Боян Биолчев на 80:Какво значи да обичаш, когато има хора, за които земята се върти в обратна посока

Боян Биолчев днес навършва 80 години.

Роден е в 1942 година в София. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деец на ВМОРО и македоно-одрински опълченец.

Завършва гимназия в София. Следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен след защита на дипломна работа през юни 1968 г. Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969).

През 1972 г. Боян Биолчев печели конкурс за асистент по полска литература в Катедрата по славянски литератури на Факултета по славянски филологии. През 1977 г. защитава докторска дисертация на тема „Драматургията на Станислав Виспянски“ под ръководството на Куйо Куев, а в 1982 г. се хабилитира с книгата „Пътят на едно възраждане. Самобитност и европейски традиции в поезията на полския Ренесанс“. От 1982 до 1996 г. е доцент, през 1996 г. става доктор на филологическите науки с труда „Адам Мицкевич – между осанката на народния пророк и homo ludens“. От 1996 г. е професор.

През 1992 г. Боян Биолчев става ръководител на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 г. е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 г. е декан на Факултета по славянски филологии. През октомври 1999 г. е преизбран на същия пост. От ноември 1999 година до 14 ноември 2007 година е ректор на Софийския университет.

Извън рамките на университета Биолчев е председател на секция „Сравнително литературознание“ на Световния съвет на славистите. През 2002 г. е избран за академик на Световната академия „Платон“ със седалище в гр. Патра, Гърция. Бил е главен редактор на вестник „Софийски университет“ (1980 – 1991), член на редколегията на списание „Летописи“ (1991 – 1997), а от 1996 г. е член на редакционния съвет на „Литературен вестник“.

От 1965 г. Боян Биолчев е автор на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения. В периодичния печат публикува статии и изказвания с общокултурна и публицистична насоченост. Автор е на 20-ина белетристични книги. Негови романи и разкази са преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма. Сред най-известните му книги са сборникът „Сатурнов кръг“ и романът „Амазонката на Варое“.

Предлагаме ви два разказа на Боян Биолчев

ОСТА НА ЖИВОТА

Боян Биолчев

Пунта Аренас е най- южният град на Чили, страната, която на картата изглежда като географска шега – по-тясна от България, а дълга повече от Европа.
В очакване на кораба, с който щяхме да прекосим пролива Дрейк до базата ни на остров Ливингстън, антарктическата ни експедиция седеше всяка вечер на една и съща маса в ресторанта на хотелчето. Дните бяха влажни и хладни, градчето – с ниски къщички, пръснати по брега на Магелановия проток като от ръка на гигански сеяч. Скуката на изчакването, незабележима за ветераните в групата, за мен бе тягосна като милиардите микроскопични капки във въздуха, които не можеха да се нарекат дъжд, а мокреха дрехите.

Чилийското вино в този случай наистина е спасение.
Една вечер в ресторанта забелязах, че от съседна маса, където тихо вечеряха местни хорица, ме наблюдава втренчено ниска жена на средна възраст. Беше пълна, отпусната, но очите й издаваха някаква приветливост, сякаш бяхме близки и се радваше, че ме вижда отново след дълго време.

Помислих, че може би е късогледа, или замислена за нещо свое, се взира, без всъщност да вижда. Но не се оказа така.
Жената стана и се приближи до мене.
– Извинете, чух като си говорите…И ви загледах… Вие не сте ли…. – тя произнесе името ми с акцент на човек, който не е говорил десетилетия майчиния си език. Тази неподправена немощ, породена от ежедневния говор в друг живот, от който родният ти език е вече глухо далече.
– Да, аз съм – отговорих стреснато – Познаваме ли се?
– Вие надали се сещате, но аз съм ви много благодарна – отвърна тя – Вие единствен ме защитихте.

