Мирела Костадинова: Найден Геров издига идеята за връщане на славянското име на Пловдив

През края на май на 1846 година, на път за родната Копривщица, през Габрово минава млад мъж и отсяда в града. Завръща се от Одеса. Толкова му харесва това място, че в свое писмо нарича Габрово „Кичук Виена”.

 

Градът е преходен път между севера и юга и има страноприемници и няколко хана, които предлагат подслон и храна на пътниците. Младият мъж отсяда в един от тях. Той е Найден Геров – един от първите българи завършили висше образование, който пренебрегва възможностите си за кариера в чужбина, за да се върне в отечеството си. 

 

Направили му впечатление габровките, които след като привършвали домакинската си работа, помагали в дюкяните на мъжете си. После присядали пред прага на къщите си, за да поприказват с комшийките. Тази женска почивка съвпадала с времето, когато пътниците пристигали по залез слънце в града. Поведението на габровки не се харасвало на пътниците. Геров разказва: „Докле да стигнем хановете минахме повече половина селото и не видяхме къща да няма в нея или на врата или на прозорец или на дюкян, я жена, я мома да зяпа”. Той нарича жените „отредни” (в смисъл на оправни), но отбелязва също, че лоши хора „им вадат лоша дума”. Вероятно е наистина впечатлен от балканджийките, защото в писмо до свой приятел в Одеса, пише редове от народна песен, която възпява габровки. 

 

Ох, та да станем от Търново,

та да идем у Габрово

гиди гиди габровчанки

харни жени, добри жени,

керханджийки, хатърджийки.

Сякому хатър правят,

никому хатър не развалят.

Ищем гы мари ищем гы.

 

Една година по-рано, през 1845, Найден Геров е направил първият поетичен опит на новобългарски език. Създал е малката поема „Стоян и Рада”. През януари 1894 г. проф. Иван Шишманов посещава Геров в Пловдив и го пита как е създал поемата. „Той ни отговори, че в едно събрание у Мутеви в Одеса разисквали един ден дали може да се пише поезия на български език. Всички казали, че не може. Тогава Геров им обещал да им докаже, че може. И вече след една неделя прочел на другарите си „Стоян и Рада”, която съчинил по подражание на една народна песен. Всички били във възхищение”.

 

Зад този негов творчески порив се крият нежните му чувства към Елена Мутева. Тя е дъщеря на видния одески българин и търговец Стефан Мутев. Красива е и образована –единствената жена, член на Одеския литературен кръжец. Има широки познания по руска класика, по древна гръцка литература. Известна е с превода си на Велтмановата повест „Райна българска царкиня” (1852 г.), също с издадените от брат ù, но събрани от нея, народни приказки (1858 г.). Елена Мутева записва народни песни повлияна от обществото около Васил Априлов. Твърде рано умира от туберколоза. След смъртта ù през 1855 г. излизат от печат в цариградските „Български книжици”, редактирани от брат ù, две стихотворения – одата „Бог” и „Басня”. Тя е първата българска поетеса, както и жената която вдъхновява Геров да започне работа върху речника на българския език. Докато са близо един до друг той слага началото на емблематичното дело на живота си.

 

Творческият опит на Геров за написването на „Стоян и Рада” е приет с одобрение от българите и това го окуражава да публикува поемата си в Одеса. Васил Априлов не приема езика ù. В своите „Мисли за сегашното българско учение” пише, че стиховете на Геров са „неравни, мъчни, без сякаква сладост”, както и че авторът прави опит „да преправи една българска песен на български ритми”. Критики Априлов прави и върху правописа на поемата.

 

Коя е тази българска песен, която вдъхновява Найден Геров, за да напише  „Стоян и Рада” не е известно, но знаем, че той се опитва и по-рано да преработва народни песни. 

 

Найден Геров е осмото дете на даскал Геро Добрович Мушек, който имал тринадесет деца. Роден е в Копривщица на 23 февруари 1823 г. Баща му е прототип на хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов. 

