Мирела Костадинова: Драмата „Богдан“ на поета Димо Димитров е поставена на сцената на театър „Одеон“

Димо Димитров е един от българските поети символисти, но името му е забравено от литературната ни история. „Светът е тъй безпределен и живота тъй необятен, щото ние безследно чезнем в него. Животът прилича на пламък, който изгаря крилата на смелите любопитни пеперуди. В него има толкова много неща, които заслужават внимание, толкова много красота, толкова много благодат, щото оня, който би се заел да изпита и познае всичко, ще постигне само една нищожна частица от цялото. Лъже се оня, който с увереност би казал, че е познал всичко в живота. Той е видял една или няколко стени в хилядостенния колейдоскоп и захласнат в тях не е забелязал, че животът има още толкова образи“, пише в писмо до приятеля си Христо Николов, който издава посмъртно книгата му „Трепетлики“ и се превръща в единствен негов биограф.

Неизвестният поет е роден на 14 май 1899 г. в село Пецевци, Габровско. Завършил е Априловската гимназия. Там започват първите му опити в стихотворството, прави и преводи от руски език. В тези години заедно друг наш поет-символист и преводач Петър Хр. Кишмеров и бъдещият редактор на списание „Картинна галерия“ Николай Марангозов, който издава поеми и стихотворения в класически и свободен стих, издават първото литературно списание в Габрово „Луна“. Там Димо Димитров отпечатва първите си стихотворения. Известната Априловска гимназия завършва през 1918 г. В същата година, заедно с Николай Марангозов, издава първата си стихосбирка „Под разцъфналите липи“, която днес е библиогафска рядкост. В нея Димо Димитров се подписва с псевдонима Ванимил, а Николай Марангозов с Любокрас.

След гимназията за една година е без работа. Отитива във В. Търново, за да лекува заекването си, което получава в детските си години при падане и силен удар в главата.

После заминава за Стара Загора, където служи като войник. Общува с известния старозагорски поет Иван Мирчев, който го подкрепя в творчеството. Заедно с Мирчев редактират литературното списание „Хризантеми“, което излиза за първи път на 30 април 1916 г. в Стара Загора. То е и първата стъпка към организиран литературен живот в града. Популяризира символизма в литературното творчество. Макар, че излизат само десет книжки от него и днес има запазени екземпляри във фонда на библиотека „Родина“. „Хризантеми“ е списание за лирическа поезия, художествена критика и изящна литература. Редакцията на списанието се намирала на ул. „Ген Гурко“ №2169. Това е и адресът на самия Иван Мирчев.

Димо Димитров е командирован за известно време в София. Сътрудничи на списание „Везни“ на Гео Милев. Известни са неговите „Писма печатани в списание „Везни“, където четем философските му мисли: „Животът има смисъл само като разгадка и опознаване, а после – като съвършенство. Онова, което знаем, е неинтересно за нас, а да се занимаваме с неинтересното, това значи да стигнем до застой, да поставим преграда пред духовния човешки поток.

Човекът опознава реалността, като най-близка до него. Днес той познава своето земешарие от екватора до полюсите, своя делничен живот, своите ежедневни преживявания едва ли не до излишна подробност! Реалността му е вече неинтересна, даже отегчителна. Неинтересно е изкуството на реалността. Нещо повече: то е непотребно, особено след като имаме патентованата специалност на фотографския апарат.

Отричам реализма по силата на горната еволюционна неизбежност.

Отричам го по силата на вечната воля на съвършенството.

Реалността огражда човека с повърхнините на своите видими форми и спира неговия стремеж към вечното. А на човек е потребен широк простор за себенадмогване. По силата на тази потребност той посегна и разби повърхнината на реалността и надзърна в смисъла на нещата. Там видя безкрайна непозната страна, населена от неуловими сенки: простор на ново надмогване, висна за свободен полет към съвършенство!

И чудно ли е някому, че днес човешкия дух е честит ловец на сенки в страната на отвъдното? И че неговото вярно оръжие е символа?

Аз не се чудя. Всичко това е ясно и основателно за мене.
И ще има ли дързост, която да обвини великите рудокопи, които направиха пролома между Реалността и Отвъдното?

Аз не обвинявам, аз ръкопляскам! Защото мисля, че тъй можеше и само тъй трябваше да бъде. На ония пък, които мислят, че в символизма има нещо прекалено и крайно, аз казвам: изкуството е не за един, а за всички. Нека всякой вземе от него толкова, колкото може. Ако душата му е малка, нека вземе малко. И ако не може нищо да даде, нека не пречи на ония, които искат да положат камък във Великата Сграда“.

