Тошо Тошев и „Лъжата“: За Първанов, Йотова, Овчаров и Станишев

Доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навърши 80 години!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик „Труд“, Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. – период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на „Труд“ през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик – „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев – едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Днес ви предлагаме откъса ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО от втора книга на „Лъжата“ – „Жан, Иван и Величеството“

ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО

Изминаха няколко дни след втория тур на президентските избори (ноември, 2001), спечелени от Георги Първанов, и радостта от победата на “Позитано” 20 започна да прелива в дълбок кадрови тътен.
Кой ще бъде наследникът на червения лидер?

Георги Първанов бе станал председател на партията в една люта политическа зима (декември 1996) след голямото сгрохване на кабинета Жан Виденов.

Младият самоскалпирал се премиер бе принуден да си хвърли оставката от един инфарктен конгрес. Пресилено ще бъде да се твърди, че Първанов тогава беше големият партиен авторитет. Дори в някаква степен е невъзможно, ако се съпостави с мощното присъствие на един Николай Добрев. И не само защото именно Добрев изрече най-смело необходимите гневни, но и точни с организационната си култура думи срещу управлението на Виденов.

Тогава, в края на този декември, едва ли съществуваха множество хора, които да мислят, че след оставката на Виденов Социалистическата партия ще се откаже от власт. От цялата власт! По-вероятен бе другият вариант – да се направи второ червено правителство и новият премиер да се казва Николай Добрев… Неговите позиции и популярност тогава може би бяха най-силните.

За всичко това е писано много. Известни са и поне две исторически дати – 10 януари 1997 г. с щурма и подпалването на парламента, а след това и 4 февруари, когато Добрев и новият лидер Първанов заявиха, че БСП няма да прави правителство и страната тръгна към нов парламент. /За всичко това съм разказал по-подробно в предните страници на тази книга./

…Пет години по-късно Георги Първанов, неочаквано даже за себе си, спечели президентските избори.
Кой щеше да го замести в партийната централа?
Не, не че нямаше кандидати…

В последните дни на ноември ми се обади Илияна Йотова. Длъжен съм да призная, че с нея сме стари приятели от времето на общинските избори 95. Тогава тя работеше в единствената все още национална телевизия, където генерален директор бе друг общ приятел Иван Гранитски.
По това време с Иван се виждахме често, а покрай него в редакцията минаваха и по-първите хора от БНТ.

Един ден нахлу в кабинета ми и самата Илияна Йотова.
– Аз съм шефът на информацията… Ама на цялата информация – намери за нужно да уточни тя, хванала отнесения ми поглед.
А погледът ми е изглеждал отнесено, защото моя милост въпреки че знаеше кой е шефът на информацията, бе видимо изненадан – чак пък да е толкова хубава шефката на най-важния сектор от телевизията не ми бе известно дали се полага.

И ето, в последните дни на ноември 2001 г. Илияна пак ми звъни.
– Нали знаеш какво става на “Позитано”?
– Да не би да нямате парно и пак да сте на ушанки? – отвръщам й аз, без да схващам драматизма в гласа й.
В първите зими, след като се сринаха от властта, червените апаратчици нямаха пари за отоплението на сградата си и верни доносници ни твърдяха, че по цял ден я карат на ръченица. За сгряване. А ние, шегаджиите от вестниците, им се смеехме – не могат да намерят начин себе си да оправят, а тръгнали да оправят народа…
– Не, даже е точно обратното… Става все по-горещо.

Аз вече знаех това.
“На “Позитано” бяха разбрали, че Първанов ще посочи на предстоящия им конгрес през декември за свой приемник Сергей Станишев, който имал поне два недостатъка – недостатъкът м л а д о с т и произтичащият от него – нелюбим на старите апаратчици. В добавка – неизвестен, непопулярен за партията.
– Двама твои приятели, Румен Петков и Румен Овчаров, искат да се срещнат с теб…
– Не мисля, че е работа на “Труд” да се намесва във вътрешнопартийни избори – долавям причината за това искане аз. – Ние ще се ограничим само с информацията.

Илияна, разбира се, знае, че един вестник, а още повече “Труд”, едва ли би останал без своя позиция, но тя не знае, че аз, без да съм говорил с Първанов за неговия наследник, може да съм на същото мнение.
– Моля те да ги изслушаш все пак…
Договаряме се. “Скай Плаза”, разбира се. По обедно време.

