Мирела Костадинова: Невена Панова основава дружество за духовно издигане на българкатав Одрин

Когато Невена Панова живее в Охрид и върви по улиците, жените шепнели през прозорците: „Консулката, консулката!“ Вероятно им е правила впечатление, защото ходела облечена с модерна рокля за времето и черна шапка със спуснат воал пред лицето. 

 

Тя е една от смелите жени на Възраждането ни, посвещава живота си на учителската работа и е част от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. В късна възраст пише свои спомени, в които разказва житейските си истории от онези бурни години.

 

Родена е в старата столица Велико Търново през 1879 г. Дъщеря е на даскал Христо Панов, който е уважаван учител в Горна Оряховица. Майка ù Кина Обрешкова се грижи за домакинството и децата. Преди да мине под венчило с даскал Христо я искал за жена самият Сидер войвода. Той е участник в националноосвободителното движение търгувал с вино, ракия, жито и кожи. Но на сърцето на Кина лежал даскал Христо и се омъжила за него. В първия понеделник след сватбата ù Сидер войвода ù подарил две бели чинии с широки зелени ивици по края, които пазела до смъртта си.

 

След Освобождението семейството се преместило да живее в старата столица, където даскалът се хванал на работа като касиер в банка. Първото им дете, което се родило в турско време, Кина „отровила с кърмата си“ от страх от башибозуците, а второто  си отишло от живота през страшната 1876 г., когато цигани и турци от околните села нахлули в старата столица, грабили и убивали. Семейството пристигнало във В. Търново с единственото си дете Стефанка, после се родили Невена и двамата ù по-малки братя Йордан и Филип.

 

Невена Панова расте като любознателно и умно дете. Първа братовчедка на майка ù е известната Елена Грънчарова, която повела жените на Горна Оряховица при пашата в Търново, за да молят да дойде в града редовна войска, за да ги пази от придошлите еничари и башибозуци. Невена Панова пише в спомените си за тази интересна жена: „Всяка събота и неделя ходех от Търново в Горна Оряховица на гости у двете си баби, но винаги отивах да видя и леля Еленка, която често намирах седнала на двора под асмата да пуши пред масата със самовара, докато чакаше гости или си почиваше. Тя много ми се радваше, наливаше ми чай, черпеше ме с хубави домашни курабии, сладко и какво ли не.

 

Но най-хубавото от всичко беше, когато се впущаше да разправя за още живото в паметта ù освобождение от турците, когато тя беше спасила родния си град от опожаряване и жителите му от избиване“.

 

Момиченцето често посещава роднините си в Горна Оряховица, а когато дошло време да стане ученичка, родителите ù я завели в училището при църквата „Св. Троица“. То се помещавало в стаичка до самия храм. „Майка ми донесе една голяма чиния с грозде и едно шише шира. Аз целунах ръка на учителката си и останах. Другите майки бяха донесли бонбони, бисквити, различни хубави неща. Такъв беше обичаят. Когато се записвахме, всяко дете носеше на учителката си по нещо подарък“, разказва тя за реда в тогавашното школо. 

 

Но училището е далече от дома на семейството и скоро я преместват в друго – близо до църквата „Св. Богородица“, където ù преподава Вангели Черньокоева, известна учителка в онези години. 

 

Дните се нижели и дошло време за гимназия. Невена Панова постъпила в единствената девическа, която се намирала в модерна за времето сграда с двор и градина. До нея имало и пансион. Директор на училището е Добри Стоилов. В него има голяма библиотека, салон с пиано, където момичетата ходят, за да пеят, също просторна стая за рисуване. Невена познава  сградата – като дете там вижда за първи път новогодишна елха.

 

В гимназията нейна учителка е  Вела Благоева, „умна и пленителна жена“, завършила в Русия, която всички обичат. По това време там е учител и известният Цани Гинчев, Стоянка Генева и Евгения Бенчева, която преподава по пеене и пиано. „Тя беше млада, много хубава и голяма преструвана. Един ден в час по пеене на шести клас, в който беше ученичка Иванка Ботева – красиво, буйно момиче – дъщеря на поета революционер Христо Ботев, учителката Евгения Бенчева започнала да се кара на ученичките:

 

– Вий не знайце пейце ноци!

 

Възмутена Иванка Ботева извикала:

 

– Вън! Вън, като не знаете родния си език!

 

Учителката се разплакала и напуснала класа. Станала голяма суматоха.

