Тошо Тошев и „Лъжата“: За Мултигруп, Желев, Виденов и Костов

Доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навърши 80 години!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик „Труд“, Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. – период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на „Труд“ през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик – „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев – едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Днес ви предлагаме откъса „ВОЙНА ПО ВРЕМЕ НА МИР“ от втора книга на „Лъжата“ – „Жан, Иван и Величеството“

ВОЙНА ПО ВРЕМЕ НА МИР

На 24 март 1995 г., без предварително обявяване на война, без видими причини дори, естествено и без подготовка започна очакваната гореща война между министър-председателя на страната Жан Виденов и президента Желю Желев.

Това бе едва шейсетият ден, откакто червеното правителство си бе възстановило властта, след четиригодишно прекъсване. Но кой знае защо, БСП се държеше, сякаш е гушнала държавата по наследство и тя ще е нейна завинаги. “С избори сме я спечелили, с кръв ще я предадем тази власт” – казваше ми една година по-късно (1996) професорът-депутат Чавдар Добрев, който иначе бе уж умен човек, но откъде се бе пръкнала в него тази революционна шизофрения не ставаше ясно.

Беше ден петък, парламентарен контрол, и депутатът Филип Димитров поиска от премиера да разкаже по-подробно какви са връзките на правителството с Мултигруп. “Защото сключеният през миналата пролет договор между “Булгаргаз” и две фирми на Мултигруп за доставка на газ дава възможност икономическата групировка да контролира снабдяването на цялата страна с газ.” Под контрола на Мултигруп били и държавните фирми “Кремиковци” и “Химко”…
– Съмнявам се – казва Филип Димитров, – дали соцкабинетът няма “опасни връзки” с Мултигруп.

Този въпрос не е обикновен. Той всъщност е един вид морална присъда, защото да си близък с Мултигруп това вече означаваше, че не си от почтените хора. Служебната премиерка Ренета Инджова например, искайки да уязви предишното управление на кабинета Беров, го нарече “правителство на Мултигруп”. Тази фраза бе достатъчна между нея и професора да се завихри скандал, да се стигне до съд, шумотевица за радост на ушите и очите на хората – да се подритват и плюят двама, е-хе! – двама от най-първите хора.

Жан Виденов, чиято младост само за няколко дни след като бе седнал в премиерския стол престана да бъде заблуда за жизнерадост и доброта, всъщност не отговори на този въпрос, а се втурна като червеноармеец в атака. Наистина, на прицел не бе точно господин Димитров, не беше толкова дори СДС. Стрелбата бе директно срещу синия президент. Сякаш че не му беше известно омерзението, настанило се между двамата сини след Желювите Боянски ливади, превърнали се в издърпаната подпорна греда, крепяла правителството, спечелило “с малко, но завинаги” държавната власт.

Единствената печалба за Жан от тази атака можеше да бъде само в конкретния знак за началото на война с президента. Знак за историята, ако й хрумне след време да погледне към червения лидер. И ако открие конкретни следи от него самия след вулкана от лава, засипал страната. Лава, бликнала от кратер на “Дондуков” 1.

Отхвърляйки с желязо в усмивката си всякаква близост с Мултигруп, Виденов заявява:
– Въпросът на г-н Димитров е причудлива смесица от неверни цифри и налудничави твърдения и инсинуации, изсмукани от пръстите… Ще отречете ли, че именно Мултигруп спонсорира кампанията на кандидата на СДС в президентските избори през 1992 г. Желю Желев? А преди това, макар и не така открито, и вас, господа от СДС?

В същия миг още скандалът става огромен.
– Това е клевета! – заявява президентският говорител Валентин Стоянов. – Президентът настоява министър-председателят да се извини публично.
След това той уточнява, че да, наистина по сметките на кампанията са преведени средства от няколко фирми на корпорацията, но тези пари са върнати незабавно.
Красимир Премянов, шефът на парламентарната група на БСП и вторият човек на властта, се включва в саморазправата, като заявява по “Хоризонт”:
– БСП не е свикнала да си служи с несъстоятелни обвинения, които не почиват на факти и документи!
Пресслужбата на Виденов веднага припява като група от вокалисти на сцената, по която гастролира звезда: “А-а-аа, о-о-оо”: Очаквайте документи!

