Тошо Тошев и „Лъжата“: Слънчасали приказки за червено правителство

Доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навърши 80 години!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик „Труд“, Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. – период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на „Труд“ през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик – „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев – едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Днес ви предлагаме откъса „СЛЪНЧАСАЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ЧЕРВЕНО ПРАВИТЕЛСТВО“ от втора книга на „Лъжата“ – „Жан, Иван и Величеството“

СЛЪНЧАСАЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ЧЕРВЕНО ПРАВИТЕЛСТВО

3 август 2003 г. От три дни съм на почивка във Варна. Сутрин пия кафе над вестниците, не бързам заникъде, по обед слизам на плажа пред хотел “Палас” – час-два под чадъра с някоя книга, пет-шест сафридчета за обед и порция диня, а след това – насаме с “Лъжата” в апартамента на третия етаж.

Днес като слизам, току до моя чадър е седнал и другарят Румен Петков. И той чете. “Труд”. Радва се как добре е описан последният им конгрес предния ден в Габрово.

Може да се каже, че това е конгресът, който взема курс ако не към въоръжено въстание, то със сигурност – завива към въоръжени избори. Въоръжени с вяра, разбира се, в победата и властта. В цялата власт! Ни повече, ни по-малко.

Според предсказанията на социолози и всякакви други гадатели БСП щяла да има най-мощно присъствие в бъдния парламент, значи – това си е! Ще се вее червеният пряпорец, но върху му ще се кръстосват не чукът със сърп, а НАТО със ЕС.

Ясно е, разбира се, и за Румен е ясно, че тази власт трябва да е с нещо различна. И трябва да е така не само защото БСП едва ли ще спечели възможност свободно да разчертава карирания лист на следващото правителство. Ще й трябват партньори, ще е нужна – този път реална, истинска коалиция.

Напукана е българската земя, прегоряла е като в лято без капчица дъжд, сбръчкана е като лице на столетница. Жадна е за вода, за свестен стопанин и грижовни ръце. Има още живот из недрата й, не е излязъл последният дъх, само надеждата й, дето е в кома…

Е, приказката ни с Румен е отвята от вятъра – двама мъже с крака, заровени в пясъка, приведени от тежкия пек и по… гащи. За плаж.
Но по някой път, казва ли някой кога, тия приказки са по за доверие.
– Седнал съм значи – казвам му аз – с един бъдещ министър… А може би не само министър. Защо не вицепремиер?
– Няма такова нещо – смее се приглушено вторият човек в БСП. – Нямам никакво намерение да ставам министър.
Не знам дали да му вярвам – съблазнителна е властта. Дори в момента да мисли така, съвсем различно ще е след време. Очаква се, според уж компетентните хора, това време да дойде през пролетта на следващата година. След провала, който май че е сигурен, на царските хора в общинските избори през октомври очакват се предварителни избори за парламент през следващата година напролет.

– Виж, работата започва да става сериозна… БСП наистина може да е ядрото, около което ще се прави следващото правителство. То си е неизбежно… И като знам как стихийно е ставало това досега, не е зле да се мисли от днес.
– Трябват ни реални коалиционни партньори вдясно от нас… Вляво такива няма… Нужни са хора като Богомил Бонев и Краси например… (Каракачанов)
– Значи очертава се, че блудните синове – обиколили наляво-надясно…
– Да се завърнат при партията-майка… (Смях!) Макар че това засега са само идеи…
– Добре, да почнем от това – кой ще е премиерът?
Румен мълчи, а аз искам да му помогна:
– Не е добре Сергей Станишев да бъде… Партията може би случи с него, но за премиер е още зелен… Един Чавдар Кънчев например?
– Точно такъв човек ни трябва – като Чавдар Кънчев. Доказал се менажер от национален мащаб. – Не мисля, че нашият Изпълнителен комитет (червеното политбюро – б. а.) трябва изведнъж да се премести от “Позитано” на “Дондуков”.
– А Сергей как мисли? – съгласявам се с него аз и, без да чакам отговор, който едва ли ще е и точен, продължавам: – Ето, ще се създаде може би възможност един лидер на партия, спечелил възможност за власт, да не е на върха.
И развивам идеята си – партийният лидер да си остане лидер на партията и да държи парламента. А чрез него ще държи реално и изпълнителната власт. Защото нали си е ясно – трудовият договор на министър-председателя се подписва от парламента. Така за първи път може да се осъществи – след избухването на демокрацията, парламентаризъм у нас. Реално, не само по конституция.
– Сложно ли се изказвам? – спирам по средата аз, защото си мисля, че това е прекалено сериозно за плаж.
А освен това виждам, че и Румен ме слуша… Виждам го, но не зная дали ме е чул. Дали не прекалявам с такова фатално изискване – партийният бос, триумфирал на избори, да се откаже от стол на върха!? Да не е луд!
Затова бързам да кажа и следното:
– Фактически той пак ще е на върха, защото премиерът не би могъл нито за миг да забрави, че има пред кого да бъде привикан. Да отговаря… да се разкае. А ако трябва – да бъде сменен, да не е нужно да го чакат до… избори.
Защото бедата на всички партийни правителства е точно в това – те се превръщаха в пленници на непоклатимия премиер. И при Филип Димитров беше така, и при Виденов. При Костов всичко се изроди… При Сакскобургготски пък поданиците се превиват на две – верните се превиват в поклон, а останалите от присмех, от смях. Превиват се и от празен стомах.
– Ти защо не му кажеш лично това? – пита ме Румен. – На Сергей.
– Естествено, ще му кажа всичко, което си мисля… Наскоро той даже ми се обади с предложение да се срещнем. Искам да знаеш, че и на Георги Първанов преди време говорих нещо подобно…
(Такава една среща между Сергей Станишев и мен, на която освен Румен Петков бяха Валерия Велева и Неда Попова от редакцията, се състоя през септември. И там аз наистина му разказах и за проведения с Румен разговор на плажа, и всичко, което си мисля за едно евентуално негово управление…)

