Проф. Ивайло Христов: Гибелта на Левски. По следите на версиите

Проф. Ивайло Христов

 

 

Левски напуска Ловеч на вторият ден на Коледа, 26 декември 1872 г., оставяйки ловчанските дейци парализирани от страх. Той започва обиколката в страната веднага след убийството на слугата на Денчо Халача, извършено на 14 август 1872 г., и се засилва след като полицията предприема множество арести. Става ясно, че властта е добре ориентирана и информирана и не нанася удари на посоки.

 

Безпокойството е толкова голямо, че в писмото от 7 октомври 1872 г . председателят на ловчанския революционен комитет предупреждава Апостола да не идва в града. „От нашите баджеци цървули няма да станат“, пишат му ловчанлии, защото „всички са изплашени от една топордия“.

 

Паниката се засилва след 19 октомври, когато турците се добират до истинските обирачи на хазната. На 30 октомври полицията  арестува Марин п. Луканов, Димитър Пъшков и поп Лукан. Те са откарани в София, откъдето се завръща само поп Лукан. Междувременно е задържана Величка Хащнова, която скоро е пусната. Във Влашко забягват Иван Драсов, Иванчо Колев и Христо Бояджията.

 

Прекомерното напрежение около Левски,  заедно с факта, че в случая той е подценил способностите на турската полиция, водят до серия от грешки, една от друга по-фатални, станали причина за залавянето му в Къкрина на 27 декември 1872 г.

 

В този случай става дума за следното:   

Апостола пише писмо до комитетските хора в Ловеч, че ще дойде в града, без да предвиди, че при конкретната ситуация, тази информация може да не остане в тайна. Властите научават и започват усилено да патрулират по пътищата, за да хванат предадения от Димитър Общи „главатар“ на комитетската организация.

 

След това Апостола сам влиза в обхванатия от арести район, където полицията е особено бдителна. Този ход едва ли е бил неизбежно задължителен, тъй като Левски отива в Ловеч да свърши техническа работа (да прибере архива), която е можел да  свърши и някой куриер.

 

Левски се отправя да нощува в Къкринското ханче, след като е вече знаел, че Димитър Общи е разкрил всичко пред следствието. Включително, че ханчето е комитетско гнездо. Това вече  е известно на властта.

 

Апостола е можел да преспи у някой от съзаклятниците в село Къкрина. Ханчетата това са „крайпътните мотели“ на онази епоха, които (тогава, а и днес) полицията проверява най-напред, когато търси съмнително лице.

 

На 26 декември 1872 г. Левски тръгва след обяд за Къкрина по „главния път“, минаващ през прохода, пренебрегвайки риска да се срещне с патрули. Имал е наистина подправено тескере, но въпреки това се натъква на патрулиращите заптиета.

 

При срещата на Пази мост обяснява на заптиетата, че е дошъл да види лозето си, защото каруцари ще му докарат тор, но след раздялата с жандармите веднага прекосява същото лозе и излиза на пътя за Къкрина. Без да е сигурен, че полицията не го наблюдава скрито. 

 

Районът на Пази мост е в землището на Горно Павликени и тук ловчанлии нямат лозя; защо е било необходимо на Апостола да избягва срещата със заптиетата, което би породило основателни съмнения у тях, след като има редовен, надлежно издаден документ; ако заптиетата са настоявали за документи, как би реагирал Левски, който има такъв, но той е до Търново…

 

В литературата знаем за изключителната съобразителност и хладнокръвие на Левски в подобни случаи, в действия, неподдаващи се  на моментна паника и смущение.

 

Споменът обаче опровергава подобно състояние на духа в този момент. Може само да гадаем за причините, но е едно е безспорно – по всяка вероятност в Ловеч се е случило нещо, което е извело Левски от равновесие, той е изпаднал в криза, която не е могъл да преодолее и която се изразява в редица смущаващи негови постъпки по пътя към с. Къкрина и по време на престоя му в ханчето.