 

Влиза директорът, разследват случая и изключват Иванка Ботева от гимназията. Когато научава за това, цар Фердинанд ù предложил стипендия в Швейцария, но тя отказала. Заминала да следва в Женева на издръжка от брат си.

 

Когато аз свърших гимназията в 1896 г., Иванка Ботева се завърна от Швейцария и стана учителка в гимназията. Беше най-младата от всички учителки. Носехме се с голямо уважение към нея, не само защото беше дъщеря на Христо Ботев, не само защото помнеха нейната решителност, когато беше в шести клас и има смелостта да изпъди една учителка, която се преструваше, че е забравила родния си език, но и защото цялата ù фигура, големите ù черни очи излъчваха самоувереност и воля. Горда съм и днес, че в дипломата ми стои подписът на Иванка Ботева. Той дотолкова прилича на подписа на Христо Ботев, че просто не може да се различи“.

 

Невена Панова е уверена, че иска да стане учителка още от дете. И въпреки молбите на майка ù да остане във В. Търново и да се задоми, тя заминава за Цариград, където учи във френски колеж. Стипендия ù издейства Никола Лазаров, началник на просветния отдел при Екзархията.

 

Тя пристига в Цариград по време на голямото арменско клане. Затова от пансиона на колежа изпращат всички ученички в провинцията. Невена попада в Одрин във френското училище „Света Елена“. Освен обичайните предмети учи пиано, рисуване, ръкоделие. В часовете по ръкоделие изработва изкуствени цветя.

 

Там остава две години. Занимава се и с обществена работа, запознава се с много чужденци, които посещават училището и близкия католически храм. Доближава се до турски чиновници, които посещават забавите и ходят в училището по други служебни поводи.

 

Докато е ученичка във френското училище, основава в Одрин първото българско женско дружество „Надежда“, което има културно-просветна цел. Тя си спомня: „Беше събота. Този ден ми бяха закачили на врата големия кръст с кордела, което беше награда за показан отличен успех през седмицата. Тази награда ученичките носеха с гордост, но аз не обърнах особено внимание. Когато ми я сложиха, мислех, че точно тази събота съм назначила в българското агентство среща на български жени, за да образуваме женско дружество. Затова, щом като сестрата – калугерка си отиде, аз свалих кръста от врата си, мушнах го в чекмеджето на масата и изтичах в агентството, гдето знаех, че ме чакат събрани много жени. Там намерих госпожа Матеева, Танева, Дейкова, Кусева, Фотова и много други, на които не помня имената.

 

Всички бяхме сплотени, изпълнителни, готови да работим за духовното издигане на българката и за освобождението на останалите под робство наши сънародници. Избрахме управата и трябваше да изготвим устава по точките, които бях набелязала. С радост си спомням и днес за работата на нашето дружество“.

 

След завършването на Невена Панова ръководството на училището настоява тя да остане, за да преподава на по-малките ученички, но тя не се съгласява. Вече познава руския консул Скрябин, който я съветва да замине в Русия, за да следва медицина. Обещава ù дори стипендия, но момичето отказва и това. 

 

Все пак накрая решава да остане като учителка във френския лицей. Преподава езика на Балзак, математика и ръкоделие. Нейна колега там е Ана Карима, бъдещата писателка, която преподавала български език.

 

Невена Панова е една от надзирателките в българския девически пансион в града – сутрин води ученичките за учебни занимания, а вечер ги връща в пансиона. Следяла да бъдат спретнати и чисти – с тъмносини униформи, с бели ревери на яките.

 

Френското училище в Одрин е едно от местата на просвета и култура за българите. Затова всички наши учители отделят много време за работа, но и за празници на ученичките. „Чрез тях изявявахме съществуването на българите в града, нашия духовен и културен живот. Най-много се вълнувахме да се представим добре на акта. Докато бях учителка тук обикновено на мене възлагаха тази задача. Заедно с ученичките до късно вечер изрязвахме, рисувахме, шиехме декори и украса. Отпускаха ни от гимназията плат, колкото трябваше, само да направим най-хубавата украса. Целите стени драпирахме в бяло, розово и синьо. Правехме гирлянди от изкуствени цветя. Построявахме сцена, която украсявахме с най-хубавите декори, каквито можехме да нарисуваме. Пред нея на пода постилахме красиви килими, върху които нареждахме плюшени столове за официалните лица. Всичко беше изчистено и лъснато до последната възможност. Винаги в салона имаше уредена изложба от български предмети, която одухотворяваше целия празник. 