Видя изненадата на лицето ми, сигурен белег, че не помня нищо, но продължи:
– На първия етаж в ректората… Баща ми и майка ми бяха дошли, причакали са ме след лекции и се опитаха да ме разделят от Хорхе. Стана скандал. И вие тогава извикахте на баща ми: “Какво искате от тях! Защо дърпате това момче!” А момчето беше Хорхе… Мама приплакваше: “Ела майче, върни се при нас!” Баща ми крещеше: “Махни го тоя, какъв е тоя. Идвай си веднага в къщи!” А вие застанахте между нас и му казахте: “Това е университет. Тук няма да се разправяте. Оставете ги. Те са пълнолетни…” Но нищо чудно да сте го забравили. Беше преди двайсет и пет години…

Спомних си много добре. Само никак не можех да свържа слабичката студентка, конвулсивно стиснала ръката на чернокосото момче от Чили, с пълната жена, която бе приседнала край мене и ме гледаше натъжено като човек, разделен с непрогледна мъгла от собственото минало.
– Помня тая история, помня и момчето… – казах аз, но тя бе уловила изненадата в погледа ми.
– Много съм се променила… – промълви смутено тя – Зная го…
– Човек не се променя – прекъснах я аз – просто хората се разминаваме. Понякога задълго.

И понеже тя замълча, добавих:
– Както виждам, щом сте тук, значи вашите все пак са се примирили.
Тя сведе очи и въздъхна.
– Не се примириха. Не можеха да разберат, че ние с Хорхе се обичаме. Истински! Баща ми само повтаряше: “Като отидете в Чили, твоят Хорхе ще го застрелят. Ако заминеш, не ми се връщай.” Той е суров човек и каквото каже, го прави.
– А майка ви?
– Тя никога не му е противоречала. Дори и после да се крие, за да плаче.
– Не му ли писахте, че сте добре?
– Писала съм хиляди писма през тия години. И не съм получила нито едно.
– И от майка ви?
– И от нея. Сигурно не е посмяла. Не ми отговори, дори когато изпратих писмо със съобщението че … че Хорхе почина. Преди петнайсет години. Сигурно е плакала в някой ъгъл, но не ми отговори… – тя тихо изхлипа и продължи задавено – Поне един ред да беше написала, да ми каже да се върна…Не е посмяла…

Това бе сякаш в повече за нея. Тая накъсана изповед наподоби разказ за сънуван кошмар.
– Мъжът ви…наистина ли го убиха – попитах аз. – Не. Най-нормално си живяхме, тук времената се промениха, никой не го преследваше. Почина внезапно…от инфаркт! На трийсет и четири години. Така както си спеше. Просто не се събуди. Просто участ. Просто съм родена под някаква злобна звезда. Тя отново замълча. Оболяла и претръпнала едновременно.

Една пресечена женска съдба или едно отказано право на детство. И двете – нелепи и тъжни.
– Значи вие живеете петнайсет години тук сама? – попитах аз.
– Да. Какво можех да направя. Работя в магазин. Хората тук са кротки…Първите години, след като Хорхе си отиде, много исках да се върна в България…но не получавах никакъв отговор. Не се реших. И съм тука…впрочем…само ви заемам времето с моите неща, откъснах ви от колегите…

– Няма проблем – усмихнах се аз – Мога ли да ви помогна в нещо?
Тя ме погледна както в началото. С невиждащ поглед, който сякаш се задържаше в очите й.
-Бих ви помолила само за едно. Те са живи. Въртя им от време на време телефона и мълча… Вдига татко, много рядко майка. Ще ви помоля да отидете вкъщи. В София. Ще ви дам адреса. Да им кажете, че сте ме видели и че съм добре…- тя преглътна и после малко неуверено добави – и че ги обичам! На Вас няма как да откажат тия думи!

Колкото си по-близо до полюса, толкова по-бавно се върти земята. На самия полюс ти вече се въртиш около себе си, защото си едно продължение със собствения ръст на земната ос. Но човек не чувства това – нито на Полюса, нито на Екватора, където кълбото се върти така шеметно, че водата в средата на големите реки се издува и е по-висока, отколкото при двата бряга.

