Мирела Костадинова: Фолклористът Кузман Шапкарев записал много народни песни от охридските просяци
Произведенията на българската народна словесност дълго време не са били записвани. Някои от тях са напълно забравени, други са преминали през промени и не са останали в автентичния си вид – както ги е създал народа. Песни, приказки, гатанки, пословици, баяния и др. достигнали до нас са загубили своя първообраз.
Българската народна словесност започва да се събира едва в началото на XIX век. А първият, който прави това е сърбинът Вук Стефанович Караджич. От този момент на това дело се посвещават Георги С. Раковски, братя Миладинови, Васил Чолаков, Стефан Веркович, Петко Р. Славейков.
Сред имената е и Кузман Шапкарев, който е неуморим събирач на народно творчество, което днес е част от българската духовна култура. Сборникът му излиза от печат през 1891-1892 г. в осем обемисти книги и съдържа над 2000 страници. Той е делото на живота му, на което посвещава цели тридесет години. Това го превръща в търсач на български народни умотворения след Братя Миладинови. „Най-главната причина, за която в сегашно време най-много желаех да се издаде сборникът ми, е тая, че появлението му щеше да осветли учений славянски свят по-осязателно в неоспоримостта на правото ни по отношение на народнонаселението в оние македонски страни, върху които най-много претендират съседните ни народности сърбите и гърците“, пише той.
Шапкарев е уверен от голямата полза за писменото съхранение на фолклорното творчество и го събира в села и градове основно на Македония – Охрид, Кукуш, Прилеп, Солун, Битоля и други места. През това време работи като учител и всяка свободна минута посвещава на делото си.
Роден е в Охрид на 1 февруари 1834 г. Още като дете слуша от баща си и майка си песни, приказки, поговорки и гатанки. Но голяма е заслугата на баба му Арса Стрезова, която му разказва истински, нои измислени истории. За събирането на фолклор го вдъхновява и вуйчо му Янаки Стрезов, който е ученик на Димитър Миладинов. В неговия дом за първи път вижда записани в тетрадка с гръцки букви няколко стари народни песни. Така силно го трогват, че момчето ги поискало, а вуйчото не отказал. Това вероятно също го е вдъхновило, за да събира фолклор.
Шапкарев живее в родното си място до около деветнадесетата си година, не получава високо образование, но се самообразова. Учи в гръцко училище, а после и при вуйчо си Янаки Стрезов. Изучава няколко месеца кожухарство, но нямал желание за занаята. Една година учителства на мястото на вуйчо си, който отива да учи в Атина. След завръщането му отново работи при майсторите, които обработват кожи. През 1853 г. изучава взаимноучителната метода в Битоля при даскал Атанасий Анастиев. И от този момент се отдава на учителската работа, която продължава с прекъсвания тридесет години. Учителства в Охрид, Струга, Прилеп, Кукуш, Битоля, Солун. През 1868 г. издава четири учебника – „Землеописание“, „Български буквар“, „Българска читанка“ и „Кратка свещена история“, които са нужни за училищата по онова време.
Навсякъде, където преподава въвежда българския език. През 1858 г. Шапкарев отива в Струга, където българският език не се е доближил до училищата и църквите. Намира 15 екземпляра църковно-славянски буквари, за да се изхвърли от употребра гръцкия език. Всички учители го полсушали и изпълнили желанието му. А, когато на следващата година отива в Струга той с радост вижда въведеното в училището и в църквата родно слово. В Охрид той успява да накара гражданите да се въведе нашия език в училището. Взема участие в борбите срещу гръцкото духовенство и срещу популяризация на католицизма.
Народните песни са изповед на душата, в нея са изразени най-интимните чувства, вълнения, страдания, надежди, радости и скърби на човека. Те съдържат всички елементи, от които се развиват всички народни словесни произведения. Много от песните, които Шапкарев записал чул от охридските просяци.
Заслуга за събирачеството му има и още един човек А. Робов, който му дал да прочете „Народни песни на македонските българи“ и с насърчителни думи го уверил да продължи започнатото дело. Изданието на Миладиновите сборници, които едва след 1865 г. в Кукуш Шапкарев има честта да види за пръв път, „разведери небето на надеждите ми и ме убеди, че ще мога някога и аз со скромните си трудове да стана нещичко полезен народу си“. В автобиографията си (1864) пише, че братя Миладинови са положили голям труд, за да съберет 700 народни песни, издали са сборник в Загреб през 1861 г., който е бил приет с особено отношение от славянския свят.
Приятелството на Шапкарев с братя Миладинови и най-вече с Димитър Миладинов трае 10 години. Шапкарев вижда Димитър Миладинов още като ученик през 1840 г. В Битоля и Струга става близък и на двамата и се сродява със семейството им – минава под венчило с Елисавета, дъщерята на Димитър Миладинов. Те истински събуждат интереса му към фолклора и Шапкарев се превръща в техен ученик. Прави следващата голяма крачка в българската фолклористика.
Пише си писма с Раковски, който също се интересува от фолклор. Шапкарев му изпраща това, което е открил. По това време върху фолклора работят Петко Р. Славейков, Любен Каравелов и Марин Дринов, а народното творчество дълбоко влияе върху българската литература.