 

В потвърждение на казаното: когато се събужда около 2 часа подир полунощ и Николчо Цвятков го кани да вървят, Левски ляга да спи. Около час и половина по-късно ханчето е обградено.

 

 Безспорно най-болезненото обвинение в предателство е свързано с името на Васил Левски. Вече 150 години от гибелта му стои болезненият въпрос – предаден ли е Апостола от поп Кръстю?! Тоест дали най-големият българин е предаден, или не от българин.

 

Спорът за предателството и залавянето на Апостола започва още преди 1879 г. Полемиката се свежда до три основни подвъпроса: имало ли е изобщо предателство; поп Кръстьо ли е главният предател; или залавянето на Апостола става случайно? 

 

Главната схема, по която се изгражда логиката на обвинението срещу поп Кръстю е следната.

Версията тръгва от известното писмо на поп  Кръстю до Левски от 7 октомври 1872 година. То е писано две седмици след обира на турската хазна в Арабаконак. По това време поп  Кръстю е човек от ръководството на Ловешкия революционен комитет. (Има полемика дали е председател или касиер на местната революционна структура.) Той е силно разтревожен от авантюрата на Димитър Общи и кани Левски в Ловеч да обсъдят създалата се критична ситуация и нужните мерки за опазване на организацията. В писмото поп  Кръстю изрично посочва, че другите членове на комитета са против идването на Апостола в града, защото те са обхванати от паника и от „кожите им цървули не ставали“. Оттук се появява подозрението, че поп  Кръстю умишлено примамва Левски в града, за да го предаде.  

 

Междувременно на 26 октомври 1872 г. е арестуван Димитър Общи. Пред турската власт той прави пълни самопризнания, смятайки, че с това премахва криминалния елемент на грабежа в Арабаконак. Напротив – представя акцията си като проява на „революционен терорист“, призван да осигури средства за постигането на една велика кауза – свободата на българския народ. В издайничеството си Димитър Общи вижда илюзията, че върши нещо едва ли не общополезно.

 

Тук работи и заблудата, че така делото на предателя ще спечели симпатиите и подкрепата на влиятелни фактори в международната политика, които ще се намесят и по този начин суровите присъди ще бъдат смекчени.  Формулата, която следва Димитър Общи  е „колкото повече гласност за делото, толкова по-малко наказания за виновните“ в конкретния инцидент!

 

На базата на неговата информация обаче, следват многобройни арести, а портретът на Левски е изпратен до всички полицейски управления в страната. Именно по показанията на Димитър Общи, на 30 октомври същата година, в Ловеч са арестувани членовете на местния революционен комитет – Димитър Пъшков и Марин поп Луканов.

 

На 18 ноември поп  Кръстю е арестуван и разпитван, но не го изпращат в София, защото като български свещеник е нужно специално съгласие от страна на Българската екзархия в Цариград. За да не губи време, водещият следствието Мазхар паша изпраща на 24 ноември нова шифрована телеграма до Търновския мютесариф да не праща поп  Кръстю в София, а само да го разпита като „наш доносчик“: кои са участниците в Ловешкия комитет? Оттук произлиза основното обвинение срещу поп  Кръстю като предател.

 

Текстът гласи буквално следното: „Освен това, моля ваше превъзходителство да благоволите и да ни изпратите в най-скоро време както неговите (на поп Кръстя) сегашни показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения за комитета в качеството му на тамошен доносчик, които съставляват една похвална дейност за народа и държавата.“

 

В турския текст на телеграмата поп  Кръстю е назован с думата „мухбир“, чието значение ражда различни интерпретации. Вярно е, че тя съдържа смислов нюанс на „посредничество“, на усилия за постигане на разбирателство. Но основното ѝ значение е „доносник“, „човек, който уведомява, донася, съобщава“.  Думата се употребява само в този смисъл във всички други турски документи от онова време в процеса срещу Левски и другите комитетски дейци. Нелепо е да се настоява, че само в този документ и само за поп  Кръстю важи другото ѝ значение.

