Мирела Костадинова: Райко Жинзифов е роден под името Ксенофонт, защитава всичко българско до края си

Името Райко Жинзифов можете да видите изписано върху табела на някоя улица – в София или в провинцията. Почти забравено е. Той е български поет, преводач и публицист. Творчеството му се среща в нашите списания и вестници през 60-те и 70-те години на XIX век. То има историческо значение за литературната ни история, макар че съвременния човек не се докосва до текстовете написани от ръката му. Само малцина специалисти познават изписаното от него.

В стихотворенията му често се прокрадват сенки от българското минало. В „Песня“ се явява образът на Крали Марко. В „Сон“ цар Симеон в „накитена със левски знамена“ столица Преслав, коятото зове за победа и слава. В „Охрид“ Свети Климент „с душа чиста, безгрешна“, „сос облекло Кирилово“ поучава хората. Някакъв исторически романтизъм присъства в стихотворенията на Жинзифов. Те са интересен документ за личността на един възрожденец, истински документ на епохата.

В публицистиката му е интересна голямата му историческа статия „Отношенията на византийските императори към България при последните ù цареви“. В нея рисува отношението на византийските императори към България и прави сравнение с гръцкото духовенство от неговото съвремие. Църковният въпрос и гърцизмът са чести теми в статиите му. До края на дните си остава упорит защитник на всичко родно и българско.

„Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша България! Какви са тия тежки български мъки, как напрежни, така и сегашни! Кини ся сърцето на човека, душата му не ще да се държи в тялото, когато човек си помисли, каква гъста и мрачна мъгла покрива и още покрива небето на сирота ни мила България и какви препятствия трябва да се надвият, за да блесне слънце по замръзналата българска земя, да озеленеят широки кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцъфтят плодовите дървета… да замлъкнат вещите кукувици, които кукуваха и до сега кукуват над България! Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия сила те доварди от явната ти смърт? Или твоите народни начала, твоите народни сили са толку твърди, щото не можаха да те надвият толку и толку вражи противни сили?“

Жинзифов прекарва творческите си години далече от България. Живее в Русия и е свързан с културен елит, интересува се от славянската литература. От там сътрудничи на български издания.

Той е роден във Велес с древногръцкото име Ксенофонт. По-късно го променя на Райко. На 15 февруари 1839 г. Баща му Иоан Дзинзиф е поклонник на гръцката култура, завършил е медицина в Атина. Не могъл да се прехранва с това и станал учител. Райко получава първоначалното си образование у дома. Научава много добре гръцки език. Баща му го научил да почита всичко гръцко. Във Велес имало българско училище, но в него се преподавало на черковно-славянски и затова не го посещавал.

Научил български по-късно от известния за времето учител от Самоков Николай Тонджаров. Вероятно Жинзифов, като много българи в Македония е искал да замине за Атина, за да получи по-високо образование. Гръцката столица е привличала много българи по онова време, защото гръцкото влияние е било силно в македонските градове. Но се отказва по семейни причини.

Става помощник – учител в училището в Прилеп, където работи по взаимоучителната метода. По това време там учителства Димитър Миладинов и под негово въздействие започва да събира народни песни. Някои от тях са публикувани в Миладиновия сборник, а други в нашия печат. Димитър Миладинов му помага през следващата година да стане учител в Кукуш. Там въвежда в училището и в черквата български език, за да премахне гръцкото влияние. Тогава при него започват да идват хора от различни краища, за да изучат не само децата си, но и себе си, ходели дори свещеници.

Скоро в Кукуш пристига и Димитър Миладинов и двамата стават добри приятели. Фолклористът го превръща в страстен родолюбец. Жинзифов е увлечен и по светлото дело на Раковски. Двамата се срещат и кореспондират. В едно от писмата си до автора на „Горски пътник“ Жинзифов пише:

„Помните ли защо, когато дойдох в Одеса, току що чухте гръцкото ми име, първий ваш отговор беше: „Да се мениш името, ако си българин!“ Истинно, господне мой, колку неприлично ми се видеше името ми, не можем да ви докажем, щото веруити ми, дури срам ми беше да го кажам другему… Проклети! Прочее вместо Ксенофон зедох име, с което преди две години ме викаше муж добрий и великодушен и най-голем родолюбец в Македония, Димитър Миладинов. Това име ке го държам до последното ми издихание. О, да знайте колку се радвам, даже и се гордам“.

