Владимир Костов на 90: Падна ни се труден жребий

На 28 май Владимир Костов навършва 90 години.

Той е истинска легенда в българската журналистика. Журналистическият му път е много дълъг и действително впечатляващ – по времето на социализма, два пъти е кореспондент на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на миналия век), три години е директор на програма „Хоризонт” на БНР(1969-1972), работил е като водещ на предаването „Панорама” на БНТ.

През 1995г. е главен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „Едър план” в БНТ.
Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуска Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически емигрант във Франция, за което задочно е осъден на смърт, и цялото негово имущество е конфискувано в полза на държавата.
След политическата промяна, с Указ на президента Жельо Желев е помилван.
Повече от 15 години работи като журналист в радио „Свободна Европа” в Мюнхен.

През дългата си журналистическа кариера е публикувал 16 книги, между които: „Една френска година”(1967);”Съдбата на европейския мир”(1967); „Близкоизточният възел”(1970); „Близкият изток-октомври,73”(1970); „Франция-април-май 1974”(1974);”Социализмът в България. Опит за равносметка”(Париж ,1983); „Le Parapluie Bulgare”(Париж,1986); „Der Bulgarische regenschirm”( Мюнхен,1987); „The Bugarian Umbrella”(USA, 1988); „Bulgarie, les changements Manquent de soufflé” (Париж, 1990); „Българският чадър”(София,1990); „Лично мнение” (София,1994); „Накъде вървим?”(София,1994).

Предлагаме на читателите на Епицентър. бг фрагменти от непубликуваната книга на Владимир Костов
”Не почва, но и не свършва с нас.Бележки за нашия преход”, София, 2004.
Подбор и редакция: Маргарита Пешева

„ПАДНА НИ СЕ ТРУДЕН ЖРЕБИЙ”.

„Не сме и предполагали, че в днешния ни ден ще се виждаме като един от последните между европейците в пътя към по-модерно и преуспяващо общество.И не успяваме да почувстваме в себе си амбицията и увереността, с които да вървим към бъдещето така, че да сме сигурни в успеха.
Може би причината е, че и като общество и като личности не се опазихме от измамното самочувствие, че едва ли не всичко- и нашият преход в това число- от нас започва. Сега- петнайсет години след ноември 1989- е време да си признаем, че животът е това, което го направим, но че много от най-важното е заложено и предопределено от делата на тези преди нас. Така както- и за добро и за лошо- много от това, което ще успеят нашите потомци, ще бъде предопределено от нашите днешни дела и мисли, амбиции и реализации.
Нека укрепим мислите си и решимостта ни за действие с разбирането, че с всяко поколение е така. Едновременно е и ограничавано от миналото и се опира на същото минало, за да превъзмогне ограниченията. И тези, които ще дойдат след нас ще се опират на вече направеното от нас, за да преодолеят и заложените от нас ограничения.
Ако така гледаме на прехода, ще се лишим от илюзията да го смятаме за изключително наше дело. Но ще печелим в разбирането, че той е просто отрязък от дългия ни път като общество и държава български”.

„2004: С КАКВО НИ ПРЕДИЗВИКВА?”

„Ще ни преценят в НАТО и в ЕС. Но ще преценим ли сами себе си?
Въпрос, който си задавам, но не мога да си отговоря”.
„Имахме основание за влезем в 2004 спокойни и дори с някаква мяра самоувереност. Макроикономическите ни показатели са вече повече от половин десетилетие напълно задоволителни. Политическата атмосфера- успокоена, след настъпилото след местните избори примирение. Приемането ни в НАТО- предвидено за 2004.Преговорите за влизането ни в ЕС- вървят добре и 1 януари 2007, засега поне, не буди съмнения като дата за официалното ни присъединяване.
Сякаш, за да напомни колко светът е несигурен и непредвидим, съдбата ни изпрати изпитанието Кербала в края на декември 2003. Дни по-късно ни напомни драматичната заплаха, която тегне над наши сънародници в Либия. Връхлетя ни отново ненапусналото ни в никой момент неудовлетворение от съдбата ни като общество и от беднотията, която ни гони толкова много младите да търсят препитание в чужбина.
Така, въпреки добрите изгледи за нас и от Нато и от ЕС, които изпълват със задоволство политиците ни, обществото среща 2004 със смут и тревога. Питаме се какво е мястото ни в света? Като сме малки светът забелязва ли ни? Можем ли да излезем някак на по-предно място всред тези вече повече от 6 милиарда жители на нашата земя? Какво да правим? Как да живеем, за да останем като българи?”

„1886-1986:ВЕКЪТ, С КОЙТО СЕ РАЗМИНАХМЕ”

„Бъдещето е това, което идва, докато хората подготвят нещо друго.
Не помня кой, но добре го е казал”.
”Историята не ни е запомнила като пасивни и влачещи се след другите. Първите спомени, които е запазила за българите, ги показват като народ, който дръзко поема риска да достига и обживява нови земи. Като народ, който открито среща новата славянско християнска култура и сам прави най-голям принос за утвърждаването й в света.

