Мирела Костадинова: Иван Вазов става гарант на Димитър Полянов, за да учи медицина във Франция

Творчеството на Димитър Полянов някога се изучаваше в българското училище. Днес никой не говори и не пише за него. Наричат го „първият български пролетарско – революционен поет“. Но някои от стихотворенията му звучат съвсем на място и днес. Сред тях са: „Орфей“, „Сън“, „Жерави“, „Дървото на смъртта“, „Моята младост“, „Жетва“ и др., които показват поетичната му дарба и талант. Струва ми се, че един народ не трябва да забравя поетитете си без значение в какво са вярвали, защото те са певци на живота, а в него има от всичко…

Това е повод да разлистя документи свързани с живота на Димитър Полянов и да си припомня неговите стихотворения, разкази и фейлетони.
Димитър Иванов Попов е роден на 4 октомри 1876 г. в Карнобат. Години след това, когато той е известен поет, наричат градчето на негово име – Поляновград. Родителите му са от село Подвис.

„Дядо ми по баща, даскал Денко Денкович, бил изпратен като дете навярно от Неофит Бозвели в Хилендар и Зограф и след завръщането си оттам открил първото славяно-българско училище в града. От оставените старопечатни книги и ръкописи с похвални слова и проповеди се вижда, че бил просветен човек. А дядо ми по майка бил убит от турците в Балкана като народен закрилник, за което има дописка в „Дунавски лебед“ на Г. Раковски“, пише поета в „Автобиография“.

Майка му Неда е духовита жена и за известно време е председателка на женското дружество в Карнобат. Тя въвежда в градчето първата ръчна шевна машина донесена от Русия.

Баща му Иван Попдимитров живее като млад при роднини в Крим, Браила и Цариград. После учи в Одеската духовна семинария, която напуска заради заболяване. Завършил Сливенското четирикласно училище. Става основател на Карнобатското читалище и член на Тайния революционен комитет. Опитвал се да пише стихове, от него вероятно Димитър наследява поетичната искра. По време на Освободителната война семейството бяга от башибозуците, а когато се завръщат в дома си, там са настанени руски военен лекар и неговият украински ординарец, който обичал да носи Димитър на раменети си и да го подхвърля.

Освобождението заварва Иван Попдимитров на служба като чиновник в турската администрация.

Синът му Димитър още като дете чете приказките „Хиляда и една нощ“, книги от бащината библиотека. Впечатление му правят стихотворенията на Иван Вазов от „Епопея на забравените“. Момчето се среща с народния поет задочно. „Бях ученик в първи клас, струва ми се. Родният ми град избираше известния писател за народен представител. И понеже по негово време нямаше печатни бюлетини, аз бях един от щастливите краснописци, натоварени да пишем на четвъртити бели листчета фатидичните три думи: Иван Минчев Вазов. Разбира се, аз знаех вече много от стихотворенията на поета и пишейки името му…“

Сред любимите му поети е и Христо Ботев и с удоволствие рецитира негови стихотворения. Момчето се интересува от литература и история. С удоволствие чете поемата „Черен арап и хайдут Сидер“ от възрожденеца Никола Козлев.

Димитър завършва местното класно училище. Баща му го завежда в Сливенската гимназия по съвет на директора ù, който по-късно го оставя да повтаря трети клас, за да се „засили физически“.

Още като пристига, за да учи в Сливен, бъдещият поет Димитър Полянов, започва да води своята „Смешна тетрадка“. В нея си пише всичко онова, което му разказва неговата хазяйка. Също спомени от родния си град, описва колоритнитните личности, които са негови съвременници.

През учебната 1889-1890 г. завършва трети прогимназиален клас. В Сливенската гимназия учители са му известния литератор и съставител на две „Христоматии“ Димитър Мишев, историкът Никола Габровски, написал брошурата „Нравствената задача на интелигенцията“, Гаврил Балабанов, автор на фейлетони.

Димитър от дете знае турски език, но в Сливен изучава и руски, помощ му оказва дошлият от Одеската гимназия ученик Димитър Квартирников, брат на класния му ръководител. С младия мъж остават приятели до края на ученичеството в гимназията. По-късно учи немски в Мюнхен и Виена. А като войник изучава английски език и чете в оригинал Байрон.

Докато учи в Сливен Димитър обича да се разхожда извън града, отскача до подножието на връх Бармук. Пише първите си поетични редове: „О, Бармук, Бармук!“. Ражда се едно от първите му стихотворения „Безсънни часове“. От 1893 до 1894 г. си води тетрадка със стихотворения „Мисли и мечти с мастило“.