 

Найден учи първо при баща си, а после е изпратен в Пловдив да усвои гръцки – езикът на търговията и възпитаната градска класа по онова време. През 1837 г. Неофит Рилски е поканен за учител в Копривщица.

 

Единадесет годишният Найден се връща в родното градче, за да учи две години при авторитетния даскал в новоизграденото взаимно училище. По същото време Неофит Рилски прави превода си на Новия завет и гръцко-българския си речник. 

 

Скоро Неофит Рилски скланя Хаджи Геро да изпрати сина си в Одеса, за да получи гимназиално и университетско образование. През есента на 1839 г. минавайки през Цариград, Найден Геров пристига в Одеса. Завършва с отличие гимназия и Ришельовския лицей. В него учи държавно-стопански науки.

 

Докато е в Одеса баща му пише писмо до Васил Априлов – „дерзнеме да изявим вам нашата сердечна благодарност и да ви ся помолим и самички за нашето чадо Найден…” Също го моли да не се отнасят към детето му като към „богатите детища, понеже ние това го не правим от много богатство, но от много ревност, заради бедният наш род”.

 

Априлов отговаря на Хаджи Геро, че момчето му е послушно и се надява и занапред да е така. Но опеката от страна на Априлов скоро дотяга на младия Найден Геров. В писма до баща си и брат си Атанас не пропуска да злепоставя Априлов, който е обвинен и от други българи, че е „ревнив към успехите на младите си сънародници на писателското поприще”.

 

Найден Геров се чувствал по-сигурен в своя писмен език, отколкото Априлов, който е позабравил родното си наречие. Ето какво пише Геров до баща си за Васил Априлов: „Некой ако иска да направи нещо, той гледа да го развали, за да не се чуе друг освен него… Аз му преведох неговата книжка Български книжници от руски …той изправя превода, та го направи нищо и нийде… Той, понеже види, че моят (превод) е най-добър от всичките, та иска с мен да се прослави, уж как знае добре български език, та ме поправял”.

 

Не само Геров, но и други одески българи смятат Априлов за „пуст славолюбец”, „скъперник” и „егоист”. Пред Неофит Рилски и баща си Геров отбягва надзора му и критикува Априлов в надменност и завистливост. 

 

Несъмнено е, че Геров има добър български език, прави преводи от руски и опитва перото си в поезията и басните. Той пише патриотични стихове още преди Чинтулов и Раковски. 

 

На 19 години създава елегия „Плач от самотия”, запазен между ръкописите му. Влияние в словото му оказват и Иван Богров и Никола Палаузов, както и други наши книжовници, които са част от българската емиграция в Русия. Те също пишат поезия и създават първите сериозни поетични произведения в нашата литература. Оттогава е склонността на Геров към филологически занимания.

 

Докато учи в Одеса го подкрепя заможният търговец Христо Стойкович, който вече се е установил със семейството си там. Геров завършва лицея с отличие, с дисертация върху производството на различни видове стъкло. Приема руско поданство, за да служи на България като свободен и независим гражданин, а не като „руски шпионин“ както внушават фанариотите.

 

После Геров има намерения да продължи висшето си образование по стопански науки във Виена. Но това му желание не се осъществява и той се завръща в родното си място. Става главен учител в Копривщица. Търговците в Свищов го увещавали да отиде в крайдунавския град и да учи децата им срещу голяма заплата, но той отказал. Останал в родната Копривщица. 

 

Там въвежда гимнастиката като учебна дисциплина, по –късно това се случило и в Пловдив, където е главен учител в новооснованото епархийско класно училище. В града на тепетата преподава български език, църковна и обща история, математика, естествена история и търговия, за повечето от предметите пише учебници. Пловдив по онова време е гърчеещ се град и българското образование и език са преследвани. Гимнастиката в училището дава повод на гръцкия владика в Пловдив да наклевети Геров пред патриаршията, че учи децата на „талим” или на военно изкуство, подозрително за турците. Нафъз паша, който отговаря за разследването признава:

 

„Владиците ви са много душмани; сега царят иска и най-простият селянин да е просветен и това нещо не е кусур за царството ни – да си учи всеки на вярата си, щото му е потребно”. Гърците правят донос след донос в Цариград срещу учителя Найден Геров, сочат, че той е опасен руски агент.