Беше през декември 2000 г. Правителството на Костов се клатеше като яхта в открито море – от една година насам премиерът запълваше с човешки тела всяка пробойна на кораба. Грабваше най-личните членове на екипажа си и ги хвърляше в бурята – това Бонев, Бакърджиев и Божков, разни Бисеровци, Цонев и прочие – хвърчаха на всички страни, но не смогваха. Трюмовете се пълнеха с тежка вода – можеха да стигнат до суша, до избори – оставаха им няколко месеца само… А после?
За всички освен за Командира им само бе ясно, че ново отплаване едва ли ще има. И не защото ще дебаркира в държавата някой си цар, с царските легиони и прочие. Не.
Тежката буря в страната и най-вече царственият пир по време на чума в командирската яхта вещаеха изборната победа не за синия цвят. Говореше се за коалиция между БСП и ДПС, която можеше да е скелетът на едно бъдещо управление.

– Ти какво мислиш за всичко това? – задава въпроса си Георги Първанов.
Седнали сме в някаква хижа край язовир “Студена” – той, моя милост, а с мен – и Светлана Джамджиева. С нас е и Илияна Йотова, която е оранизирала срещата. А идеята е на Жоро. През последната година сме се срещали не веднъж – в един ресторант на върха на НДК – “Скай плаза”, който ще ни стане любим, срещали сме се и в кабинета ми в редакцията.
Винаги съм отчитал неговата деликатност – нито веднъж не ме покани на “Позитано”.
Ясно е какво мисля – от вестника, от всичко, което всеки ден е по страниците. Ясно е нашето, а това ще рече и моето отношение.
– Вече никой не вярва на партийни правителства – казвам аз и изтърсвам нещо, което си мисля, но все съм отлагал да му го кажа: – При една доминирана от БСП коалиция ти не бива да ставаш премиер.
– Аз и не мисля да ставам премиер – усмихва се Жоро.
Но ми се струва, че малко е огорчен.
– Защо все пак мислиш така? – пита настойчиво той.
Развивам идеята за необходимост от реална власт на парламента над премиера. Лесно ми е да се подкрепя с факти от кабинета на Костов.Те са толкова видими, премиерът така е сграбчил тънкото парламентарно вратле, че чак очите му ще изскочат. Видими са, но чужди. Чужди са като грях за БСП, която като че ли доста бързо бе започнала да забравя разрухата, която стисна България след Момчето с топирания перчем.
– Има и още една причина – казвам накрая.
И спирам – трудно е да го изрека, защото все пак срещу мен е седнал човекът, за когото думите ми няма да са приятни. Отгоре на всичко сме малко приятели, а хората са възприели като приятелски стил да не си казват истината в очите. Когато те драска по гърлото.
Впрочем една най-важните черти в характера на Жоро Първанов е, че с него може да се говори. Така е и днес, когато е президент.
– Ти според мен – продължавам все пак аз – не си достатъчно подготвен за такава власт. Дори по образование си един историк, може би добър, но държавата това е индустрия, хляб за хората и борба с бандитизма.
Мисля, че тогава Георги Първанов не ми се разсърди.