От Народното събрание вълните на омерзението се плисват върху първите страници на печата, гръмват с гласовете на електронните медии. Виденов, който се изцепва в парламента без предварителна подготовка, момчурляк сякаш, заиграл се в махленска игра сред прахоляка на детството си, впряга цялата държавна машина за търсене и откриване на нужните факти. А това ще рече, че впряга не само съветници, пресцентър, а и трансформираната в Национална служба за сигурност тайна полиция.

Е, да ама, като ги няма така нужните документи, нещо повече, когато все по-видимо се оказва, че в отговора си президентът е прав, се търси поне някоя сламка, която след съответната обработка от опитни полицейски ръце може да порасте до греда.

По това време Илия Павлов се оказва извън България, във Вашнигтон, но тук е първият му заместник, Димитър Иванов.
– В един ден идваха при мен в Бистрица последователно три-четири пъти Райдовски, Невена Гюрова* и Цвятко Цветков – разказва ми доста по-късно Митко. – Накрая дойде и Кольо Добрев. Настояваха, молеха да извадя някакви документи от Кредитна банка (банката на Мултигруп – б. а.), от които да се вижда, че са преведени пари по сметката на предизборния щаб на д-р Желев в Булбанк.

* Гюрова, Невена Пенкова (3.07.1960) – журналистка, работи в програма „Христо Ботев“ на БНР (1988-1991), „Телеграф“ (1991), списание „Пик“ (1991), 1000 дни (1991-1992), „Диалог“, „Стандарт“ (1991-1994), „Дневен Труд“ (1994, 1997), отличена с т, тт и ттт място в конкурса „Репортер на годината“.

Иванов се обажда по телефона във Вашингтон:
– Какво да правя?
– Прави каквото прецениш – отговаря му Илия Павлов.
По това време той вече е разочарован от Жан Виденов. Нищо от това, което са договаряли, не е станало. Няма и да стане. Но Павлов е разочарован и от заместника си Димитър Иванов.
– Каквото прецениш… Вече разбрах, че интересите на БСП за теб са по-важни от Мултигруп.
… Димитър Иванов решава все пак да помогне – обажда се на шефа на Кредитна банка Евгени Горанов и го убеждава да направи копия от преводните пари. Защото пари по сметката на щаба в Булбанк наистина са преведени – дванайсет фирми на Мултигруп по нареждане на централното ръководство са превели по 50 000 лева. (Цената на един долар през януари 1992 г. е около 22–23 лева. Освен това според избирателния закон парите за дарения от едно лице, включително и юридическите, не могат да надвишават сумата от 50 хиляди лева.)
Иванов събира тези копия и ги предава на Кольо Добрев. Нещо повече, позволява си да се обади и на Чавдар Кънчев, който тогава е шефът на най-голямата държавна банка – Булбанк, и му казва:
– Моля те, да не вземеш да отречеш тези преводи – ще се изложа.
– Няма да ги отрека – казва му Чавдар Кънчев, – но парите наистина са върнати.

Тези копия именно, взети от Кредитна банка, размахва след това Жан и цялото принадлежащо му войнство, президентството отговаря отново, вестниците пълнят първите страници, но истината излиза наяве за всички. Мултигруп наистина е превел 600 000 лева, те са кацнали в сметките на президентския щаб, но незабавно са върнати. С изключение на едни 50 000 лева от тях. Те също са върнати, но с няколко месеца закъснение. Защо? – нямаше разумно обяснение, но то и не бе важното.
От цялата тази военна кампания лъсва едно – голотията, мизерната голотия и нечистоплътност, прикривана с дрипите на псевдополитическата култура на новите управляващи.

Главните последствия засега са единствено за корпорацията на Илия Павлов. Жан не пропуска момент да я заклейми като съмнителна бизнес структура и това става не само на думи.
Впрочем Виденовото БСП и той лично почти незабавно след изборите изхвърлят мнозина от довчерашните си най-близки приятели в бизнеса, които буквално ги носеха към властта, проправяйки пътя им през чукарите на политическия Еверест у нас.

Не след дълго ще се окаже, че десетките милиони, които Мултигруп хвърля в зейналата като устата на ламя предизборна битка, са служили всъщност като конфети на Виденовия триумф. Банкноти като конфети – за сметка, естествено, на мераклията да ги подхвърля във въздуха и да ги лепи по челото на тази пуста неверница с палави стогодишни бедра.
Това е краят на една любовна история, запазила в пазвите си слънчевите дни на ухажването, нежни докосвания и радостни вопли, опияняващата взаимност и голота от очакваните оргазми. В политическите будоари на столетницата.