 

Съмненията към поп  Кръстю се основават и на възможността с него да е сключена „сделка“ – срещу свободата си той се поставя в услуга на властта, за да стане „примамка“ за залавянето на Апостола. На сутринта, след като е освободен поп  Кръстю се връща вкъщи и казва на жената си: „Остави се, свърши ми се животът“. В същия ракурс е и онова, което Антон Страшимиров научил, когато е събирал материали за брошурата си „Поп Кръстьо пред народния съд“, излязла през 1898 г. Там са отбелязани думите, които поп Кръстьо казалана жена си: „Ще ме бори тоя спомен, ще ме бори до гроб“.

 

Съществуват доста свидетелства за подозрителното поведение на поп  Кръстю след 18 ноември. Най-солидна тежест имат спомените на укривателите на Левски – Никола и Марийка Сирковии Величка Хашнова. Става дума за подхвърлените писма в Ловеч с подправен подпис на Левски, както и разказите на анкетираните от д-р Параскев Стоянов ловчанлии, които казват, че в дните преди Коледа поп  Кръстю се е навъртал в дома на Сиркови и често подпитвал за Апостола. 

 

Ако се върви по установената матрица за „безкористния Апостол“ и „алчният поп“, парите и тук би трябвало да мотивират предателството. В наличната литература съществуват явни спекулации около размера на наградата, дадена за залавянето на Левски – от 15 000 до 50 000 гроша, както и за това кой я получил.

Засега обаче няма безспорни, документирани данни да е плащана каквато и да е било награда за залавянето на Апостола. Независимо от усилията на защитниците на поп  Кръстю да обезсилят довода за присвоените комитетски пари като причина за предателството, така или иначе той си услужва със средства от касата на комитета, за да изплати къща, купена две години по-рано. 

 

В отговор на това самоволно деяние Левски пише в писмото си от 12 декември 1872 г.: „У председателя има принесени от други комитети пари, по-напред ги исках, той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел уставът! На комитетската пара минутата са не знае кога ще са поиска.“  Според отделните автори сумата е от 100 до 500 турски лири или 10–15 хиляди гроша, сума значителна за своето време.

 

Неслучайно още в първите сведения за предателството на поп  Кръстю от ХIХ в. се говори за „дебели комитетски суми”. Цената е едно обещание: „Левски и де ся намира“. Все пак единствено към него османската власт е милостива и снизходителна. Иначе на какво основание ловешкият каймакамин ще пренебрегне заповедта на Мазхар паша, който го засипва с телеграми за изпрати поп Кръстю в София.

 

Така, че независимо от факта, че засега не може да се установи дали и точно от кого поп  Кръстю е научил, че именно на 26 декември 1872 г. Левски ще остане да нощува в Къкринското ханче, не може да се отрече, че ловешкият свещеник е имал мотиви да предаде Апостола – присвоените организационни пари, страхът от наказанието на организацията и зародилата се на тази основа омраза към Левски.

 

Според спомените на съвременниците, най-вече тези на Никола Цвятков Бакърджията, който придружава Левски от Ловеч до Къкрина и обратно до Ловеч, после до Търново и София, свидетелстват, че след откарването на арестувания и ранен в ухото при Къкринското ханче Левски, той бил разпознат от поп Кръстьо, повикан в конака в Ловеч. На въпроса на поп Кръстю: „Как стана тази работа“, Левски отговаря: „Стана каквото стана, то се мина вече.“

 

Към всичко това трябва да се добави и обстоятелство, че с течение на времето поп  Кръстю се превръща в идеен опонент (дори противник) на Васил Левски. Особено след започналия от лятото на 1872 г. революционен терор и най-вече подир обира в къщата на ловешкия търговец Денчо Халача и умъртвяването на неговия слуга. Убийството на Стойчо Гергинов взривява спокойствието в Ловеч и нарушава дългогодишната  дрямка на османските власти.

 

  Започна трескава полицейска дейност, продължила месеци наред и довела на практика до парализа и разпад на Ловешкия революционен комитет. 