Две години по-късно, през септември 2002-ра, Георги Първанов посети Русия. Като президент на страната. Това си бе официално държавно посещение и среща между двама държавни глави. По всички правила на пълния протокол.
Няколко месеца преди това на официално посещение в Москва бе и премиерът Симеон Сакскобургготски – със скромна група сътрудници. Приеха го с голямо внимание и всякакви салтанати.

През първата си година на премиерстване Симеон беше шлагер за всякъде, където стъпваше царственият му крак. И то си бе жива екзотика – цар-премиер. След петдесетгодишно изгнание се явява като св. Георги Победоносец, наръгва лошия змей с дадено му от Господа копие, а хората го посрещат с псалми и сълзи в очи.
Хората по света, независимо от сан, царственост или с непоклатимо плебейство в родословното си дърво, искаха да зърнат това българско чудо, да усетят вятъра от движението му, да пипнат края на мантията му.
Така постъпва и републиканска Русия. Дори Владимир Путин, един вече доказал се железен войник, с удоволствие се потапя в аристократичната екзотичност, която Симеон доставя лично в президентските му покои. Двамата си разговарят приятелски, потупват се мило пред камерите, заслепяват с усмивки фотосветкавиците. Кълнат се значи в любов.
Друга тема е какво означава състояние на любов между един от двамата първи мъже на света, за когото думата въздух е заменена със “синонима” й прагматичност.
Да, няма грешка – прагматичност е думата!

В деня на пристигането на делегацията начело с президента Първанов – голяма, с министри от кабинета на Симеон и още десетки хора, между които и писатели, журналисти (в нея бях включен и аз, но в последния момент не можах да замина) Путин не е в Москва. На почивка е в Сочи. Ще се срещне със своя колега на третия ден, който е и последният. Така е по предварителен протокол.

Любопитен е може би един незабелязан от медиите факт от времето на Жан Виденов. При една предстояща среща тогава, пак между нашия президент (Ж. Желев) и руския му колега Елцин, вбесено от пристъп на ревност, Момчето с топирания перчем взема мерки Елцин лично да разбере, че държавният глава на България е човек с незначителна власт, че той е само да дава медали и да приема рапорти на парадите. Силният човек на България това е министър-председателят.
С други думи, не се престаравайте при посрещането, господин Елцин, този не е кой знае какво…
Да, ама не – известно е, че Елцин на няколко пъти се престара…
Престарава се през септември 2002 г. и Путин.
В последния момент преди заминаването на нашата делегация става ясно, че още в деня на пристигането специален полет ще достави Георги Първанов до Сочи за среща с колегата му. Неофициална, извън протокола.
“Разговор по пуловери” – така бе наречена от медиите тази среща.
За целта Зорка Първанова сгъва грижливо в куфара на мъжа си и договорения пуловер. (Вече е исторически, може да се задели за музей!)
– Готвих се специално за този разговор – до този момент не се познавахме с Путин – ще ми разкаже по-късно Георги Първанов.
Седнали сме пак двамата в “Скай плаза” и се правим, че това е някакъв обед.
– Разговаряхме на “четири очи” – което в случая означаваше, че освен преводачи, макар че карахме, общо взето, на руски, президентът Путин беше поканил и секретаря си. Аз си бях набелязал 14 точки и след като си разменихме отначало по няколко общи думи, я подкарахме делово. В интерес на истината, причината беше той.
– Кажи сега, Георги, с какво мога да бъда полезен на твоята страна? – казва Путин.
И, независимо от секретаря си, се подготвя сам да записва.
– Започнах точка по точка – за руския дълг, за външнотърговския ни баланс, за резервни части за армията… Бях си набелязал конкретни теми, по някои от които Путин реагираше незабавно. За други казваше – това ще го проверя и ще ти отговоря на следващата среща, това трябва да се обсъди в еди-коя си комисия…
Този разговор продължава по-дълго от предвиденото. След него двамата се срещат още два пъти, извън протокола. Но в Сочи, така както са по историческите пуловери и след като преминават по всичките теми на Георги Първанов, отново разговорът е просто приятелски.
Путин се обляга назад, усмихва се и по едно време пита:
– Какво прави вашият премиер?
– Премиерства – отговаря президентът.
– Интересн човек е той – казва Путин. – Културен… Спомням си нашия разговор, като беше в Москва… Но знаеш ли, Георги, вие двамата май сте си разменили местата.
Става въпрос за местата в държавата.

Дали съм бил прав за ония свои думи в хижата край язовир “Студена” през зимата на 2000 г.?