Жената пред мен щеше да си остане в най-южната част на южноамериканския континент, където бавно се превъртат дните й около земната ос. Аз щях да се върна след време в Бъргария, където скоростта на въртене е значително по голяма, но и аз, и родителителите й нямаше да я усещаме. Човекът няма сетива за това. И в дълбокия юг, и в умерения север животът се отронва в нас с еднаква скорост.

Изминаха месеци.
Аз най-после позвъних на вратата на ниската софийска къщичка, на която самотната българка от Пунта Аренас много би искала сама да почука.
Нямах никаква памет за дребната, побеляла възрастна жена, която отвори предпазливо, без да маха веригата.
– Кого търсите?
– Вас – отвърнах аз, подбирайки думи, които ще я разколебаят да ми затвори веднага – трябва да ви предам нещо важно.
– Ние няма от кого нещо да получаваме. Сбъркали сте…

Говореше високо. Сякаш не на мен, а към сивия коридор на къщата.
– А дъщеря ви! – също високо я прекъснах аз.
Лицето й се вкамени. Тя впи поглед в мене и леко отвори уста, без да промълви нищо.
– Видях се с дъщеря ви. В Чили. Помоли да ви
предам нещо.
Тя видимо не се решаваше да ме пусне в къщата. В този миг отвътре се чу немощен глас.
– Таня! Какво се бавиш там. Кой е!
Тя не отговори. Лицето й внезапно се опъна в някаква болезнена решителност. Махна веригата и ми отвори вратата.
– Заповядайте!
Мирис на прах. Посивели от времето плюшени мебели. Маса с навълнена от къщната влага политура. До прозореца – широк плот, на който беше телефонът. Старецът седеше до него в инвалидна количка.
– Кой е този? А! Таня!
– Идва от Чили. Иска да ни предаде поздрави от Еленка.
– Коя Еленка? – остро каза той и ме погледна криво.
– Дъщеря ви!! – натъртих аз.
– Аз нямам дъщеря! – той отмести бавно поглед от мене към жена си. – Закарай ме в спалнята. Веднага!

Тя мигновено се подчини. Количката припискваше, сякаш се извиняваше за грубия тон на пасажера си.
Когато старата жена се върна обратно, по лицето й се стичаха сълзи.
От спалнята се чу:
– Звънне ли телефонът, няма да вдигаш!
Тя кимна, сякаш той я гледаше през вече затворената врата. И тихо каза:
– Как е тя?
– Добре е. Живее в Пунта Аренас.
– Това къде е?
– На Магелановия проток.
Това очевидно не значеше нищо за нея. Тя изтри сълзите си и мълча дълго, после бавно и разчленено каза:
– Щастлива ли е?
В мен пробудената тръпка на съчувствие внезапно се изпари.
– Да! – отсякох аз – Щастлива е. Много е щастлива.
– Как изглежда? Слабичка ли е още?
– Великолепно изглежда. Аз тръгвам. Всичко хубаво.

Тя запристъпва трескаво след мене.
При вратата аз се обърнах и казах:
– А, да. Щях да забравя. Тя помоли да ви предам, че ви обича.
Навън бе сивкав раннопролетен следобед. Облаците криеха слънцето и това бе единственото, което можеха да направят, защото нямаха събрана сила за дъжд

А каква бе оная сила, която изпепелява душата на човека дори до момента, когато той престава да бъде човек, а се превръща в собствената си сянка. Каква е тази необуздана ненавист към свободата на другия, дори ако е собственото ти дете, която се превръща в инвалидна количка на душата ти. И какво значи да обичаш, когато има хора, за които земята просто се върти в обратна посока.

И все пак, в каквато и посока да ни носи, това е толкова за кратко, така мимолетно, като слънчево зайче. И какво означава да прекараш този миг, живота си, подобно на облак, който само замрежва слънцето, а не носи в себе си дори капки освежителен дъжд.