 

Настава стъписване и част от комитетските дейци се отдръпват от Апостола.  Може би от тук нататък тръгва и омразата на поп  Кръстю към Левски. В опровержението си след Освобождението, публикувано, както стана дума, във в. „Марица“ от 1880 г., той пряко го напада с думите:

 

„Кой уби (кой и защо уби) дякон Паисий, когато той беше невинен човек и който при издъхването си не изказа убийците, ако и да знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Ловеч (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда или къща да обира и хора да убива? Всички тези глупости докараха работата дотам, според евангелието „с каквато мяра мерите, с такава ще се отмери и вам“.

 

Тези думи са насочени директно против Левски и показват, че поп  Кръстю не е бил съгласен с методите на Апостола, и в една или друга степен постепенно се превръща в негов идеен противник в редовете на ВРО. Какви са аргументите, с които поп  Кръстю се изправя пред Апостола? 

 

Той отрича цялата дейност на Левски и комитетите. Те не били „народно движение“ на „дръзновени юнаци“. За такива признава само участниците в четите на Панайот  Хитов, Хаджи Димитър, Христо Ботев и борците от Априлското въстание. Не признава ползата от организационната и идейно – възпитателна работа, реализирана от Левски и сподвижниците му при изграждане на комитетите.

 

Тя била „глупава“, „варварска“ и равностойна на криминално престъпление: обирите и убийствата са представени като определящи за тази работа – едва ли не почти изчерпващи я…Едва ли не Левски не е правил нищо друго, освен да граби и убива!? Апостола си служел в своята дейност със „съмнителни потайности“. С този аргумент поп  Кръстю отрича изцяло нелегалната революционна и политическа дейност на комитетите и на техния ръководител. Отрича като цяло ползите от дейността на Левски и комитетите за подготовката на въстание в България. Революционният терор е бил „глупост“, която „може и едно малко дете да разбере“.

 

Това са основните съображения, въз основа на които поп  Кръстю на практика се отрича от ВРО. През 1872 година той започва да смята, че делото, на което се е посветил, тръгва в посока на рекета и разбойничеството и така великата освободителна идея се изкористява. От тази следосвобожденска изповед на ловешкия поп става пределно ясно, че поп  Кръстю е бил против тези убийства. Явно, имало е разногласия.

 

Явно, той не е съчувствал на терористичните методи на Левски за набавяне на средства за въоръжение. След кървавата „случка“ в Ловеч комитетските съмишленици охладняват към Левски, а опозицията в лицето на Димитър Общи и Анастас поп Хитов се очертава още по-релефно. 

 

За разлика от защитниците на поп  Кръстю, които по правило привеждат умозрителни аргументи за неговата невинност, изнесените по-горе факти полагат сериозна основа на тезата за извършеното предателство от негова страна. Резюмирана тя звучи така: ловешкия свещеник е имал набор от лични мотиви, за да извърши предателството! 

 

 Втората основна версия, застъпена доста активно в медиите след 1989 г. е диаметрално противоположна. Тя поставя под съмнение въпроса дали изобщо е имало предателство? И дали Левски не е бил заловен случайно? А самоличността му да е била разкрита след като той попада в ръцете на турската полиция. Целта на това становище е оневиняването на поп  Кръстю и доказване на невинността на един от представителите на Българската православна църква по отношение злощастния край на Васил Левски. 

 

Опитите за оневиняване на поп  Кръстю се опират върху следните обстоятелства. На първо в място няма документ, който да се третира като „желязно“ доказателство, че тъкмо поп  Кръстю е пратил турския патрул в Къкрина. И това твърдение е общоприето. Сериозните изследователи, отбелязва Пламен Митев, винаги са изтъквали, че съществуват само косвени улики за предателство, които биха могли да се отнесат към поп  Кръстю. Свидетелствата, че поп  Кръстю е бил информатор, по никакъв начин не казват със сигурност, че той е предал Левски  В труда си „Левски и Ловеч“ Васил Боянов стига до сходни изводи: няма безспорни и необорими данни, че поп  Кръстю пряко предава Левски в Къкрина!

