Маргарита Пешева: Спомен за Ани: Зрителите ѝ останаха верни до самия край…

Маргарита Пешева

Животът, този велик драматург, постоянно си прави  шеги с нас. Беше няколко години преди промяната, по време на фестивала „Златната антена” в Благоевград се случи да бъда в една стая с Ани – най-красивата, и най-известна говорителка на Българската телевизия. Когато разбрах, че съм „разпределена” в една стая с Ани просто изтръпнах- реших, че ще ми са наложи, по време на Фестивала, да изтърпя фасони и  високомерие на много известна личност, подходящо гарнирани с големи дози лицемерие…

Нищо подобно- животът ми поднесе голяма изненада. Ани се оказа най-добрия човек, който съм срещала в професионалния си  път – много естествена, и  с отлично възпитание. Нейната огромна публичност сигурно  я беше научила да не вярва на всичко, което я заобикаля. Да приема ласкателствата и комплиментите с нужната доза условност. За мое огромно учудване – беше здраво стъпила на земята за телевизионна звезда от  нейния ранг. Ето защо общуването с нея във всекидневието на Фестивала се оказа много спокойно и приятно.

В хотелската стая Ани  не се държеше като  примадона, а беше много земна и  непринудена. Тя беше конферансие на Фестивала,  и нейната работа беше на първо място.

Буквално бях поразена от умението й за човешко общуване, естествено, без намек за нейната публична  роля, която от години й отреждаше запазено място на първия ред в нашия телевизионен живот. В  дните на „Златната антена” тя успя  да не  каже дори една излишна дума- за колегите или семейството си. Само добри  думи за добри хора, само добри неща. Към никого- никакъв упрек. 

В професионалния си  живот не бях срещала човек като нея. Удиви ме с  безкрайното си трудолюбие, което не й позволяваше да се отпусне, и да „води” всяка фестивална вечер, като се осланя  на големия си опит и публична слава. Ни най-малко не разчиташе  единствено на  вече постигнатото. Дълги часове  четеше на глас  и научаваше текста, който трябваше да произнесе на фестивалната вечер, а аз положих максимални усилия да й  създам работна атмосфера  в мое отсъствие. 

Нейната голяма отдаденост на работата  беше  особено  ценен урок за мен. Ани ясно ми показа,  че всеки голям професионален успех  неизбежно има своята висока цена. Тя отлично знаеше това, поради което  не разчиташе на телевизионната слава,  и  въобще  не  се отпускаше.

В същото време, притежаваше рядкото умение да стигне до другия, да го разбере, и ако е нужно- да  му прости.

Фестивалните вечери обикновено завършваха с общи вечери на големите „рицарски” маси в хотел „Ален мак”, на които сядахме всички. По време на една вечеря, при нас буквално  нахлу  Хачо Бояджиев, обичайно придружен от ослепителна манекенка. Беше в лошо настроение, и реши да „накаже” някого заради това. Първа в неговия списък  се оказа Ани- започна остро  да я напада колко е стара,  колко зле изглежда вече на екран, че е дошло времето да слезе от екрана…А Ани беше малко  над 40 години, и изглеждаше великолепно- с лице от слонова кост, и тяло на газела…Но Хачо не мирясваше. Всички колеги се подсмихваха, отлично познавайки  неговия нрав. А милата Ани само вдигаше поглед към Хачо с думите:  ”Хачо, моля те…” , след което  се навеждаше над чинията си…

Нито веднъж не го упрекна, не му каза да я погледне по-добре, и да престане да говори нелепости. Втора поред бях аз, Хачо  ме  упрекна  с какво право си позволявам да  пиша книги за телевизията, след като нищо не разбирам от нея…За разлика от Ани, аз не му останах длъжна (все пак съм от Северозапада), но  въобще не спечелих  този  двубой. А в дъното на огромната кръгла маса седеше  атрактивната  режисьорка Васа Ганчева, пиеше  добре изстудено  бяло вино, и се наслаждаваше на този публичен двубой…До нея  се беше разположил  неподражаемия Жорж Ганчев, който изглеждаше много доволен от този внезапен  скандал.

Беше наистина  мъчителна вечеря. Приключихме я набързо , и  с Ани буквално избягахме от ресторанта. И от Хачо, естествено. В хотелската стая, Ани само промълви, че Хачо е отличен професионалист, който  всъщност не е  чак толкова  лош човек. Което действително  беше така. Ани много пъти беше работила с него, познаваше отлично неговия чепат характер, но  високо ценеше професионалните му качества.

Всъщност  тя притежаваше рядката способност да вижда истинските неща, които на пръв поглед, са почти  невидими. Вероятно на това я бе научила „старата дама” Телевизията, в която беше попаднала съвсем млада, и  буквално беше пораснала заедно с нея.

Това, което ме порази  през тези  няколко фестивални вечери,  че  тя беше натрупала огромен телевизионен опит, но не беше изгубила доброто в себе си-  по неравния път и острите завои към публичната  сцена. Да вярваш в доброто, да бъдеш добронамерен, да говориш само хубави неща за колегите си- такава беше Ани.

Ани всъщност  беше останала  истинска-  в този  блестящ  и  ужасно измислен телевизионен свят. Тя беше успяла  да съхрани  душевната си чистота и сърдечност. Беше останала  естествена , не бе  позволила  телевизионната машина  да „превземе” сърцето й. Беше си наложила самоконтрол- за всеки успех трябва постоянно да работиш, и дори когато си на телевизионния  връх, не трябва да мислиш, че всичко ти се полага по право. Единствено  красивата чанта за гримове в хотелската стая  подсказваше, че всъщност  тя принадлежи  към  един друг свят, който аз почти не  познавам.

В тези фестивални дни Ани, без да иска, ми даде  много ценен урок- трябва да бъдеш себе си във всеки момент от своя живот, без значение  колко дълга и блестяща  е твоята кариера…Зрителите отдавна бяха разбрали това, ето защо й останаха верни до самия край.

Сбогом Ани- да бъде светъл пътя ти!

Епицентър