Оказва се, че атаката на Жан Виденов срещу Желю Желев на 24 март заради някакви уж взети пари от Мултигруп по президентската кампания (1992) е напълно в духа на добрите фолклорни традиции у нас. В това отношение народното творчество наистина се оказва вечно, надпартийно и живо. И за духовитото селско овчарче, и за духовете, дебнещи гузния, и за апаша, дето не обичал апашите.
Дори Желю да бе превърнал в тапети за президентския кабинет всичките левчета, изпратени му по заказ на Илия, това би било многократно по-дребният грях, отколкото парите, похарчени от Мултигруп за завръщането на БСП във властта.

В Мултигруп по същото време се разиграва на карти и съдбата на нейния първи вицепрезидент. Впрочем тази съдба се разиграва след “картите”, защото участието на мощната корпорация в борбата за власт на страната на Виденов всъщност е дело главно на бившият шеф на Шести отдел в шестото уравление на МВР о.з. полковник Димитър Иванов. Той е главният играч в политическия покер, в който Мултигруп залага повече от е д и н м и л и о н долара.

След думите на новия премиер, че тази корпорация е “съмнителна бизнес структура”, една след друга политват към небитието и много от подготвените или пък вече готови сделки на Илия Павлов. А става дума все за тлъсти парчета от изпадналото вече в кома туловище на българската икономика. С един удар само Виденов съсича протегнатата ръка към “Химко” – Враца, “Кремиковци”, руската газ…

“Илия прие спокойно тази нова подлост на стойност десетки милиони загуби за нас – разказва горчиво Димитър Иванов след години, – но след няколко месеца двамата се разделихме. Аз с тъпо примирение поех отговорността, без да имам вина.

Оказа се, че партийният ми инстинкт е по-силен от парите. Илия ми го върна, като отказа да ми изплати дяловете и акциите в Мултигруп. Не ми изплати даже заплатата за 1995 година – всичко на стойност повече от един милион долара. Горе-долу такива бяха разходите ни по изборната кампания, довела БСП на власт…”

За да бъде наясно читателят каква е стойността на парите по това време, ще посоча следната справка според фиксинга на БНБ.

Въпросните 600 000 лева, които президентът Желев уж бил получил от Мултигруп през януари 1992 г., когато са президентските избори, при курс на долара средно около 22–23 лева ( 1 ян. 1992 – 22,095, а на 31 ян. – 23,816) са около 27 хиляди долара.

Парите, които Мултигруп влага в БСП по време на парламентарните избори 1994 г. – при положение че ги приемем за един милион долара, сметнати в левове според декемврийския курс, когато са самите избори (1 дек. – 64,749 лева за долар, а на 30 дек. – 66,015 лв.), се равняват на около … 65 000 000 лева.

Какъв ли може да е бил диоптърът на Виденовото безочие, когато размахва факлите на войната срещу българския президент? При това – за няма защо!

“След известно време, когато разривът ми с Илия бе окончателен, Кольо Добрев ми предложи от името на Жан да ми дадат пари, за да разцепя Мултигруп. Отказах не защото не ми трябваха пари, а защото идеята бе невъзможна и безсмислена.

Направих на Кольо контрапредложиние – ако не могат да сменят Жан Виденов на пленум, преди да е съсипал окончателно държавата и БСП, двамата с него да го натоварим на една кола и да го закараме на баща му в Пловдив. Ще го помолим за общо добро да го пази заключен един месец, докато Висшият съвет събере ум и смелост да се освободи от него.

Кольо се изплаши да не би да го направя на своя глава и взе да говори, че до три-четири месеца щели да станат промени…
Два дни преди да бъде убит, ми се обажда и Андрей Луканов – поиска да говоря с Кольо Добрев (по това време вече бе станал министър на вътрешните работи – б. а.), а той щял да говори с Александър Лилов, за да се действа по-бързо.
Промените станаха след девет месеца, но беше фатално късно.”

Очаквайте утре: „СЛЪНЧАСАЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ЧЕРВЕНО ПРАВИТЕЛСТВО“

Епицентър