, е окончателно приет и обнародван в Държавен вестник на 23 януари 1941 г.[5][6] Повече от 1/3 от разпоредбите на закона (чл. 15 – чл. 33) са насочени изрично срещу евреите.

На четвъртия въпрос отговорът е категорично не. Българските власти в Македония и Беломорието не малтретират, не преследват евреите, не избиват евреи, не създават концлагери за евреи.

На въпрос номер пет. През 1943 година според тогава действащите конвенции за водене на война (хагските конвенции от 1907 година) депортация, тоест, изселване на цивилно население, смятано за заплаха за воюващата страна не са забранени и не представляват престъпление. Впрочем, през Втората световна война депортацията на смятано за враждебно за воюващата страна цивилно население се практикува масово, включително и от Съюзниците.

Сталин изселва около 40 народа и етнически групи. Демокрация като САЩ изпраща в концентрационни лагери 100-хилядно предполагаемо вражеско население с японски произход. Англия прави същото с британски граждани от германски произход. А след войната към 12 милиона цивилни германци са експулсирани от родните им страни и са депортирани в Съветския съюз за тежък каторжен труд – най-голямата принудителна миграция в новата история на Европа.

Така че по онова време депортациите не са забранени и българските власти нямат правни основания да откажат да изпълнят нареждането на Берлин да им предадат на място посочено от Германия население, за което тя твърди, че застрашава сигурността на германската армия в тила и затова то ще бъде преселено в Източните предели на Райха.

И идваме до последния въпрос. Знаели ли са българските власти, подозирали ли са за тайната цел на тези депортации? Че не става дума за изселване, а за изпращане в лагери за масово изтребление.

През 1943 година българските власти, както и целият свят, не знаят и не подозират същинската цел на германските депортации.

Никой не предполага и не допуска чудовищната истина – че става дума не само за депортация, а за депортация в специално създадени тайни лагери за масово изтребление.

По време на войната никой не може да проникне в окупирана Полша и информацията идва от слухове. Куриерът на полската съпротива Ян Карски напразно се опитва да убеди Лондон и Варшава в достоверността на сведенията, че навярно става дума за масово изтребление на евреи. Карски се среща и със съдията във Върховния съд на САЩ Феликс Франкфуртер, приятел на Рузвелт и сам той евреин. Разказът на Карски въздейства силно върху Франкфуртер, но накрая той заявява: „Млади човече, аз не ви вярвам!.“IV

Едва докладът от лятото на 1944 на избягалите от Аушвиц словашки евреи Върба и Вецлер е възприет сериозно от западните съюзници.

Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро: „През 1942-1943 г. всички са убедени, че депортирането цели осигуряването на работна ръка“ за Райха.

Стриктното опазването на тайната цел на депортациите е от съществено значение за гарантирането на успеха им. В противен случай, ако се разчуе, ще избухнат бунтове и безредици, а Германия не е в състояние да отдели по-голям ресурс за охрана. Това – че тайната е стриктно пазена до последния момент, вкл. вътре в самия лагер, твърдят и всички сериозни западни историци, изследователи на Холокоста.

Подозирали ли са българските власти истината за тайната цел на депортациите?

Има две много сериозни доказателства, че през пролетта на 1943 година българските власти не са имали представа за тайната цел на тези депортации.

Когато до българското правителство достигат слухове, че евреите, изселени в Полша не са добре настанени, министър Габровски се скарва на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и го пита: „Какво става? Къде отиват тези евреи?“.

И Белев командирова един български лекар – д-р Миндизов, сътрудник на Комисариата по еврейските въпроси до Полша да види при какви условия се настаняват евреите там. Лекарят стига до Виена, където германците го арестуват и връщат обратно. Той се противи и обяснява, че има заповед, че е командирован от българското правителство да види какви са условията, в които са настанени евреите в Катовице (както е съобщено на българските власти). Упорството му разгневява нацистите и под дулото на оръжието те го карат да си свали панталоните, за да проверят дали не е евреин.

Българските власти не убиват никого, не знаят тайната цел на тези депортации и не са извършили престъпление според тогава действащите хагски конвенции (от 1907).

Престъплението, което е извършено, и което е престъпление и според тогавашните закони, е масовото убийство на милиони деца, жени, мъже. Това чудовищно, потресаващо с жестокостта си, масово убийство е извършено от хитлерова Германия, а не от България. Защото не депортацията на цивилно население сама по себе си, а ИЗБИВАНЕТО на депортираните хора е престъпление. И именно затова – за да се скрие това чудовищно престъпление, евреите бяха избивани тайно, в специално създадени лагери на смъртта, като се прави опит да бъдат заличени следите от престъплението с изгарянето на телата в специално създадени крематориуми.

И накрая, нека да завършим с великолепната реч на българския народен представител Дянко Марков, произнесена пред Народното събрание на 27 юли 2000:

„Не става дума и за това дали израелската държава и еврейският народ свалят една или друга плоча. Това е тяхно суверенно право – да преценят кой има заслуги за съдбата на техните съотечественици в епохата на Втората световна война, кой има вина и как да се постъпи с едни или други. Ние не можем да внушаваме или да кажем: „Моля, оставете плочите. Направете паметник на България.“

Но ние имаме едно преимущество спрямо всички други европейски народи, които през Втората световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в книгата си „Унищожението на европейските евреи“ тази именно карта посочва. В тази карта, уважаеми госпожи и господа, са посочени… В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и Чехословакия – 50 на сто, в Румъния – 34 на сто; в Холандия, Белгия и Люксембург – 56 на сто: в Дания – 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки.

В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа! И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула – аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек!

Епицентър