 

„Засега, пише авторът, ние имаме само турския документ (телеграма), че поп  Кръстю е завербуван и е станал доносник на властта и сведение, че е подхвърлял фалшиви писма. Ето това е сигурно, безспорно, неопровержима! Но то не е достатъчно, за да бъде наречен предател. Що се касае за конкретното му предателство, поп  Кръстю е могъл да предаде на властите само факта, че Къкринското ханче се държи от комитетския деец Христо Латинеца, като място за явки на Вътрешната революционна организация и лично на Левски.“  На това твърдение противоречи обаче известния факт, че Левски е предчувствал предателството. Неслучайно той пише по това време за „предателство истинно“ или „предателство, без да ще – от страх“.  

 

Един безпристрастен научен анализ, не може да не вземе предвид, че още при зараждането си тезата за предателството на поп  Кръстю наистина се опира и на противоречиви данни. При нея се използват съмнения, догадки, подозрения, предположения и пр. Някои от тях имат косвени основания, други обаче са плод и на тенденциозни измислици. Например! Веднага възниква например въпросът: поп  Кръстю издава ли друг някого от членовете на комитета в Ловеч? Добре е известно, че той не предава никого от своите съграждани! Знае се, че няма други арестувани дейци в града, по негови донесения!  И до днес ние не знаем от кога започва да прави „донесения“ поп Кръстьо; какво точно е разказвал на каймакамина; има ли участие в задържането на Величка Хашнова, както и в освобождаването й; какви признание е направил на 18-19 ноември; поел ли е ангажименти към властите и какви; и последно – какво от тях е изпълнил. Стига се дотам, че съмненията се стоварват и върху Марин п. Луканов и неговият баща поп Лукан. 

 

Подозрението срещу поп  Кръстю, че от него не се е изисквало да предава редови комитетски дейци, а главатарят на организацията, също няма аргументи. От всички налични сведения се знае, че при посещението му в Ловеч Апостола не се е срещал и не е уговарял среща с поп  Кръстю. А същевременно пък поп  Кръстю не е бил уведомен за присъствието на Левски в града, нито че изобщо ще идва…

 

От наличните сведения знаем също, че в Къкринското ханче, където отсядат с Николчо Цветков, Левски не е очаквал никого. Тогава се пита: как поп  Кръстю е издал Левски, при положение, че нито го е виждал, нито знае къде се намира. Повече от ясно е, че дори да е искал, няма как да го е издал.  Те говорят, че в тезата за издайничеството на поп  Кръстю наистина липса последният, окончателният щрих, за да се обрисува безапелационно портретът на предателя. Става дума за един оригинален документ, в който турската власт да съобщава това ясно и недвусмислено!

 

Логично е също да се предположи, че ако поп Кръстю е знаел, че Васил Левски са намира в Ловеч (и би искал да го предаде), той ще съобщи в конака, докато Дяконът не се е измъкнал още от града. Като ръководен деец на Ловешкия революционен комитет на поп Кръстю са му били добре известни тайните къщи, в които Левски е преспивал в Ловеч. Защо е трябвало да го чака  Апостола да се отправи за Къкрина?!

 

Изследователите на делото на Левски са категорични, че до арестуването на поп Кръстю той не е предател. Този извод е логичен. Тъй като – ако поп Кръстю е бил турски шпионин, той е имал много възможности в продължение на три години и нещо да предаде Левски, членовете на комитета в Ловеч, да разкрие пред турската власт наличието на разрастващата си революционна организация и структурата ѝ. Но това не е станало. Няма данни османската власт да е предприела прочиствателна акция на революционерите в Ловеч в резултат на донесения на поп Кръстю, нито пък да му е плащала пари за предоставената информация. 