В Сливенската мъжка гимназия, наред с поетичните му пориви се захваща с живопис. Рисува почти всеки ден. Когато завършва пети клас решава да вземе документите си от гимназията, за да замине за Италия, където да учи живопис. Вече е уверен в намеренията си, защото се занимава с италиански език. Когато отива в кабинета на директора на училището, той му обяснява, че за да стане художник трябва да има широка култура и е нужно да завърши образованието си. И ученикът остава да довърши науките.

През ваканцията на 1893 г. пише роман „Мечтател и художник“, а главният герой е самият той. Безспорно това е свързано с увлечението му към живописта. Този му литературен юношески опит поставя въпросът за „чистото“ изкуство. Героят от романа предпочита да напусне пещерата, в която живеят откъснатите от живото художници и да излезе сред хората.

Полянов е уверен, че изкуството трябва да бъде реалистично и да служи на живота.

Но творческите му устреми не се изчерпват само с „Мечтател и художник“. Подражавайки на „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, пише друг свой роман „Страданията на младия Полянов“. В него стремежите и съмненията на героя се разкриват в писма. Романът дори имал и предговор, в който пишело, че животът на героя Матей Полянов бил интересен, но в крайна сметка дошъл до решение да се самоубие поради изгубената вяра в любовта. Ръкописът на този роман е изгубен. От него е останало само името на героя, което писателят използва по-късно като свой псевдоним.

Много по-късно се подписва и с други псевдоними – Д. Карановец, М. Морянин, М. Мор, Горазд, Ал. Шонар, Червеноризъц Храбър, LXXX, Червен смях и др.

През 1894 г. Димитър Полянов завършва Сливенската мъжка гимназия и решава да учи медицина, за да може да помага на хората. През есента заминава за Нанси, Франция. Но заниманията му с френския език му разкриват нови светове. Негови любими автори стават френските поети и писатели – Оноре де Балзак, Емил Зола и Виктор Юго. Превежда и от руски известната книга на В. В. Вересаев „Записки врача“, която допринася за мъчителното за него загърбване на медицината. Младият мъж чете и пише непрестанно. Опитва се да припечелва някоя пара от литературния си труд като преводач и редактор, но не успява.

През същата година в сливенския вестник „Сиромашки защитник“ се появява разказът му „Да не бях сиромах“, което е първата му отпечатана творба. Под нея за първи път се подписва с псевдонима Полянов. Тогава излиза и стихотворението му „Молитва“.

През лятото на 1895 г., след една година студентство във Франция се завръща в София, за да държи конкурсен изпит за стипендия по медицина. Тогава се случва интересно събитие в биографията му, свързано с поета Иван Вазов.

„И по време на юбилея на поета по случай двадесет и пет годишната му писателска дейност напечатах в тогавашния партиен вестник „Социалист“ една отрицателна статия и няколко епиграми против Константин Величков, тогава министър на просвещението. Тая статия и тези епиграми, макар подписани с псевдонима ми – тогава още малко известен – станаха причина да изгубя току що спечелената ми стипендия.

Сам министър Величков, при когото се явих, ми обясни, че не може да даде стипендия на социалист, на младеж, който критикува обществения строй и неговите културни представители. Все по това време, за да замина отново за Франция „народният поет“ ми стана гарант за паспорта. Това стана съвсем случайно…Бях отишъл в тогавашната печатницца „Прогрес“, която се помещаваше на мястото на днешното кафе-сладкарница „България“ срещу двореца, да помоля управителя ù Иван Говедаров, баща на пловдивските Говедаровци и стар приятел на баща ми още от седемдесетте години в Цариград, да стане гарант за паспорта ми. Г. Говедаров бе в течение на моята злополука със статията ми против неговите именити приятели и жалеше не толкоз мене, колкото баща ми…След неговия подпис трябваше още един. И ненадейно в малката стъклена канцеларийка, към двора, влезе Иван Вазов, когото бях вече срещал и наблюдавал по улиците. В тая минута той ми се видя – на мене, деветнадесетгодишния дребничък студент – висок, огромен. Стори ми се, че той знае кой съм и ме измерва отгоре надолу, надменно и презрително, загдето съм се осмелил да го критикувам, него, великана…

Иван Говедаров го покани да ми стане гарант, като ме представи, и поетът, без да сяда на поднесения стол, сложи подписа си с едрия си подчерк „И. Вазов“. Способен ли беше поетът на подобно великодушие към един свой дребен идеен противник? Съмнявах се. Той просто изпълни молбата на приятеля си и не обърна внимание на студента… А ми идеше да му кажа, че зная наизуст цялата му „Епопея на забравените“, че съм го избирал за депутат, че му се сърдя за оскърбителния му епитет към родния ми град (Вазов го нарича „Дремиград“ – б. а.), че сам пишех стихове, че съм автор на злополучната статия и прочие“.