Райко Жинзифов заминава да учи в Одеса през 1858 г. със свои собствени спестини пари. Затова му помага и самият Димитър Миладинов. Записва се в Херсонската духовна семинария, но се премества скоро в Москва. Там Константин Миладинов, тогава студент в Университета, му издейства помощ от Славянския благотворителен комитет. Средствата не са достатъчни и още в началото на 1860 г. пише писмо до баща си да му изпрати някой лев. В руската столица започва неговата книжовна дейност.

Жинзифов прекарва истинските си творчески години далече от България, но живее сред интересни личности, които разширяват познанията му. Сред тях са и българи – Любен Каравелов, Константин Миладинов, Нешо Бончев, Петко Каравелов. През 1860 г. успешно издържа гимназиален изпит и се записва в Историко-филологическия факултет на Университета. Завършва го през 1864 г. Литературните му опити започват, когато е студент, отпечатва първото си стихотворение „Гулаб“ в списание „Български книжици“. Участва в уреждането на списание „Братски труд“, което се издава от студенти. Помества статии, стихотворения, разказ, народни песни.

През 1863 г. издава книгата „Новобългарска сбирка“, която съдържа оригинални стихотворения и преводи от руски, чешки и украински език.
В Русия започва да се интересува от славянската литература. Жинзифов става близък с хората от Славянския благотворителен комитет. Любен Каравелов не може да приеме славянофилството на Жинзифов и между тях избухва конфликт. Каравелов пише: „Ето, братя българи, каква полза може да ни донесе глупавият патриотизъм и заръждавялото славянофилство“. Казва още, че Жинзифов е поет на славянското московско общество.

Българинът от Велес отстоява позициите си и до края на живота си сътрудничи на славянофилските списания и вестници. Част е от славянския събор в Москва през 1867 г. Има близки отношения с Ив. С. Аксаков.

След като завършва университета става учител по старогръцки език в московските гимназии. В Браила издава поемата си „Кървава кошуля“. Съдейства за основаването на Браилското книжовно дружество. Помага на много българи, които пристигат, за да се учат в Москва. Печата статии, свои стихотворения и преводи в българските вестници и списания.

Сътрудничи на вестниците „Българска пчела“, „Време“, „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, както и в списанията „Български книжици“, „Читалище“, „Градинка“ и др. В руския печат защитава българските интереси – излага тежките проблеми на поробеното си отечество, турските жестокости по време на Априлското въстание, осветлява ги по църковния въпрос и борбите срещу гърцизма и фанариотското духовенство. Мисълта за България не го изоставя през цялото време докато е в чуждата земя.

През 1866 г. пътува из България. Мечтае след университета да се завърне в родината си, да живее между българи. Прави опити да стане учител в Букурещ и Болград, за да е по-близо до България, но съдбата преплита пътищата му по друг начин. Не случайно в неговите стихотворения присъства носталгията по родното място. Особено характерни са стихотворенията му „Жалба“, „На чуждина“, „Безсоница“, „Сам себе си“, „На Великден“.

Той рисува бедността, безнадеждността и отчаянието, в които са живеели много българи в чужбина, отишли за да се образоват. В стихотворението „Близ реката Вардар“ си спомня природата, всичко което му е мило. Под високия клонест явор кани своята любима, за да дойде и спре сълзите му и изгони тъгата му. Родното място нарича „благословена земя“. С родното място са свързани картини на страдания и теглила. Подчертава и това, че българинът е в робство на турци и гърци.

Към стихотворенията и преводите му принадлежи разказът му „Прошетба“, една от първите оригинални повествователни творби на българската литература. Това са впечатления от разходка до българско село. Интересно е описанието на живота на хората и народните обичаи през XIX век, отношението към гръцкото духовенство и чуждите европейски влияния.

Вероятно през студентските си години, когато често няма средства, заболява от гръдна болест. Нищетата, в която живее описва в стихотворението си „На чужбина“. Той лежи на дървено легло в студената стая – сам, гладен, премръзнал. Бедността го измъчва до последния му ден. Умира на 15 февруари 1877 г. в Москва.

Нешо Бончев съобщава на 1 март 1877 г. на Марин Дринов, неговият стар приятел за смъртта на Жинзифов: „Трагична и неутешима смърт! Тежко е да умире човек на чужбина, а още по-мъчно е това преждевременно нравствено умиране“.

В бедност и нищета, далече от родината си отиват Нешо Бончев, Сава Филаретов, Иван Шопов, Константин Геров, Никола Катранов. Има нещо трагично в това да си българин, както през Възраждането ни, така и днес…

Епицентър