Без да може да се говори за враждуващи лагери, би могло да се каже, че досегашният председател на партията Георги Първанов и председателят на Софийската организация, което си е важно отвсякъде, не са близки побратими. Когато през 1997 г. Илияна Йотова започна работа в пресцентъра на БСП, всички откровено я припознаха като човек от екипа на лидера… След известно време обаче тя остана близка само на Партията. С уклон към Румен Овчаров.

Румен Петков е присъединил се млад оркестрант. Той засвири в “софийската филхармония” след провала на общинските избори през 1999 г., когато в Плевен не му гласуваха втори кметски мандат. Много бързо и не без демонстрация на възможности, Румен Петков бе забелязан, запомнен и се сдоби с достатъчно основания за претенции.
Подразни ме лакомията му. Ако и той, заедно с Румен Овчаров, иска срещата с мен, за да ме шашва със словесно величие, защо все пак линчо не ми се обади? Овчаров, разбирам го, но с Петков сме малко нещо приятели.

Илияна Йотова и Румен Овчаров пристигат сами. Даже не закъсняват.
Здрасти, здрасти! Как върви работата, добре е, добре: все съдържателни въпроси и отговори, а и как да се започне съответната приказка по деликатната тема?

Освен това ми е странно – какво би очаквал от мен Румен Овчаров? Едва ли допуска, че просто така, след няколко, да речем, убедителни думи, поднесени с копринена панделка, осукана от усмивката на Илияна, аз ще вдигна вестника в атака “на нож”? Дори ако си измисля и вярвам в удобната формула, че това няма да е в името на личната кауза, а от далеч по-общественозначими подбуди.
Нещо подобно ще каже и той, но след малко:
– Аз не съм толкова важен. Румен Овчаров си е депутат и няма проблеми… За партията, за партията ще са проблемите. Тъкмо сме си стъпили на краката.
Преди това ще попитам:
– Защо го няма Румен Петков? Нали тримата щяхме да говорим?
– Ще дойде всеки момент, обади се, че нещо му се е случило – казва Илияна.
Не е много сигурна в себе си, решавам обаче аз и докато сервитьорите се мотаят край нас, набирам номера на Румен Петков.
Той веднага ми се обажда, но кой знае защо, не усещам притеснение от закъснението му. На въпроса ми докога ще го чакаме, той реагира, като че ли тази среща не му е съвсем по вкуса:
– Не, не, говорете си… Аз може и да не дойда. Случи ми се нещо неочаквано.
…Може би вече бе кацнал на твърдото след сияйните си юношески мечти?

Винаги съм възприемал Румен Овчаров за сериозен човек. И сега го въприемам така, но тогава той бе застрашен от избухване. Усещах страхотни атмосфери налягане вътре у него, говореше разпокъсано като стар астматик, който не намира въздух за думите си…

Истината, струва ми се, бе точно обратната. Той, речовият обикновено човек, мъжът, който владее и словесния меч, и изкуството на иронията, в случая не страдаше от липса на въздух, а нямаше думи. Защото не ставаше някак си, при това пред един все пак само формално познаван човек, да си го кажеш направо – много ми се иска аз да съм председател. Дошъл е удобният вече момент: в ръководството на партията съм отдавна, бях министър и не се провалих, изтърпях дисциплинирано Георги Първанов. Аз съм и с най-големия опит, а и възрастта ми е топ – мъж в силата и разцвета си.

Не върви да се каже точно така, неблагозвучна е истината и затова мъжът обикаля до хоризонта и се връща обратно, за да примъкне от девет дерета вода.
Партията ще отхвърли младия Станишев, както се отхвърля неподходящият за трансплантиране орган. Ще го отхвърли, ще го съсипе, а жалко е, моля ви се, в това момче има хубаво бъдеще.

В същото време има опитни, калени другари… Не непременно Овчаров, но защо пък да не бъде и той. Освен това същестуват и други, доказали се и с голям опит из ръководствата…

Не се налага да питам защо му е нужен този разговор с мене, защото си става немедлено ясно.
– Известно е, че сте близки с Първанов. Той много те уважава…
– И цени много твоето мнение – допълва Илияна.
– Не знам дали съм в състояние да му повлияя… Освен това не съм убеден, че сме толкова близки.
– Трябва да се опита.