СЛАВЯНСКА РИКША

Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота. Като живее лошо, пък не е убеден, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, ако сме живи, си живеем ей така.
Тази нескопосана философия се въртеше в ума ми, докато гледах Мариацката катедрала в Краков. Гледах я от позицията на човек, който отдавна е престанал да търси смисъл в каквото и да било. Собственият ми живот е кълбо от спомени без всякаква връзка, купчина амбиции, лишени от елементарен порядък и методичност, тълпа въображаеми любови, в която истинските си правят място с лакти, порой от излишни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен поглед. И накрая винаги една малка гроздова.

Така или иначе, Мариацката катедрала стърчеше пред вече присвитите ми очи – много по-нова, отколкото я бях видял за първи път преди трийсет години, защото междувременно я бяха реставрирали поне два пъти. Светът се е простил с романтизма и страшно обича освежени старини. Просто е обидно да имаш замък от тринайсти век и той да не изглежда построен в края на двайстия. Това говореше лошо за икономиката на страната.

А защо се намирах в края на двайсти век точно на плрощада в град Краков, ще се разбере от това, което ми се случи нататък. Върху рамото ми се стовари ръка заедно с безапелационния глас на човек, уверен в думите си, независимо от това дали животът имa смисъл или, евентуално, не.
– Ти ли си!
Зная прекрасно, че съм аз, но откъде да зная кого имаше предвид възплешивият, възторжен гражданин, облечен скъпо и безвкусно, който очевидно се готвеше да стовари втори път ръка върху рамото ми. Което се оказа решаващо – защото подобно изпълнение на този жест може да направи само Хенрик, дори и така, както е – безметежно овехтял.
Прегръдката на мъже, които не са се виждали двайсет и пет години, е като начало на сражение.

– Дошъл си по-рано! Защо не се обади! – каза той.
-Не ти знам телефона. Не сме се виждали, откак завършихме, ако нямаш нищо против.
Много неща нямаше тогава Хенрик. Но имаше коса, беше влюбчив преди и след пиене. И по време. При постоянен дефицит на средства за водка.
– Провървя ми – добави той, защото видя, че се взирам в обувките му, а, както е известно, обувките показват финансовото положение на мъжа по-сигурнно от връзката и часовника. – Това няма никакво значение. Такъв съм, какъвто ме помниш. Ако помниш. Нищо не се е променило оттогава. Освен, че сега аз черпя.

Още едно нещо не се бе променило – местоположението на ресторант „Вежинек“ на същия централен площад, който обвива като хиподрум средновековния покрит пазар. Вежинек е името на кралски кръчмар от преди шест века. Обикновено историята е населена с имена на пълководци. Харесвам народ, който е намерил сред тях и място за кръчмар.

Облети от посттоталитарно келнерско внимание, ние вече седяхме с Хенрик на масата и се гледахме – сега с по-кротко любопитство в очите. Златистобялата покривка прие двете чаши като пришелци от кръчма с по-ниска категория. Хенрик изля веднага половината от своята чаша върху пода. За умрелите. Останалото обаче не изпи, а лисна върхе покривката.
– За живите, които нямат пари – каза той и после гръмко извика на келнера, застанал чинно приведен до него, да повтори поръчката.

Сипах половината от моята в неговата чаша. Пихме мигновено на екс.
– Защо се реши да дойдеш? – попита той.
– Поканихте ме. Ти самият по документи си председател на организационния комитет.
– Естествено. Но забравяш, че сме филолози. Мога да ти припомня, че бяхме шест души мъже в курса. Нали знаеш какво ще бъде тая двайсет и пет годишнина на випуска – манифестация на баби!
– Не съм дошъл на конкурс за мис.
– Прав си – засмя се той. – Впрочем ти употреби по-свестните своевременно, в тогавашния им вид.
– Не помня да съм се ограничавал само в рамките на специалността.
Хенрик не отговори веднага. Мъченически сбърчи чело, докато в главата ме обло се търкаляше новата мисъл.
– Жената е тъжно нещо – каза накрая той. – Някои мъже – още повече!
Келнерът донесе нови две водки. Изпихме ги на скорост и Хенрих му каза“
– Още две. И можеш вече да донесеш херинга.
После ме загледа с воднистосин поглед и процеди през предни зъби, които като студент не притежаваше:
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш писател.
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш търговец.
– При това на алкохол…Да го продавам, вместо да го пия…
– И аз не си чета книгите!
– Господи! Изглежда човек става последното, което си мислят за него, докато е млад.