В по-ново време, когато през 19 век подготвяме излизането си от турско робство, изявяваме пак оригинални стремежи и амбиции. Изграждаме българско образование .Извоюваме наша независима православна църква. Раковски лансира идея за дуалистична държава-Турция и България.Левски се издига до идеята за чиста и свята република и за освобождение с наши български сили. Осъществяваме Априлското въстание 1876 година.

След 1878 година, т.е. с поставянето на Фердинанд на българския престол, започва да тече за нас един век, в който епигонството и влаченото след нещо си или някой си стават наша орис.
Националната кауза и идеал за обединение биват подменени от династичните амбиции и интереси първо на Фердинанд, сетне на сина му – Борис Трети. Вместо да търси да се приобщим към интензивното икономическо и социално развитие на 20-ти век, управляващият България елит ограничава страната до положението на безгласна пионка в балканските игри на Великите сили.
Опитът на будни българи да се издигнем до участие в социалните борби през 20-ти век, за съжаление, не ни донася нещо по-добро. Стремежът към по-голяма социална справедливост бе подменен и силите на страната поставени в услуга на великодържавните интереси и амбиции на СССР.

Избирайки пътя на интеграция със СССР, върхушката на Комунистическата партия обрече България да остане встрани от движението на възраждане и обновяване на централна и източна Европа през 60-те и 70-те години на 20-ти век.И когато това движение обхвана дори самият СССР във формата на „перестройката”, тази същата върхушка не го разбра и заложи на реставрацията на сталинизма там.
Ето така, векът на възцаряването на Фердинанд до прокламирането на горбачовата „перестройка” се превърна за България във време на неизползвани шансове, пропуснати възможности и все по-дълбоко разединение на обществото, откъдето идват и страха и неумението на същото това наше общество да поема смели рискове и да се обединява за общи усилия.”

„1990-2000: ДЕСЕТИЛЕТИЕТО, ОТ КОЕТО МОЖЕХМЕ ДА ВЗЕМЕМ ПОВЕЧЕ”.

„Победителите не ги съдят, победените не ги питат.
Верую на един политик”
„В навечерието на 20 ноември 1989 година обществото ни бе готово за промяна, включително и управляващата БКП. Нямаше нито политическа сила, нито социална група, готова да води бой за оставането на Тодор Живков на власт. Интеграцията със СССР бе погребана от самата Москва, която даде ясно да се разбере, че поема по друг път. Фактически самостоятелността и суверенитета на държавата и обществото ни бяха възстановени като от само себе си, без никой да бе направил особени усилия за това.

И тук дойде отмъщението на „живковизма” върху обществото ни. Никой не излезе с обективен анализ за това къде сме и какъв е халът ни. Никой не предложи амбициозна програма за това какво правим като общество и държава в новите условия. Програма- мотивирана от нашите си български проблеми и интереси, а не просто наше „вписване” в проблематиката на борбата между Изтока и Запада, белязала цялата Студена война. Защото „живковизмът”, социализмът по съветски образец, бе ни оттучил като общество и да преценяваме и да поемаме своите отговорности за собствената ни съдба.

Предстоеше ни да се учим. Дълго. и сега още продължаваме да се учим. Докога ще се учим- никой не знае.

Но съм убеден, че от това първо десетилетие на учене как да се оценяваме и да поемаме отговорност за себе си, можехме да вземем повече. Ако политическите сили, заели се да осъществяват прехода, бяха заложили искрено на единството и на сплотяването за общи усилия. Не го направиха. То бе също част от отмъщението или просто от наследството на „живковизма” ”.

„2001-2004. АВАНТЮРАТА, КОЯТО СИ ПОЖЕЛАХМЕ”

„Може и да нема таково животно,
Но българският избирател го докара в двора си”
Чуто някъде в края на „изборната”2001 година”
„От 1997 до 2000 година СДС- като управляваща политическа сила, и БСП- като главна сила в опозиция, постигнаха нещо значимо заедно.Именно консенсус между парламентарно представените партии за влизането ни в НАТО и в ЕС.Този консенсус е важен за приобщаването ни към модерния свят.България няма в предвидимото бъдеще алтернатива на политиката си за присъединяване към тези две общности.

Но нито СДС, нито БСП, нито останалите коалирани в една или друга форма с тях политически лидери, оцениха колко този консенсус бе недостатъчен, за да задоволи глада на обществото от внимание и грижа за просъществуването ни като българи в 21 век. НАТО и ЕС-добре, но обществото ни искаше да чуе топла българска дума и да усети подадена ръка и обещана надежда за нашия български ден.