Сега не знам обещах ли тогава или не обещах, във всеки случай не се чувствах твърде комфортно… Кой си ти, мислех си, докато се връщах в редакцията, че да се бъркаш навсякъде? Ако Георги ми зададе простичкият въпрос – защо се буташ, където не е твоето място?…

Не, едва ли ще каже точно така, но имам ли право, ако мога наистина, да влияя? А отгоре на всичко до този момент аз не се познавам със Станишев. Помня фамилията, зная кой беше баща му, но с него самия? – впрочем нужно е да се запозная…
Позвъних веднага щом влязох в кабинета си. Новоизбраният президент веднага ми отговори. Казах му каквото е нужно, а на другия ден седяхме на същата маса, по обед.

Трябваше да бъда коректен и с двамата – и с Първанов, и с Румен Овчаров. И със Станишев. Никой не беше поискал от мен да не говоря за вчерашната ни среща, затова и казах, което бе нужно. Но и никой не можеше да ме вкара в роля на ходатай. При това, просто така, приказката да става, да се харесваме или за сърдечно “мерси”. А може и като очакван от бъдното дивидент? Нали от лидера на всяка от големите партии може да се пръкне я президент, я премиер… Не е зле, даже си е отлично, той лично да си знае, да помни, че пътят му е започнал, големият път, от една маса в далечния ъгъл на “Скай Плаза”.
Георги Първанов не допуска и сянка от съмнение, че точно Сергей Станишев ще се хареса на очаквания през декември конгрес на БСП. Че той ще неговият приемник…

На 16 декември 2001 г. 44-тият конгрес на БСП избра за председател на партията 35-годишния Сергей Димитров Станишев.
При обсъждането се издигат още девет кандидатури – на Румен Овчаров, Бойко Великов, Красимир Премянов /които остават за състезанието/ и на Янаки Стоилов, Георги Божинов, Георги Пирински, Младен Червеняков, Румен Петков и Евгени Узунов, които си правят отвод и не стигат до гласуване.
За Станишев гласуват 441 делегати, за Румен Овчаров – 114.

При обсъжданията на първия том от “Лъжата” в няколко града са ме питали дали съм си водил дневник през всичките тези години, какви документи имам в личния си архив, на паметта си ли само разчитам? Отговарях подробно или пък просто посочвах, че всичко това съм го обяснил, макар и на кратко, в предговора към книгата.
При писането на втората част освен всичко споменавано дотук ползвам и записи на диктофон.

Ето няколко реда от него – такива, както точно съм ги записал през януари 2002 г.
“31 януари 2002 г.
Десетина дни преди да встъпи в длъжност, а това стана на 22 януари, новоизбраният по това време, а вече и действащ президент, Георги Първанов, позвънил на Светлана:
– Светлана – казал той, – разбрах, че нашето момче, Сергей, не се познава с Тошо лично, а ми се струва, че това е важно. Хайде да ги срещнем, какво ще кажеш?
– Да, разбира се, добре е да се познават и добре е ти да ги запознаеш – съгласила се Светлана.
По това време аз не бях в София, с Кольо Кицевски бяхме по работа във Виена и остана да договорим срещата за по-късно.
Така се случи, че през следващите дни тя не можа да се осъществи, а след като Първанов стана официално президент, вече беше неудобно той да присъства или да организира такава среща.

На 22 януари Георги Първанов влезе в Белия дом на “Дондуков” 1, а на другия ден ми позвъни – на личиня джиесем, непозната жена, която се представи за секретарката на Станишев.
– Господин Тошев, имам поръчение от господин Станишев да ви поканя на вечеря. Бихте ли казали кога ви е удобно?
– С вас само двамата ли ще бъдем? – отговарям аз и зная, че ще я притесня, но и тя, и главно новият председател на БСП, трябва да се научат как се прави това.
– Ох, извинете… С господин Станишев ще бъдете и с господин Румен Петков.
– Тогава, мила госпожице, кажете на тези господа, ако ще имат по-добър апетит в моя компания, да ми се обадят и ще се разберем.
Щрак телефонът!
На другия ден вече звъни Сергей.
– И какво, започнахме да се опознаваме с гаф? – казва той, но го казва през смях и това ми харесва. – Моля ви, все пак да приемете нашата покана с Румен, още повече че президентът лично ми е поръчал – “незабавно позвъни на Тошо Тошев и се запознай с него”.

Вечеряхме в “Българи”, в една малка стаичка на втория етаж. Двамата със Сергей бяхме по пуловери, а Румен – костюмиран, както винаги, и с вратовръзка. Като трябваше да каже нещо на лидера си, го наричаше Шефе.
Вечерята започна на “ви”, но много бързо бяха вкарани в употреба малките имена.

Очаквайте утре: ВОЙНА ПО ВРЕМЕ НА МИР

Епицентър