Протяжният следобяд плавно прерастна в разточена вечер. Келнерът, който се държеше като служител на Хенрик, знаеше примерното моню и реда на поднасянето наизуст. Движеше се сякаш във въздуха.
Във въздуха се разпрашаваха и изминалите години, като сребристи сенки плаваха спомени и лица, за които даже нямаше нужда от думи. Лица на хора, които на следващия ден щяхме да видим променени и почти непознати. Във въздуха тегнеше и оная тиха тъга, с която ние, смъртните същества, се връщаме към далечното време, когато почти не сме знаели, че съществува смърт, че съществува раздяла, която също е смърт, и че вкусът към живота залинява, което е по-лошо от смърт.

Ресторантът постепенно се опразни. Келнерът обаче стоеше с неизменно изражение на щастие, че ни обслужва. После залата опустя напълно и гласовете ни получиха лична неприкосновена акустика, достъпна може би още само за сянката на кръчмаря Вежинек.
– Часът е два – каза рязко Хенрик и се изправи. – Време е да посрещнем новия ден.

Почти бялата юнска краковска нощ бе приклекнала в нишите на покрития пазар и в изходите на малките странични улички. На площада няколко файтона лениво чакаха ексцентрични клиенти или устремени идиоти с пари. Хенрик изобщо не погледна към тях. Близко до бездарния паметник на Мицкевич имаше два странни велосипеда – с тръбни конструкции бяха прикрепени към кормилата стари канапета с монтирани от двете страни колела. Ефикасни славянски рикши, които позволяваха да наблюдаваш забележителностите на града в домашен уют като пред телевизор. Хенрик махна с ръка и едната рикша веднага потегли към нас. Очевидно и тук ставаше въпрос за стар, многократно репетиран сценарий.

Момчето, което въртеше педалите, бе източено и слабо в раменете. Криеше усилието, с което возеше двама зрели отпуснати мъже.
– ¬Следва право – каза Хенрик – и се издържа с велосипеда. Харесва ми.
Момчето мълчеше
– Ето с този господин – продължи Хенрик и насочи пръст в слепоочието ми – сме живели в една стая. Аз нелегално. И понеже нямах легло, спях на пода и ползвах за възглавница чантата му. Той си слагаше вечер съответните книги и сутрин измъкваше чантата, пъхваше под главата ми своята възглавница и отлиташе на лекции. И живеехме с неговата стипендия, защото мене ме бяха скъсали и бяха спрели мойта… И тогава нямаше такива велосипеди. Ходехме веднъж седмично да бъркаме бетон на някоя вила…

Момчето мълчаливо въртеше педалите. Описа кръг около покрития пазар и пак се озовахме пред ресторанта. На тротоара чакаше келнерът. Държеше лъскав поднос с две водки. Момчето спря. Без да станем изпразнихме чашите и ги оставихме обратно на подноса. Канапето потегли отново. Наблюдавах студента. Без да знае колко е щастлив, той потискаше в гърдите си лугавата неприязън към разхитителността на двама доволни от овехтелия си хумор мъже, чиито студентски спомени не можеха да му послужат нито за поука, нито за забавление.
– Харесваш ми – продължи Хенрих. – Ще успееш в живота. Трябва да се живее напук на всичко. А парите не значат нищо. И като ги имаш, и като ги нямаш… Вярвай ми!

Студентът не отговори. А аз гледах как се ражда от сумрака готическата катедрала, как се очертават страните й и как отново приема дневния си вид такава, каквато я наблюдавах следобеда, замислен за смисъла на живота. И докато момчето въртеше педалите и канапето бавно и тихо ни носеше към келнера пред ресторант Вежинек, аз си помислих, че смисълът на живота може би е едно неизменно движение в кръг. С кратко прекъсване за глътка водка.

Епицентър