 

Геров се превръща в авторитетен учител и с методите си на възпитание. Препоръчва децата да се учат с кротост и да се внимава с укорите – „прякорна дума” от устата на учителя да се смята за голяма вина. Той разказва: „На 20-й  юли, св. Пророк Илия Гръмовник, след божествената служба, нашето училище беше препълнено с народ, когато гръцкият владика ведно с гръцки първенци дойдоха на изпита. Разнообразието на преподаваните предмети, разбраните отговори на учениците, решението на много математически и физически задачи, точното показване на географически места слисаха присъствуващите гърци… Тоя ден е най-радостния в живота ми“.

 

Незабравим факт за историята ни е, че по инициатива на Геров в Пловдив на 11 май 1851 г. за първи път се отбелязва денят на първосъздателите на славянската азбука.  

 

Той издига идеята за възстановяване старото славянско име на Пловдив, наричан от турците Филибе.

 

В навечерието на Кримската война (1854-1856) обстоятелствата за Геров стават опасни – като руски поданик е принуден да напусне Османската империя. Заминава за Русия, където се занимава с отпечатване на първите три букви от речника си в Известията на Императорската Академия на науките, Петербург. Същевременно търси подстъпи към извличане на чисто български дивиденти, докато трае войната и след нейния край. Пише „Писма от България“, първите пътеписи в литературата ни. Писмата определят нейните задачи, поставят българския въпрос в цялата му всеобхватност. Те са протест пред политическите кръгове в Европа. Чрез публикуването им  в „Одески вестник“, после и в отделна брошура Геров  разобличава произвола, фанатизма и разбойничеството, които погубват българите, очертава политическата и икономическата среда, корупцията, беззаконието, обременяващата данъчна система на Османската империя, в която българите бедстват.

 

Писмата му са част от борбата за църковна независимост. Усилията му да служи на България се виждат във факта, че още преди да приключи войната с подписването на мира, султанът е пинуден от европейските си съюзници с т. нар. Хатихумаюн, който обещава равноправие на християните с турците в империята, лична неприкосновеност, участие в административния живот.

 

През 1857 г. руското правителство назначава Геров за пръв вицеконсул на Пловдив. Това изиграва изключителна роля за нашето духовно събуждане цели двадесет години до Априлското въстание. Геров е заподозрян като негов подбудител и търси убежище в цариградската руска легация. Като вицеконсул помага изпращането на ученолюбиви деца в Русия. Сред тях са Марин Дринов, Нешо Бончев, Христо Ботев.

Десет години по-късно е управител на Свищов. След Берлинския договор отива в Пловдив и се отдава на филологическите си занимания загърбил службогонството и политиката на следосвобожденска България.

 

Бeзспорното дело на живота му е „Речник на българский язик с тълкувание речити на български и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров”. Този речник показва душевността на народа ни, философското му мислене, нравствеността, прагматизма и романтизма на българите. Думите не са извадени от печатни книги, защото както той сам пише в предговора „на език, който има книжнина, може да се стъкми речник по книгите, които има на него. На език, който няма книжнина, за да се работи речник, трябва да се съберат речите му из устата на народа, който го говори”.

 

В него има 77 000  думи събрани от всички краища на България, изречения, характерни изрази, пословици, откъси от народни песни, собствени имена. Той е тълковен в същността си и в него се съдържат сериозно количество синоними – например думата „охлюв“ има над 60.  

Ето как обеснява в речника произволно взетата от нас дума ВИНО: 1. Сок от грозде за пиени; вино. Казват за вино червен Пятко, както за ракия бяла Рада. –  Бело вино; Червено вино; красное вино. Вино-то пуща искрры, звезды, сир. като ся налива шипи, играе; вино пускаеть иголки. Ройно вино, что пуща искры. 