До Освобождението Шапкарев натрупва истинско богатство от песни, приказки, гатанки, народни обичаи, суеверия. През 1880 г. отива в Пловдив, за да търси пари за тяхното отпечатване. Той полага истински усилия, за да намери средства, но не му провървява.
През 1884-1885 г. има възможност да публикува три не големи по обем книжки – „Материали за животоописанието на Братя Х. Миладинови Димитрия и Константина“, „Русалии. Древен и твърде интересен български обичай; запазен и до днес в Южна Македония“ и „Сборник от народни старини, книжка III. Български народни приказки и вервания“. Истината е, обаче че голяма част от събраното остава непубликувано.
Търси помощ от различни хора, готов е в един момент да обикаля от врата на врата, от дюкян на дюкян. Готов е да проси по 5 стотинки в името на своята идея. Търси печатари, които да издадат книгите му на кредит. Пише писма до Министерството на народното просвещение и други институции с молба за помощ. Но навсякъде среща липса на разбиране и подкрепа. Ето какво пише в едно свое писмо: „Какво ли ще стане с изданието ми? Кога и как ще бъде издаден той, когато необходимите средства липсват? Ето въпросът, решението на който най-много ме смущава и ме туря в един безизходен хаос!…Срам ми е било, почтени господине, да си покажа главата пред ония лица, които с родолюбивите си към делото ми съчувствия туриха ме в една неразрешима дилема, ангажираха ме, – да печатам сборник нямам средства; да се откажа не мога – ангажиран съм… Молил бих ви прочее, когато намерите благовремие, да ме извините пред них по какъвто начин вие намерите за уместно и вдигнете всякое случайно заподозрение“.
В един момент Шапкарев губи надежда. „Ах, майко, защо не се родих в някой малу-многу имотен дом, та за прехраната си поне да не се стеснявам толко? Защо да нямам един какъв годе наследен имот, та да го продадех и със стойността му да можех да свърша, което ми душа желае?“ Събирачът на фолклор живее на хотел и се храни на вересия, не знае как ще си тръгне без да си плати задълженията. „От нигде пет пари приходец някакъв нямам, нито пък има от къде да си надея!“ Семейството му през това време е в Орхане и също е без пари.
Грижата на Шапкарев е огромна, но в един момент се вижда светлина в тунела. Помагат му Марин Дринов и Иван Шишманов. Благодарение на тях Шапкарев получава материална помощ от Министерство на просвещението. Намира се и печатар, който се съгласява да не иска пари, докато излязат от печат всички книжки от сборника.
И най-сетне той вижда мечтата си като реалност. През 1891-1892 г. излизат от печат шест големи тома, (разпределени в 9 книги, повече от 2100 страници) от неговия „Сборник от български народни умотворения“. Не успява да издаде „обичаите, суеверията, костумите, болестите и разните други названия и язичните забележвания, освен ония, които ще придружават песните и приказките, а най-после речника или списъка от македоно-българските речи“.
Между страниците на сборника са отпечатани приказки – 289 на брой. Те се превръщат в най-голямата сбирка. Сборникът съдържа още 1156 пословици, 480 гатанки, народни обичаи и суеверия, народни облекла. В него има истинско богатство от народни песни – около 1300. Сред тях са самовилски, змейски, религиозни, обредни, песни свързани със семейството, хайдушки, овчарски, жетварски, такива които съдържат хумор, също детски песни. Някои от тях са отпечатани в няколко варианта.
Голяма част от фолклорните материали Шапкарев е записал лично. Но за делото му помагат учители, които са му доставяли песни и приказки. Имало певци и разказвачи, от които записвал своите фолклорни бисери. Той ги издирвал в отделни райони, дори когато просто пътувал. Намирал хората на улицата или в някой хан. Не жалел малкото си пари, които имал в кесията си. Поръчвал вино или ракия, за да ги почерпи и да им стори уважение. После ги канел да му разкажат приказка или да му изпеят някоя песен. Записвал буквално това, което чува, предпочитал автентичното.
След Освобождението продължава със заниманията си и търси материали в други краища – Дебърско, Габровско, Враца, Котел, Карнобатско, Дупнишко, Ботевградско, Пазарджишко, Самоковско, Сливенско, Старозагорско и други места по българските земи. Общо 104 района. Тъкмо след Освобождението пише етнографски статии, публикува историко-етнографски описания на местности и градове, подготвя речник, отпечатва статии по езикови въпроси.
Шапкарев живее в Пловдив и Самоков. Времето от 1888 до 1892 г. прекарва в Сливен, Ст. Загора, Враца и Ботевград. Работи като нотариус и мирови съдия. През 1892 г. получава малка пенсия и доживява дните си в Самоков. Умира на 18 март 1909 г.
През живота си се изявява и като журналист, пише по обществени и просветни въпроси за „Цариградски вестник“, „Съветник“, „Гайда“, „Македония“, „Право“, „Турция, „Българска пчела“, „Читалище“. Сътрудничи и на „Дунавски лебед“ на Раковски.Той е редовен член на Българското книжовно дружество, днес БАН.
В памет на фолклориста и книжовника Кузман Шапкарев е издигнат монумент в Благоевград. Той е открит на 11 май 2005 г. в двора на Националната хуманитарна гимназия. Автори на творбата са Крум Дерменджиев и Борис Дерменджиев.
Епицентър