 

Гостите посрещахме с музиката на мъжката гимназия, между шпалир от ученички, строени от двете страни на стълбите. Програмата беше винаги разнообразна и много хубава. Създаваше се отлично настроение и всички гости си отиваха с повишено чувство на радост“, разказва тя за френския лицей.

 

В Одрин тогава има достатъчно българи, основно  в предградията Каика, Киришхана, Илдъръма. В тях са построени български църкви и училища, дори има наша книжарница в квартала Каика.

 

Учениците и учителите посещават в неделя и в празничен ден някоя от черквите под строй придружени от духова музика, винаги облечени в униформи. Българите се спирали да ги гледат с гордост.

 

В Одрин има училище и за възрастни българи, където преподава Невена Панова – без да получава заплата. „Веднъж взех в моята ръка, грубата, голяма ръка на един зидар и като я насочвах няколко минути, той изведнъж закова молива в една точка и спря да пише. Пиши! Пиши! – рекох аз. А той, като гледаше моята ръка, почти засрамен, каза: „Тая малка ръчица като може, моята ли мечешка лапа няма да може! Остави ме, учителко!“ – И наистина той скоро се научи, и то много хубаво. След това често идваше в гимназията. Търсеше ни, искаше ни книги.

 

Всички мъже и жени в нашите неделни училища учеха с желанието и постоянството на зидаря. Те се радваха като деца, когато виждаха, че най-после са се научили да четат и пишат. Можете ли да си представите нашата радост тогава! Тя беше безгранична“.

 

В българските училища в Одрин се отбелязва и празника на „Кирил и Методий“. Портретите им са окичени с цветя, българите се отправят към църковните храмове. Следва задължителна служба. Държат се речи, после всички българи заедно с архирейския наместник и свещениците излизали извън града, в местността Сарая. Там се извивали кръшни хора, а после се правели трапези, където челно място заемал руския консул. Невена Панова е подготвила учениците си да рецитират стихотворения и песни. Веселбите продължавали до късно. Дори, когато учителката е в късна възраст с вълнение си спомня тези празнични дни, както и времето преминало в Одрин.

 

После Невена Панова заминава за Скопие. По това време българите водят не само борба против турските поробители, но и против сърби и гърци. Със султански ферман се признава правото на българите да имат владици в Скопие, Битоля, Охрид, Струмица и на други места. Сърбите отварят много училища в Македония, за да укрепят българщината, изпращат още учители. Сред тях е и Невена Панова. 

 

Учителите първо се представяли на директора на гимназията, на владиката и българския консул. „Дядо Синесей, обаче не ме прие. Това ме огорчи много и когато съобщих на директора Танев и на секретаря на митрополията Божев, тогава те ми разкриха причината. Ходиха при него, обясниха му защо бях изпратена в Скопие, с каква мисия, но той отговорил, че не ме иска. Дядо Синесей настоя пред Екзархията да се махна от Скопие, като казал, че ако не си отида, той ще напусне града. А да се отзове един владика, беше голяма загуба за българите, какъвто и да беше той“. Приятелите на Невена Панова настояват да остане в Скопие и да се омъжи там, но тя отказва. На скопската гара я изпращат много българи. Огорчена е, че не може да бъде учителка. 

 

През 1900 г. Екзархията я изпраща в Серес. На път за там минава през Солун, отбива се в хотел и след един скандал там се запознава с бъдещия си съпруг Стефан Константинов – революционен деец в Серес. Той носи революционни писма и се страхува да ги съхранява в себе си. Затова ù дава писмата, за да ги занесе в Серес. „Заранта рано тръгнах, придружена от комитски човек на Момчев. Настани ме той в едно купе, предаде ми багажа и аз заминах. В Серес на гарата бяха наредили да ме чака гавазинът на училището. Докато търсеше той файтон, един аскер ме закачи. Възмутена аз му зашлевих плесница. Той се обърна и изчезна от очите ми. Но същевременно моментално изчезна и гавазинът. Аз извиках един файтонджия и когато се качвах вече на файтона, гавазинът дотича и уплашено рече: „Какво направихте, госпожице?“ – Това, което трябваше – му отговорих. Той бързо седна на капрата до файтонджията и файтонът бързо затрополи към града“. 

