Петър Андасаров: Ето, близо е вече времето…

Петър Андасаров

За него, за мечтаното време на свободата, е написал Васил Иванов Кунчев, наречен сетне Дякона, а още по-сетне Левски и Апостола, думите: „Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен“. За да постави целия си живот, до самата своя гибел, в служба на тяхното осъществяване. Ще изрече после: „…И се заклевам пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си“.

Ще я изпълнява апостолски, вярно и смъртно, готов, с висок морал и неизмерими сили, защото е бил с безпределна любов към делото, към народа си, към своята мечта за „свята и чиста република“.

Изписано завинаги в паметта на българина е словото му: „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си.“ Макар да се обърнаха нещата против неговите думи, срещу тая невидяна във времето скромност. Той изгуби себе си в борбата. Биде предаден от едно го, биде обесен от душманите, чиято империя трепереше от стъпките и мислите му. Но го прегърна цял един народ – от деди, през бащи и синове, до внуци. От ония години, през нашите, към утрешните. Прегърна го земята ни и топло го люлее в съзнанието си, не иска само спомен да е. Защото той е във времето.

Времето! Изтекло е много. В утрините и вечерите, през дните и нощите, чрез труда ни, край сънищата ни. Отминават толкова неща. И все с неговия образ…

Стоя, опрял ръце за отмора от днешния ден, вечерта ме гледа кротко, а зад нея надзъртат часовете на бъдещия ми труд. Мисля за него – Апостола. Искам да го докосна, а всъщност той е в мен самият. Предълги и светли са пътеките на изписаното от неговите добри, мъжки и нежни ръце. Каква святост, има в неговите писма! До Филип Тотю, до обикновени човеци, до братя и неверни люде. До неговия ден и до бъдещите по-късни наши дни. В тях диша времето, в тях е той, в тях оглеждаме себе си…

Спрял съм в средата на нощта. Изписвам бавно думи за него. А някъде през прозореца надзърта звезда. Гледам я омагьосан от присъствието й. И света ми се чини да е дом за хората. А светлината иде от неговите бистри очи. Свети той като звезда. Над нас. През времето. Както го беше рекъл: „Времето е в нас и ние сме във времето.“ За другите изречено, а като че най-вече за него самия. Защото така светло ясно е и днес, че тоя невероятно голям човек и революционер бе затворил времето в себе си. Изстрада го, прозря в него и отдаде всичко, що имаше, на това време, в което никнеше свободата и в което тя изгря!

Повече от век време ни разделя, а няма разстояние помежду ни. Онова, дето бе усетил, че трябва да го има в хората и между тях, между народите по земята, то се оказва вярно и сега. Без него и днес няма истински живот, няма обич, няма разбирателство. И още… Да се върнем към писаното тогава, за да видим как потребно ни е то: „Не бива да се дава подкрепа на глупци“, „Дела трябват, а не думи“, „Комуто се харесва да върви с нас. За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим“…

Изстрадани, изповедни, неувяхващи, вечно живи думи. Избуяли в душата, в сърцето на един човек, преминал морето на робството, и дошли при нас със силата и значението на закон, на истини, на морал. И чезне оная черна дреха, която той захвърля някъде из Българско след манастира. И се топи мракът на робството от думите на себеотречението му, които будят надеждите на най-нетърпеливите, жадните, смелите. И върви през годините той – народен будител, създател и водач на една удивителна организация, чийто достоен венец бе неговата смърт.

И неговото безсмъртие. То е над всичко в дните ни. То е топлината от чувството, че го имаме, че е с нашето име – българин. То иде от историята, винаги живо и върви сред нас. Говори ни с чистите му думи – да пазим неопетнени душите си, да не се лакомим за служби и имане излишно, да служим честно на народа си. И всичките си сили да посветим ней – на земята ни, която е хубава, но трябва още по-хубава и честита да е. Затова е невъзможен нито ред, написан за Апостола, без преклонението пред него – че прозря бъдещето на България и даде на земята ни не друго, а себе си. Как тогава да го няма? Как да е за нас спомен? През бури и слънце е идвал в живота ни цял един век. И ще остане, докато годините имат чет. Жив! С нас…

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър! 

Епицентър