– Смяташ ли, че Стоян Александров ще стане кмет на София? – пита изненадващо Румен Петков.
– Едва ли… Зависи, разбира се, и от кандидатите на СДС и НДСВ, но засега Софиянски е без сериозна конкуренция според мен.
– А ако СДС издигне Иван Нейков? Той е сериозен човек.
– Иван няма да приеме. Това вече е стар вариант. Нейков ясно каза, че няма да тръгне срещу Софиянски… Той, не си забравил, надявам се, беше и министър в служебното му правителство (февруари – май 1997 г. – б. а.) А освен това е достатъчно почтен, за да не използва компромати, каквито СДС вероятно ще иска да вкара в употреба.
– Издига ми се в очите… Това е рядко по тия географски ширини – изненадан е Румен, който видимо не познава лично Иван Нейков.
– Ето ти още едно предложение от мен – в едно правителство, в чиято основа може да бъдете вие (БСП) в недалечното бъдеще, защо Иван Нейков да не бъде министър на социалното министерство. Това ще е силно – един министър на Костов – във ваш кабинет!…
– Едва ли ще приеме…
– Може и да приеме – усмихвам се повече на себе си аз. – Въпрос на подход.
Усмихвам се на една стара история. И забравена, и помнена.

Месец май 1997 г.
Иван Костов разчертава карирания си лист с квадратчетата на бъдещото правителство. И ги запълва с имена.
Едно квадратче е празно.
И ето, прекият ми телефон в редакцията звъни. Току-що е свършила обедната планьорка, което значи, че е малко след два.
– Здрасти – вдигам слушалката аз. – Кой си ти?
– Иван Костов се обажда – трябва да ми помогнеш…
При този тип разговори Иван е винаги делови – няма излишък от време за разните “как си”, “добре ли върви” и чак като ти писне да чакаш, да каже какво иска от теб.
Иван Костов кара направо:
– Нали сте приятели с Иван Нейков? – пита той и без да чака за отговор, защото го знае, продължава: – Трябва да ми помогнеш, да го убедиш да стане министър и в моето правителство.
– Ти говори ли с него – защо мислиш, че трябва да бъде убеждаван?
– Говорих… Два пъти говорих. И два пъти ми отказа. На теб точно не е нужно да ти обяснявам колко ми е важен, за да съм добре със синдикатите. И въобще, него го бива, не мислиш ли?
– Мисля… И това си пролича за трите месеца със Софиянски.
При споменаването на Софиянски, все още служебният премиер, Костов не реагира. А аз от няколко дни все по-убедено си мисля, че не е доволен нещо от кмета. Не, не защото е слаб като шеф на временното правителство. Може би – защото е точно обратното?
Преди няколко дни по същото време ми бе позвънил и Стефан – много ми се иска да се видим, казва ми той. – Но не мога да мръдна от Министерския съвет. Можеш ли да дойдеш за малко?
И да не можех, пак щях да отида. Звучеше ми уморен и – странно е да го кажа, и тъжен.
Такъв го заварих. Но за времето, докато вляза при него, изглежда, беше решил, че му е рано да проговаря.
– Извинявай, че те разкарах – гледа ме с виновна усмивка служебният премиер. – Нещо се бях разядосал…
– Остави… Кажи, мога ли с нещо да ти помогна?
– Достатъчно ми е, че дойде… Как вървят нещата при теб? – сменя темата Стефан, но ясно е, че трябва все пак нещо да каже. – Сдърпахме се с Костов, ще мине.
– Някакъв гаф?
– Гафове няма…
Според мен – и тогава го мислех, а още повече след три-четири години, гафът е точно в това – в липсата им. Софиянски беше успешен, за три месеца само той стана и най-популярният човек на държавата. От столичен кмет изведнъж порасна до най-високия връх на властта. А това, за всеки чувствителен, е сериозен повод за смръщване.
– С теб нали си оставаме приятели? – приключва ауиденцията ни служебният премиер.

– Ти можеш да постигнеш всичко. Знам, че те бива в това. Много те бива. А дали се сещаш защо ми отказва? – иска да разбере нещо от мен Костов.
Мисля, че знам, но това наистина си е работа на Иван. На Иван Нейков. Едва ли е нужно да подмятам догадки. Това са сериозни неща, не можеш да ги кажеш на телефона.
– Може би защото той не е седесар и това го смущава. Все пак става въпрос за чисто партийно правителство… А ти защо не вземеш да дойдеш най-после в редакцията и ще поприказваме повече?
– В случая дори е добре, че не е седесар… Може и да намина довечера, като привърша… Ти нали си до късно? – обещава Костов.
А аз обещавам да търся Иван Нейков, но това щеше да стане на другия ден.

Утре четете: НДСВ – НОРМАЛНА ПАРТИЯ ИЛИ ПАРТИЯТА НА ВОЖДА? 

Епицентър