 

В Серес Невена Панова преподава в Девическото училище. Намира пансиона в не добро състояние – няма легла за децата, които спят по две на креват, храната е лоша, дори няма прибори за хранене, както и училищни пособия. Българската учителка се захваща да уреди нещата в пансиона. „Децата вече спяха всяко на отделно легло, хранеха се всички заедно, бяха облечени чисто и хубаво, имаха с какво да работят в класните стаи и сякаш тези деца се преобразиха, лицата им светнаха, те се чувстваха щастливи в пансиона и много от тях подобриха удивително успеха си. Те ми бяха благодарни и се чувстваха много привързани към мене.

 

Облечени с новите си униформи, аз ги поведох един неделен ден към църква в Камене, наред с гавазина. Там ги водех и на разходка, дето често пъти гърците ни замерваха с камъни и често ставаше сбиване. Много пъти бивахме принудени да се върнем“. За новата 1901 г. учителката украсява елха, децата за първи път виждат такова чудо.

 

През същата година двама мъже, Никола Бояджиев и Стефан Константинов ù дават „революционно кръщене“. Превръща се в една от деятелките на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. „На масата в учителската стая бяха сложени кръст, револвер и кама. Пред тях аз дадох клетва да служа вярно на делото. Това ми подейства дълбоко в душата и аз изпълних клетвата си достойно. Дадоха ми револвер и ме водеха вън от града да ме учат да стрелям“. Тя съхранява писма, документи, пари и пушки, които крие под дюшеците на ученичките. 

 

Завръща се в България и отива в Горна Оряховица, където е родното място на родителите ù. Тогава се жени за Стефан Константинов, който е завършил педагогически курсове в Солун, а после и право в Швейцария.

 

Двамата заминават за Плевен, където той е назначен за член на Окръжния съд, а след девет месеца е преместен в Ломския окръжен съд.

 

В крайдунавския град Невена Панова основава Македонско женско дружество с културно-просветна цел. Жените изнасят сказки, канят писатели и общественици. „Спомням си една сказка на поета Яворов. Салонът беше препълнен. Всякой искаше да види поета и революционера Яворов, който тръгна да се бори за свободата на Македония“.

 

Дружеството урежда забави, представления, градински увеселения. Приходите са в полза на македонското дело. 

 

В Лом се ражда първото момиченце на семейството, но Невена Панова не загърбва работата си около Македонското женско дружество. През 1904 г. семейството се премества отново в Плевен, съпругът ù работи в Окръжния съд. На света изплаква и второто им дете, също момиченце. През 1905 г. живеят и във В. Търново.

 

Но Стефан Константинов е назначен за юрисконсулт на Охридската митрополия. Всъщност е изпратен по революционна работа. Семейството заминава с двете си деца и болната майка на Невена Панова. Преминават през Солун и Битоля. „Пътувахме в ландо – закрит отвсякъде файтон – нещо като малка стаичка с две прозорчета отстрани и едно към файтонджията. За пръв път седяха децата ни в такова превозно средство и беше им много весело. За съжаление това тяхно настроение бърже се изпари. Файтонджията беше пиян, пътят лош и ландото се навеждаше ту наляво, ту надясно, готово всяка минута да се обърне.

 

Камшикът плющеше по гърбовете на двата коня и куп ругатни се изсипваха отгоре им. По едно време всички се люшкахме и струпахме на една страна – ландото така се беше изкривило над една яма, че мъжът ми отвори прозорчето, извика нещо по турски на файтонджията и насочи револвера си към него. Той сигурно веднага изтрезня, защото оттук нататък ландото започна да върви по-добре и ние вече не се мятахме вътре ту на едната, ту на другата страна“.

 

Семейството пристига в Охрид и се настанява в две стаи на стара паянтова охридска къща. Там остават само три месеца. Стефан Константинов е преместен отново, този път в Солун като юрисконсулт при Солунската община.

 

След година се завръщат в България. Обявена е Балканската война. Съпругът на Невена Панова се записва доброволец. Той е освободен по болест, но това не го спира да застане на бойните линии. По-късно загива и тя остава вдовица с две деца.

 

Животът на Невена Панова преминава в служба на образованието, основно на момичета. Ако днес то е достъпно и лесно за тях, то по време на Възраждането, не е било така. Най-вече за жените, които трябвало да въртят вретено, да подреждат дома и да се грижат за децата. Тя ги възпитава, учи ги на културен и духовен живот, за да се доближат до европейките. 

 

Забравената днес учителка умира през 1966 г. в София и до последния момент не съжалява, че се посвещава на една от най-хуманните професии.

 

Епицентър