Проф. Ивайло Христов: Левски – българското чудо

проф.д.н. Ивайло Христов

Секретът за разбирането личността на Левски е нейното неизменно актуално присъствие в живота на българите и преди, и след неговата смърт. Известно е, че историята познава немалко социални движения, в които е имало фанатично предани борци, но които, поради утопичните си идеали и цели не успяват да станат народни герои. Левски, напротив, се ангажира с голяма и реална историческа задача – политическото освобождение на България.

Тръгвайки към Апостола е нужно да имаме предвид, че пред нас стои едно изключително явление в българската национална история, оставило трайна диря не само върху събитията от своето време, но и в по-сетнешното развитие на националното ни битие.

Основните линии, които очертава образа на Левски са преди всичко в неговите гениални политически прозрения за устройството на обществото, за принципите, върху които трябва да се устрои това общество и за бъдещето на неговото развитие.

Изключителната преданост на Левски към идеите на реалната чистота, абсолютната безкористност в политическата борба, посвещението изцяло на една обществена кауза – това не са толкова чести мерила в историята. Без при това да е фанатик, защото много често нравствените личности стават фанатици и използват своите принципи, за да бият по главата другите с тях и да изискват повече от тях, отколкото от себе си, вместо да раздават себе си или да се пожертват. Делото на Левски е и винаги ще бъде базисна константа, вътрешен стожер, вътрешна нравствена опора.

В това отношение той е без аналог и с течение на времето името на Апостола все повече се свързва с високите нравствено-етични и морални стойности, осъществени в неговата могъща личност. Може без съмнение да се каже, че той е своеобразно генеративно начало, което задава система от ценности, символ на освобождението и винаги потребен на обществото при кризисни ситуации.

Поради това ще бъде полезно да цитираме отново онова многозначително „Народе????”, записано в тефтерчето на Апостола, с поредицата от питанките накрая: Какво всъщност е искал да каже Левски? Дали в този възклик е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима любов към българския народ? Или е проявил състрадателно разбиране и приемани ва кривиците и историческите обременености на българите? А може би там прозира възторжено, ликуващо предусещане за бляскавото му бъдеще?“

Тази фраза винаги е звучала, звучи и днес (и трябва винаги да звучи) като глас на камбана, за да могат онези синове и дъщери на българския народ, които мислят за българското бъдеще, никога да не забравят, че трябва да са мъдри, смели, новатори, цялостни личности като Апостола, за да може нацията и държавата да се развиват непрестанно към нови върхове.

Само тогава те ще бъдат такива, каквито Левски виждаше българите в своите мечти! И единствено тогава те ще са достойни членове на семейството от културни народи на новия, глобализиращ се свят.

За съжаление литературата за Левски е пренатоварена с прекалено много несвойствени за него емоции, измислици и пикантерии, в които се удавя неговият образ за сметка на сериозните, драматичните неща в живота му.

Но при всяко положение: Съществуват най-малко три неща, които имаме пред очи, когато говорим за Левски: кой всъщност е бил този изключителен българин? Как е смятал да постигне българското освобождение? Какво са казали за него поколенията българи, пръкнали се след гибелта му?

На първия от тези въпроси няма как да отговорим, защото подобна еманация на расово-антропологичния гений на племето ни е неизповедима тайна на битието. И дори учудващо е, че подобна личност е могла да се роди у нас.

Вторият въпрос е доста изследван и обсъждан. Налице са множество мнения, сред които най-ценни са може би обобщенията на проф. Николай Генчев. За голямо наше съжаление „чистата и свята” република на Апостола и до днес не е реализирана.

Третият въпрос можем да сравним с един вечно отворен форум, защото едва ли има българин, който да не иска да каже нещо за Апостола и да не смята, че може да каже нещо ново. Левски е фигура безспорна като Иисус Христос и отношението към него е някакво почти ритуално преклонение.

И в миналото, и днес Апостола не е преставал да бъде мярка за човешко съвършенство и пример за поколенията, олицетворение на мъдростта, носещ необикновено мощен дух. Всяко докосване до Левски е среща с цяла вселена от преживявания и равносметки, от мечти и подвизи. С пророческата си дарба Левски не престава да вдъхновява и увлича с чистия си патриотизъм, с широко демократичния характер на своите политически възгледи, с безкористността си при служенето на националната кауза.

Обръщайки се към Ботев той казва: „Вие сте хора учени, постъпвайте така, щото да предизвикате почитта на другите ни братя. Учете ги с перо и думи какво значи свобода, отечество, човещина, честност, постоянство и любов един към другиго.“ Всяко едно завръщане към Левски е завръщане към истините за нашата национална съдба, към повратните точки на националното ни себепознание.

Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великаните, нито обикновените чеда на родната наша земя, никога не се е одързостило да се докосне до Апостола. Нашите историци и писатели за всякого са казали по някоя и друга, заслужена или незаслужена горчива дума, но за Левски е направено необичайно, необикновено, смайващо изключение.

Съпоставяйки Апостола на свободата с останалите възрожденски дейци и със строителите на съвременна България, без никакво колебание можем да кажем, че той е най-популярната и обичана историческа фигура. Не само защото е най-лесен за митологизиране: загива млад, няма семейство, за личния му живот са знае сравнително малко (преките свидетелства и спомени за него са твърде оскъдни), а преди всичко, заради идеала му. Защото, както бележи Пламен Митев, идеалът на Левски за независима, целокупна и силна България изразява в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни 14-вековна история.

Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвещава цялата си енергия за постигането на тази цел…Представите на Апостола за бъдещето на свободна България очертават един нов, непознат и бленуван от всички български свят, свят на истинната демократска република на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който независимо от етническия си произход всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.

Апостола излага вижданията си за бъдещата държава и нейното устройство с държавническо мислене, което далеч надхвърля времето. Той вижда България като държава с независима външна политика, а българският народ с национално самочувствие, властелин на собствената си участ. Неговите проблеми са в голяма степен и съвременни проблеми: за гражданската съвест, за чистотата на човека, за градивната сила на идеята. Защото идеята прави човека, както и обратно – човекът прави идеята. Левски е пример за това как едва велика идея, каквато е безспорно тази за освобождението на България, може да хвърли един човек във висините. Ако не беше тази идея да го въодушеви, да го вдъхнови, да му даде сили, Апостола едва ли щеше да бъде такъв, какъвто е.

При Левски идеята за освобождението е била толкова силна и мобилизираща, че като лъчезарен лъч е събрала всичките му способности. Това се проявява и при общуването му с хората. Той например е бил известен с умението си да убеждава, да прави и най-недоверчивите предани на делото. Опорните точки в биографията на Левски го разкриват като нестандартна, ренесансова личност, за която индивидуалния и общественият успех са възможни само на базата на адекватното новаторство и творческия практически подход, отчитащи конкретиката на родното битие.

С цялата си революционна дейност той е пример за това какви качества е нужно да притежава големият политически лидер. Най-вече не само да имаш виждане какво и как да се направи, но и с личния си пример да докажеш, че саможертвата не е само да думи, но и на дела, че да ръководиш означава и да носиш отговорност. Но тук е и драмата на Апостола, чийто корени са в неговия вроден демократизъм, във вярата във вишегласието, за което той непрестанно пише и говори. Левски е притежавал всички качества на ръководител от голям мащаб, а именно: въображение, знания, организаторски способности и решителност, но не и коравосърдечието.

Обратно, Левски е бил добър, милостив, демократичен, сговорчив, черти, които не са типични за балканската действителност и в някаква степен предопределят и неговата трагична гибел. Оттук и една от болките му: Апостола е мразел насилието, ненавиждале е проливането на кръв, а е трябвало да го върши в името на освобождението.

Без представата за живота на Апостола, всяко българско поколение би живяло някакъв много по-непоследователен, в определена степен хаотичен и като правило неплодотворен живот. В образа на Левски българите въплъщават идеята за собствения си ръст. Апостола обединява, а не разделя, създава националната ни спойка. Осмисляйки делото на Левски, генерациите се опитват да се самодисциплинират, да се самоорганизират и да дадат нов смисъл на своето време, подражавайки на този уникален човешки образец. От делата и документалното наследство на Левски ясно се вижда, че той е искал да превърне българския народ във фактор за решаване на собствената му съдба. Имал е недвусмислено отношение към интересите на великите сили. Когато става дума примерно за Русия, той казва:

„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“. Или когато казва, че: „Докога ние толкова време викаме за свобода и на нашия предразнял глас няма кой да отвърне. Къде им е човечеството и образованието на Европа?“, за да каже накрая „Работим чисто български и няма да се водим по никого извън България.“ Друг е въпросът, че малко от неговите стремления се сбъдват. Левски става идол на българите в контраст с всичко онова, което става веднага след Освобождението. Имаме опиянението, че е създадена държава, опиянението, че имаме свое Народно събрание, армия, учители, железници и прочие. Но в същото време имаме и покруса, и огорчение не само заради териториалните ампутации, но и заради това, че настъпва една дебелашка атмосфера, един особен политически климат се създава, при който малко от светлите идеали на Левски, свързани със социалната и битовата обстановка в страната, са реализирани.

Неслучайно народът го е назовал „Апостол на свободата“. Това словосъчетание съдържа нещо повече от идеята за национално освобождение, а побира в себе си свободата във всичките й възможни измерения. В своя единствен стихотворен опит за „автобиография“ Левски казва, че не иска да бъде „турски и никакъв роб“. Никакъв роб в човешки, политически и социален смисъл. И нещо много важно: за Левски подарената свобода не е истинска свобода. Апостола знае, че свободата е вътрешно състояние на духа, че не е възможно да пет века да тънеш в „робство“ и за миг да се събудиш независим. Мисълта на Левски, че този, който ни „освободи“ със сигурност след това ще ни „пороби“ е една от водещите есенции в документално му наследство.

След него Пенчо Славейков ще напише, че „освободените имат повече нужда от свобода отколкото робът“. В издадената през 1883 г. от Захари Стоянов биография на Левски, Летописеца предава знаменитите думи на Апостола: „Никому не се надявайте, ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода“.

Ето поради това, изучавайки делото на Апостола, сравнявайки го с постиженията на останалите народи, българинът винаги е можел и днес може с гордост и достойнство да се съпоставя с тях – и то на равна нога! Като един уважаван член на цивилизования свят. Защото писаното и изреченото от Апостола е богатство не само за българската, но и за европейската политическа цивилизация.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър! 

Епицентър