Стихотворенията на Димо Димитров в стихосбирката му „Трепетлики“ са писани в Стара Загора и в София, където е командирован като войник.

Още първата страница на малкото спретнато томче започва със стихотворението му „Епитафия“, писано през 1919 г.

Брези в есенна скръб над този гроб се молят
с печалний тъмен шепот на нощта.
Тук аз погребах белите цветя
на мойта рано поразена пролет.
На чародейний май в градините родени,
умряха те, преди да разцъфтят,
че нежни бяха те, да понесат
на есента целувките студени.

В стихотворенията му прозира тъга и мрак, денят му „гасне унил“, нощта „заплита свойта черна прежда“. Авторът предчувства печалния си жребий, пътят му отвежда до „гробовна бездна“…

От учебната 1920 до1926 г. Димо Димитров е учител в село Златевци, Габровско. Там е ангажиран с учителската си работа и му остава малко време, за да пише. Създава само няколко стихотворения за любимата жена, която на 26 януари 1926 г. става негова съпруга. Но историята е заличила името ù. През същата година напуска училището, където работи като волнонаемен учител. Постъпва на работа като счетоводител в габровска фабрика. Там работи до края на живота си. През същото време е ръководител и на основаната от него кооперация. Работата го притиска през деня, но през нощите пише драмата си „Богдан“, която има битов сюжет. Тя е отпечатана през 1928 г. и неин редактор е Неделчо Бенев, автор на книгите „Китка кървави цветя“ (1929), „Война и любов“ (1930), „Поглед наоколо“ (1942), както и на няколко стихосбиррки и пиеси за деца. Димо Димитров сам рисува корицата на драмата си „Богдан“.

Съвременниците му разказват, че рисуването особено му се отдавало и той подарявал свои картини на приятелите си. През 1935 г. издателство „Коюмджиев“ отпечатва второ издание на драмата „Богдан“.

През 30-те години на ХХ век тя е поставена от много самодейни и професионални театри в България с голям успех. Сред тях е и софийския частен Свободен театър „Одеон“. През 1934 г. е поставена и от Бургаския театър, като приходите от гастрола в Габрово е подарен на семейството на вече починалия поет.

На страниците на „Богдан“ четем: „Аз съм много слаб, аз съм нищо пред голямото човешко зло, което днеска залива света, но аз няма да отстъпя. Моето отражение никак не прилича на тяхното, то не е нито от днешното, нито от миналото време, но ще дойде някога ден, когато хората ще се укоряват с усмивка и ще се наказват с добро. Нека те поставят в едното блюдо голи кости и кърваво желязо, в другото блюдо аз ще поставя живото дело – семето на великата благодат“. Може би е време драмата да оживее отново на сцената, тъй както „Майстори“ на Рачо Стоянов.

През 1928 г. Димо Димитров започва да пише втора драма – „Бентът“, в която разказва за войната. Тя е замислена в четири действия, но автора успява да напише само две от тях. За другите две си е направил план, но животът не му достига, за да реализира творческите си планове. След смъртта на Димо Димитров актьорът Аспарух Темелков взема ръкописа на „Бентът“ от близките му, за да я довърши. Какво се е случило после с творбата – не е известно.

В края на 1929 г. Димо Димитров се разболява от неизвестна болест.

„Ходеше да работи, но почти всякога се оплакваше, че е много болен. Искаше му се да напусне работата си, но точно по това време той чувстваше, че без него предприятието не може да остане и стоя там като че ли повече време, отколкото живота му искаше. Напразни останаха усилията на лекарите да го спасят. Наедно с болестта, която разрушаваше неговия организъм, а в душата му се бяха събрали много горчивини и страдания, тъй щедро поднасяни му от живота, които подпомагаха да се разнищи един млад и пълен с надежди живот…“, пише единственият му биограф Христо Николов.

Недоразкрил дарбата си до край Димо Димитров умира на 25 март 1930 г. Само на 31 години. След него остават стиховете му:

Не спомняйте, лебеди бели,
не спомняйте светлия зов
на светлата пролетна песен,
загърна ме ранната есен
под тежкия златен покров
над своите листи умрели.
Усмихват се чисти лазури,
лъчистият есенен ден
изпраща последни привети,
а слънцето ласкаво свети
над парка бездумен, смутен –
разпуснал печален фризур.

Днес никой не знае къде е гробът му, нито ще разбере…

Още един български поет потъва в забравата.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!  

Епицентър