Общество
Антон Дончев отлетя при Елица: Пътешествията към жените са като да отидеш на Марс или на Луната
Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса почти до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи…
Измислен или реален е образът на Елица от „Време разделно“.
Днес Антон Дончев отлетя при своята Елица…
И откровенията му в едно интервю преди 10 години:
В деня на светите братя Кирил и Методий – 24 май, Антон Дончев направи промоция на някогашния си сценарий „Еретиците”, написан вече като романа „Странният рицар на свещената книга”.
Ръкописът отлежава почти 30 години в бюрото му.
27-годишни пък са договорите му за екранизацията му с френски, английски, американски, италиански филмови къщи, спирани навремето от ЦК на БКП.
Дори Ричард Бъртън искал да се превъплъти в неговия лайпцигски герой от „Подпалването на Райхстага”, а Кърк Дъглас и Карло Понти се надпреварвали да режисират „Време разделно”. „Години наред ЦК на БКП бягаше и от тази екранизация, за да не се сбутаме с турците”, казва днес авторът на прочутия роман, преведен на 25 езика.
За него американската критика пише: „Приветстваме Омировото чувство на Антон Дончев за еднакво отношение към българи и към турци.” В началото на 70-те години в САЩ го номинират за най-добър исторически роман, но родни неразбории и завист спрели преписката. Американците били изумени: „Оставаме с впечатление, че България не е заинтересувана от пропагандата на българска литература в САЩ.” „Романът ми за Самуил беше държан под миндера в продължение на 35 години, за да не се сбутаме пък с македонците”, продължава одисеята си Антон Дончев, чийто „Аспарух” бе продаден навремето в 650-хиляден тираж. Убеден е, че „историята може да се тълкува, но не може да се пренапише.
И изрича старото проклятие: „Който спомене миналото – да ослепее с едното око, който забрави миналото – да ослепее с двете очи.”
– Занимавайки се с история, не ви ли тежи това проклятие, г-н Дончев?
– Убеден съм, с турците нямаме проблеми, с гърците – също, но с македонците ще берем много грижи, защото единственият изход е да загубим и двете си очи. Затваряме ги и им казваме: „На ви Самуил, на ви св. Климент, на ви и Охридската школа, но спрете да викате!”
– Но това е национално предателство!
– Така е. Не казвам, че така трябва да постъпим. Но разправиите и скандалите с тях ще бъдат безкрай, защото тяхната позиция всъщност е отказ от разговори. Какво очакват те от мен – да си подпаля романа за Самуил ли? Няма да стане!
– Писането на исторически романи е дълъг процес. Понякога не губите ли нишката на действието?
– Човек, като се ожени за една жена, приема и харема. Не може да спи всяка вечер с жена си, нито с жените от харема, но важното е, че го има. Така е и с героите. Те са мои и през цялото време си вървя с тях. И голямата трагедия не е когато са с мен, а когато ги дам на читателя.
– В женските ви образи има ли дами, които да не са плод само на въображението ви?
– Елица от „Време разделно”… Беше през 70-те години. Трийсетина писатели отидохме на литературно четене в Момчиловци. Вечерта в селото изгасна токът. Започнаха да ни настаняват по къщите – тук ще спи Андрей Гуляшки, там Емилиян Станев, и т. н. Накрая остана Антон Дончев и като най-млад го пратиха на края на селото… Часът бе 1-2 през нощта. Тъмно. Отиваме до една къща и организаторите започнаха да викат: „Елице, Елице.”
Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса почти до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи. Казват : „Елице, това е другарят Антон Дончев.” Тя се обръща, аз тръгвам подире . Отваря една много малка стаичка, колкото баня, с едно легло. Оставя свещта и излиза. Дума не обелва.
Лягам да спя. На сутринта ставам. Една баба прави катми на огнището: „На ти, синко.” Почвам да ям. Гледам наляво, надясно – няма момиче. „А бе, бабо, снощи едно момиче Елица…”, подхващам приказка. „Какво момиче? Ти си сънувал. Няма никакво момиче”, отвръща ми бабата. Явно, че го скри.
Така видях Елица от „Време разделно”. А любовта на Самуил, Роксана, съм я срещал в живота… Бях много млад, тя беше прекрасна жена. Просто промених истинското име… Може би трябва да направя книга само с женски образи. Жената е велико нещо.
– Кой оплождаше вашия дух?
– (Донася от библиотеката си старо издание на Библията.) Това е старата ми Библия, която е толкова окъсана, че вече не може да се чете. А ето и новата. (Слага ръка върху тях.) Ето, това ме оплождаше всеки божи ден. Всяка сутрин я отварям, все едно че се настройвам към някакъв инструмент, и когато горе-долу докарам тоналността, почвам деня. Препоръчвам ви да го правите и вие. Ако пък нямате време, прочитайте по един псалм за душевно тактуване…
(Продължаваме да говорим за литература, за герои и нереализирани романи.) Трагедията ни е, че възприемаме изкуството като хубава жена – просваме я, умъртвяваме я и почваме да я режем.
– Нима за вас това е определението за любовта?
– Любовта е като пирамида. Може да я възприемате като духовно приключение, като секс, като предизвикателство и борба между половете. Зависи от противника, от времето. За мен всяка жена е една планета. Колкото можеш да опознаеш една планета за един живот, толкова можеш да опознаеш и една жена. Пътешествията към жените са като да отидеш на Марс или на Луната.
– Генчо Стоев признава, че обича да бъде покоряван от жените. А вие?
– Никой не може да покори друг човек или пък, ако това стане – попада в лоши отношения, каквито има между господар и роб. Между мъжа и жената може да има само равновесие.
– А нали знаете, че влюбеният човек е и малко роб?
– Той е роб на чувството си, а не на другия, който, ако е достатъчно умен, няма да го заробва. За любовта трябва много внимание и подходящо време. Може да срещнеш една жена в лош период на живота – да е отчаяна, да е наранена, и само като я пипнеш, тя да скочи: „Олеле, боли ме!” И трябва да изчакаш, ако прецениш, че си заслужава. То е същото като да прецениш дали да си купуваш къща, или да ходиш на хотел. Аз съм привърженик на къщата. Но като отидеш във Франция например, си принуден да спиш на хотел, нали? (Смее се.) Това обаче не е определящо – трябва да имаш къща, в която да се върнеш.
Ако пък си много богат душевно, може да имаш много къщи.
И мъжът трябва да гледа да не ги загуби. Човек не бива да бъде алчен, защото си отива от този живот с два квадратни метра градинска леха, в която могат да раснат два храста рози и малко теменужки. При това ако има кой да ги засади!
– И сега, след „Еретиците”, какво идва?
– Ами имам в главата си още десет готови книги. Почвам да пиша в момента, в който знам цялата история и я пиша разбъркано. Знам всяка сцена и в зависимост от настроението си, сядам върху белия лист. Ако имате време, ето тук сядаме и ще ви разкажа десет романа, които не са исторически: 5-6 приключенски и 2-3 фантастични. Чудя се откъде да започна…
(Антон Дончев се затваря в мансардата си. Обича самотата. Развлича се с бридж и шах на компютъра. И е убеден, че отдавна е посадил своето дръвче на живота.)
Но още не е написал книга само с женски образи. Има време. Колкото пъти ме срещне, засичаме се на литературни премиери или на височайши приеми, все ми казва: „Момиче, стига си работила! Взимай повече от живота! Сега ти е времето.” Не измени на навика си и когато през октомври 2007 г. на премиерата на романа му „Трите живота на Кракра” му поднесох екземпляр за автограф.
Епицентър