Представена е част от народна песен:

 

Седнал Марко, та си пие,

Та си пие ройно вино,

Ройно вино тригодишно.

 

А после Геров ни поднася букет от  поговорки. Мома вино не пие, коза сено не яде. Виното е за пиене, жените са за либене. Виното е за пиене, жените са за биене. Зарекла се баба Неда вино да не пие, и заселила се в зимника. Благословено вино, проклето пиянство. Виното и баба подмладява. В механата бил, вино не помирисал. Ако имаме вино за проливане, ние нямаме глави за разбиване. Вино голо, тъй продаде ми воло, та на брата дор и двата, а на тата и колата. Заповядайте, куме, без хляб, че нямаме манджа, та прощавайте за вино.

 

Речникът е истинска ценност, събиран е в продължение на 50 години. Това е една от първите български енциклопедии, настолна книга за много наши писатели.

 

Иван Вазов казва за речника: „Когато работя, когато съм свободен и почивам, той все ми е в ръцете, винаги се съветвам с него. Какъв неизчерпаем източник от богатство на езика ни! Каква чудесна сбирка от дивни, благозвучни, сладки думи, от силни характерни изрази, от величествени, самостойни извития на речта, които народът ни е вложил в езика си! Гордост е за нас, че имаме такъв богат език. Аз облажавам покойния Геров за тоя му колосален труд…Трудът е неоценим!”. Речникът е използван и от Пенчо Славейков.

 

В предговора авторът му разказва как създава този  огромен труд: „За такава една работа аз зех да се готвя, когато още учех в Ришилиевский лицей в Одеса, в 1842-1845 лято, за да я извърша, като се завърна в България. Така в едно десетгодишно пребиваване в България, аз записах от устата на народа и от употребяваните от него различни изречения, пословици и народни песни едно доста голямо количество речи, от които имаше да излезе един речник с четиридесет хиляди речи. Това ми се видя тогава да е доста за пръв път, та като ми ся прилучи да отида пак в Росия, аз наченах да уреждам от него рядовен речник и уряденото да печатам като приложение при „Известията от Второто отделение на Императорската академия на науките в Санктпетербург” за 1855-1856 лято. Но там печатането ставаше много бавно – за една цяла година едва можаха да се напечатат само букви А, Б и В до реч викам…

 

На завръщането си от Русия имах случай да попътувам из България и в това пътуване забелязах доста речи, които употребява народът, а аз не ги имах до тогава записани в сборника си… По тая причина аз спрях тогава печатането, за да извадя нещто по-пълно и по-добре уработено… Но колкото и да е богат сегашний ми сборник, пак и в него, трябва да кажа няма всички речи на езика ни…

 

За да се съберат всички речи из устата на народа, трябва да се работи още много време, па и не е това работа само за един човек. А пък аз, като гледам преминалата си възраст, та не ми остава вече време да продължавам, реших да наредя окончателно това, что имам събрано досега, и да го извадя на свят, за да не би да иде напусто толкосгодишний ми труд.”

 

Найден Геров е един от първите българи, който има съхранен архив благодарение на съпругата му Мария Пулиева. Сред документите и днес могат да се прочетат негови писма, телеграми, пътеписи и бележки. 

На 9 октомври 1900 г., камбаните на църквите в Пловдив удрят три пъти… От този свят си е отишъл големият български просветител и възрожденец.

 

„Без никакви покани, без никакви разпоредби, без никакви предварителни събрания и съвещания, и старо, и младо, и българин, и грък, и турчин, и евреин се стече в дома на покойника, да му отдаде заслуженото почитание. Тези два деня неговият дом беше препълнен с почитатели от всичките краища на града. Человек чувстваше едно голямо утешение в себе си, когато виждаше, че българинът още може нещо да почита…”, пише в книгата си Ю. Николова „Пловдив в техните спомени”.

 

Днес все по-трудно може да открием личност като Найден Геров, пред която българите да изпитват уважение, да проявят почит към някого, който е направил нещо за България. 

 

 

 

Епицентър