По-късно, по повод смъртта на Иван Вазов, Полянов пише стихотворението „Нашият поклон“, което Стоян Омарчевски не допуска за печат.

От Франция българинът сътрудничи на някои печтни издания – списанието „Ден“ на Янко Сакъзов, „Дело“, „Ново време“, „Работнически другар“.

Остава в Нанси от 1894 г. до 1902 г. Годините, които прекарва там са творчески за поета. Раждат се и едни от първите му разкази „Срещу Коледа“ и „Срещу Нова година“, отпечатани във вестник „Работнически другар“.

По-късно е автор на редица стихотворения свързани с религиозни празници. Под тези два разказа той изписва подзаглавие „Разказ из живота“. Героите му живеят в съборени къщурки в покрайнините на града, където е тъмно и бедността ги преследва като гладна вълчица… Полянов се превръща в защитник на слабия човек. В Нанси започва да създава и фейлетони, един от тях е „Пътни бележки“.

В една декемврийска нощ за някаква новогодишна вечеринка на българските студенти написва стихотворението „Срутените кумири“. Ражда се и романа „Словоборци“, но ръкописът е изгубен.

Така и не успява да вземе диплома за лекар. През 1902 г. се завръща в България. Пише за списание „Ново време“, където отпечатва стихотворения – „Орфей“, „Суша“, „Топят се снеговете“, „Юда Икариотски, „Сън“, „Жерави“ и др. Някои от тях са поеми. В периода 1905 г. и 1919 г. създава разкази, приказки и фейлетони и сякаш загърбва поезията.

В този период издава книгата си „От Изток до Запад“, която съдържа приказки и легенди – „Видения“, „Наздравицата на Сократа“, „Херострат“, „Третата нощ на Клеопатра“, „Бялата сграда“, „Приказка за вълка“ и др. заглавия. Полянов води читателя в миналото, но и в бъдещето. Възкръсват исторически образи, разкрива мечтанията за предстоящото.

Участва в Балканската и Първата световна война като запасен офицер и сътрудничи на списание „Борба“ и вестник „Работническа защита“. Там публикува разказите „Вълкът на нищетата“ и „Покривачът“, както и фейлетоните „Негово златно Величество“ и „Сънят на главния Директор“. В тях прозират темите за свободата, справедливостта и надеждата.

По предложение на Крум Кюляков и Христо Ясенов в края на 1919 г. се отпечатва хумористичното седмично списание „Червен смях“. В него Димитър Полянов пише стихотворения и злободневки. В „Червен смях“ публикува свои стихотворения и Христо Смирненски. По-късно Полянов става негов редактор, но и рисува карикатури. След като списанието е спряно от печат участва в редактирането на – „Наши дни“ и „Нови дни“, където пише статии по обществени и културни въпроси. През 1925 г. основава и редактира „Наковлня“, за седем години излизат 235 бр. След 1933 г. се отдава на преводите си от френски език.

Животът на Димитър Полянов изгасва на 25 септември 1953 г. в София. На гроба му в Орландовци отдавна не е стъпвал човешки крак, а надписа с името му вече трудно се разчита.

Взирам се в пожълтелите страници със стихотворения на поета. Там чета стихотворението му „Жетва“. Под заглавието му са изписани редове от Хр. Ботев – „Жетва е сега – пейте робини!“. Така започва и стихотворението на Димитър Полянов:

Жетва е сега – пейте робини,
пейте за нови черни тегла,
как пред хамбари гладният гине
в градове тъжни и глухи села;

Пейте за тая гнила държава,
кражбата дето свят е закон,
дето на честен хляб се не дава,
а на безчестний – цял милион;

пейте – как слабий се доубива,
тихо, безкръвно, ден подир ден
в нашта родина немилостива,
в тоз свят за вълци, хитро скроен,

пейте за алчни златни велможи,
пейте за новите наши паши,
две от раята що дерат кожи
и с памук вадят наште души.

Пейте, нещастни, пейте, терзани,
роби на черний кървави труд,
пейте за подлите нови душмани,
пейте за българский кръстен Махмуд!

Вопъл да бъде вашата песен
и да раздруса днешний вертеп –
гневен да скочи робът потресен,
силом да вземе слънце и хлеб!

Нека таз песен ваша е клетва
за отмъщение в страшния час,
че вече зрее кървава жетва
със златно жито само за нас!

Не ние решаваме кой е значим поет, а времето… То понякога така се завърта, сякаш иска да ни покаже, че историята често се повтаря… И може би ще дойде ден, в който някои от стихотворенията на Димитър Полянов ще се четат отново.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!  

Епицентър