Боян Биолчев: Покрай отвъдното

ПОКРАЙ ОТВЪДНОТО
Боян Биолчев
Фейсбук

В големите градове хората умират без всякакъв ред, тъй като са се натъпкали прекалено нагъсто на едно място. В малко селце май никой не се прережда, защото младите ги няма, а възрастните не бързат особено.
Бай Васил бе най-старият в селото. Някои казваха, че е на деветдесет и пет години, други твърдяха, че е на повече, трети – че може и да е на по-малко, но не се знае, защото са измрели свидетелите. Следващият по възраст бе деветдесетгодишен и петте години, които се губеха между тях, можеха да бъдат четири, а можеха да бъдат и шест.

Едно бе съвсем сигурно – и магарето на бай Васил бе най-старото в селото. Не само в него. Това магаре бе несъмнено по-старо от всички възможни магарета в което и да било село.
Бяло като сняг, дали по рождение, дали от старост – трудно бе да се определи, то стоеше цял ден на мерата и пощипваше трева с дълбоко отегчение. В крайна сметка в живота омръзва всичко и накрая сигурно става досадна и необходимостта да се храниш.

Затова пък жаждата не те напуска до последния ти дъх.
Течността се хлъзва в тялото и поема като живителна струя към вътрешностите. На иска зъби, не иска усилие – само й е необходимо разрешение да премине през гърлото ти.

Това бе и непоклатимата връзка между стопанина и животното. Бай Васил всеки ден куцаше с една кофа, завиваше край гробищата към мерата и я оставяше пред магарето. Стояха си дълго така, един срещу друг, защото магарето не започваше веднага да пие, а бай Васил нямаше друга работа, за да е нетърпелив. Бяха отметнали в изнурително дългия си общ път във времето доста мъка и труд, но сега всичко бе вече свършено и нямаше какво още да се върши. Единият носеше вода всеки ден, другият пиеше. И това също беше някакъв живот, защото всеки си живее, както си иска или по-точно – както може.

“За какво го гледаш това магаре?”- закачаха го селяните.
“ За да ме гледа и то! – отвръщаше бай Васил – Като му оставя кофата и то ме гледа. Като си тръгна, пак ме гледа. Мисли си, дали утре пак ще му донеса вода. Животно. Не знае, че ще умре преди мене, защото е магаре, а магаретата не живеят по-дълго хората.”
“На колко години е. Ама кажи честно!”
“На петдесет и пет.”
“Магаретата не живеят толкова!”
“Магаретата не. Но това да!”
“Лъжеш, бай Василе!”
“Не лъжа. Роди се в годината, когато умря жена ми. А аз бях тогава точно на четиресет.”

Изглежда невероятно да живееш с едно магаре по-дълго, отколкото с жена си, но все пак е възможно. Възможно бе и друго – магарето да надживее човека.

Погребението е нещо нормално, стига да си умрял, странното бе, че гробището, където положиха бай Васил, бе по-младо от него с цяло десетилетие, защото селото бе скорошно, на преселенци.

Магарето остана само. То стоя доста време почти неподвижно на мерата, докато съобрази, че вече ще е така. Пое бавно нагоре по изжълтялата трева. Артритът бе извил десният му преден крак като дъга от бъчва. Животното пристъпваше с мъка и очевидно без цел. Но когато старият ти живот изчезне, а ти си още жив, винаги тръгваш нанякъде, независимо от това можеш ли или не.

Нямаше го няколко дни и селяните помислиха, че, след като дълго е живяло като заковано пред очите на хората, то е решило да се скрие, за да умре далече от погледа им. След време някой щеше да открие оглозганият му от чакалите скелет.
Но не стана така.

Събота сутринта бабичките оплаквачки, отишли призори да вият за отдавна забравени мъртъвци, се върнаха в селото и казаха, че магарето е в гробището и както и да го пъдят, не ще да излезе оттам.
Беше истина. Нямаше жив човек да го напои, но на гробищата вода имаше в изобилие. Край кръстовете, в изрязаните пластмасови бутилки, в които бабичките редовно поставяха цветя. Магарето най-често пиеше на най-пресния гроб – на своя стопанин. Сякаш той продължаваше да му носи вода от отвъдното.

Отначало животното само пиеше, но скоро откри, че цветята са доста подходящи за хапване.
Не можеш да се сърдиш на едно магаре, че не прави разлика между цветя и магарешки тръни.
Може би самите магарешки тръни са цветя, полагани върху незнайния гроб на магарето.
Това магаре, обаче, продължи да е живо, без да напуска гробищата. И на следващото погребение стоеше край скупчените старци като тъжен роднина.
Изглежда смъртта не спазва никакъв ред не само в градовете.
Изглежда това не я интересува и в малките села.
А видимо и на самите гробища.

Епицентър