И като не усетиха всичко това, включително и при местните избори в края на 1999 , една част от българските избиратели потърсиха някакво неизхабена от прехода политическо лице. Представи им се като такова бившият монарх Симеон Кобургготски. И има съобразителността да каже няколко от тези думи, които избирателите отдавна искаха да чуят: че ще подобри положението на народа, че ще управлява другояче- по-почтено и по-честно. То бе достатъчно, за да убеди около една четвърт от избирателите да застанат зад него. И тъй като другите политически сили бяха достатъчно разочаровали своите поддръжници, за да решат останалите три четвърти от избирателите или въобще да не гласуват, или да пръснат гласовете си, едната четвърт застанали зад Симеон Сакскобургготски се оказаха достатъчни, за да дадат на неговото движение-НДСВ- половината от местата в Народното събрание.

Ето така просто и семпло започнахме като общество на 17 юни 2001 г. авантюрата- бивш монарх за премиер- която привлече към нас погледите на цяла Европа.

Само месеци след юни 2001 бяха достатъчни, за да се разочарова обществото и да започне да се оглежда как да излезе от капана на тази авантюра. И да види, че и СДС, и БСП, заради разочарованието от които започна експериментът НДСВ, не са още осъзнали напълно това, което им се случва. И не са готови с онази алтернатива, която да обедини най-сетне обществото ни в дългия път към модерния свят”.

„ ОТТУК НАТАТЪК :КАК? В ИМЕТО НА КАКВО?”
„Съвременният човек не използва и една трета от възможностите на своя мозък.
Учените го казват, а примерът на истински успелите ни го доказва”.
„Ако това ни успокоява- още по-добре би било да ни вдъхва кураж и дързост- не сме само ние като общество и държава пред избор. 21 век заставя цялото човечество, глобализиращата се цивилизация, да направи свой избор, да реши към какво и с какви средства ще върви.Защото не са един и два белезите, които показват категорично, че спасението ни като цивилизация зависи от този избор.

Моделът, следван досега от напредналите държави, в същината си- американският капитализъм, е неприложим в рамките на света. По две главни причини. Първата е, че Земята не разполага нито с толкова суровини, нито с толкова енергийни източници, за да може да се проектира тотално приложение на този модел. За подобна цел са нужни източниците на още две или три планети като земята. Втората причина е, че този модел носи като свой най-важен ген- задълбочаване на имотното и социалното неравенство. Шестте милиарда днес, девет милиарда навярно към средата на века, няма изгледи да се примирят с по-нататъшно увеличаване на пропастта между богати и бедни, между малцинство свръхбогати и огромно мнозинство мизерстващи.

Въпросът на който ние трябва да си отговорим е: ще бъдем ли между активните, ще бъдем ли заедно с търсещите този път и средствата за него в нашата цивилизация, или ще се задоволим да чакаме и да търпим последствията на избора, който другите ще осъществят.

Ако решаваме да бъдем между търсещите, то значи, че трябва да се променим. Да имаме смелостта да рискуваме.Да имаме смелостта да опитваме, макар и с риск да претърпим и загуби. Да бъдем готови за големи усилия, с много пот и много кръв и, преди всичко- с лишения, в името на целта, която сме си поставили.

Ако решим да бъдем между търсещите, между изграждащите цивилизацията на 21-ви век, първите стъпала, които трябва да изкачим са известни. Те са пред нас. Първото е образованието. Както някога в нашето Възраждане през 19-ти век, трябва да сме готови и да съумеем всичко друго да жертваме , но да осигурим на младото поколение модерно и качествено образование. Второто стъпало са етническите отношения. Трябва да намерим път и да осигурим сплотяването на всички етноси около целта ни да преживее България като наше общо отечество. Спасението на българския етнос е в това да съумее да го направи преди да се е превърнал той самият в малцинство. И третото стъпало е погледа ни към света. Трябва да съумеем да видим и преценим реалистично мястото ни в света, в Европа, на Балканите. И в съответствие с реалистичната преценка да градим по-нататък и нашата политика и отношения с близки и далечни страни, като бъдем най-внимателни и с най-голямо въображение спрямо непосредствените ни съседи. Защото сме на Балканите и част от тях преди да сме европейци или каквото и да било друго”.

Днес Владимир Костов навършва 90 години. Той е истинска легенда в българската журналистика. Журналистическият му път е много дълъг и действително впечатляващ- по времето на социализма, два пъти е кореспондент на в.”Работническо дело” във Франция (през 60-те и 70-те години на миналия век), три години е директор на програма „Хоризонт” на БНР(1969- 1972), работил е като водещ на предаването „Панорама” на БНТ.

През 1995г. е главен редактор на в.”Континет” и водещ на публицистичното предаване „Едър план” в БНТ. Като офицер от секретния щат на Държавна сигурност, напуска Комунистическата партия и Държавна сигурност и става политически емигрант във Франция, за което задочно е осъден на смърт, и цялото негово имущество е конфискувано в полза на държавата. След политическата промяна, с Указ на президента Жельо Желев е помилван. Повече от 15 години работи като журналист в радио „Свободна Европа” в Мюнхен.

Като наш, дългогодишен автор, му поднасяме нашите сърдечни поздравления по случай неговата 90-та годишнина и му пожелаваме още много сила и бодрост. И все така- да не пресъхва неговото перо!
„Епицентър”.

––––––––––––––––––––––––––––

Епицентър