 

Интересна скоба в този ракурс отваря Плавен Павлов, коментирайки случилото се в Къкринското ханче на 26 декември 1872 г. и по-точно на разговора за „дядо-Ивановите синове“ и Левски в ролята на Христо Големия. Едва ли търсеният предател е онзи „подпинал“ селянин, който се е чудел защо не е познал Христо и как той се е променил в течение на годините. Но при всички положения, както отбелязахме, е налице засилено шпиониране. Естествено, че агентите на властта, сред които, уви, е имало и българи, са по пазарите, дюкяните и най-вече в кръчмите. Там „на чашка“ езиците се развързват най-лесно.

 

Надали тайната, че Къкрниското ханче е „комитетско гнездо“ е абсолютна, особено пък за жителите на селото, в което е имало повече от двадесет комитетски дейци и привърженици на революционната организация. Напълно възможно е във фаталната вечер да е имало „очи и уши“ на властта сред почерпилите се селяни в кръчмата на ханчето. Предполагаемият шпионин надали я бил наясно, че един от пристигналите „дядо-Иванови синове“ е именно търсеният под дърво и камък Левски. Достатъчно е било обаче полицията в Ловеч да бъде уведомена, че в ханчето има „съмнителни личности“.  

 

Въпросът, защо Левски не е освободен след залавянето му в Къкрина до голяма степен е спекулативен и некоректно поставен. При неговото изясняване е нужно да се имат предвид няколко важни обстоятелства. Накратко те се свеждат до следното:

 

Навсякъде  в Ловеч, Плевен, Тетевен, Видраре, Голям Извор, Орхане (Ботевград, б. м., И. Х.) и пр., през където е преминавал в близост конвоят с Левски, комитетските дейци са били арестувани във връзка с обира в Арабаконак. А това са местните водачи, които държат в ръцете си нишките на организацията, паролите, пък, ако щете, и оръжието. Така че, в резултат на мерките, предприети от страна на турската власт, не е имало кой да организира една въоръжена акция за спасяването на Апостола.

 

Незасегнатите комитети, готови за една такава акция, получават известия за залавянето на Левски дни по-късно. Никола Обретенов – член на дейния Русенски революционен комитет, свидетелства, че той, чрез телеграфиста Петър Аргиров получава известието едва на 28 януари 1873 г. Същото е и в Пазарджик, град който дава силна подкрепа на Левски в последните месеци от неговата нелегална дейност. Там вестта за залавянето на Левски пристига десетина дни по-късно. Така е и при останалите комитети и за тогавашните комуникации подобна информационна реалност е напълно нормална. Самоличността на заловения Левски е била установена едва в Търново, но това не се разгласява и за жителите на градовете и селата по пътя към София тази „новина“ остава дълго време в тайна.

 

 Вярно е, че комитетските хора в Търново начело с Христо Иванов – Книговезеца научават за залавянето на Левски, но те и да са имали намерението да освобождават Левски, не са могли, защото веднага и под силен конвой Апостолът е бил отправен към София, и то през нощта. Оттук нататък преминаването от едно до друго населено място става главно през нощите. И то с такава бързина, че разстоянието до София е било взето за 4 дни. (А от Орхание до София, при нощно пътуване само за 5-6 часа!). Това показва, че конвоят със заловения Левски е бързоходен, охраната силна, а преди да потеглят от Орхание през Балкана, от София е изпратена войскова част от 150 души.

 

„Разписанието“ за пътя на задържания Левски от Къкрина е следното: 

Ловеч                          Тръгване – 26 декември 1872, вторник

                                     между 2 и 3 часа след обяд

 

Къкрина                     Пристигане – 26 декември, вечерта към 6 ч.

                                   Тръгване  -27 декември сряда, сутринта към  6.30 ч.

Ловеч                         Пристигане – 27 декември, сутринта към 10.30 ч.

                                   Тръгване 28 декември, четвъртък вечерта към 9 ч.

 

Търново                     Пристигане – 29 декември, петък сутринта към 9 ч.

                                   Тръгване – 31 декември, неделя, сутринта

 

Севлиево                  Пристигане  – 31 декември, вечерта

                                  Тръгване – 1 ян. 1873 г. понеделник, сутринта

                                    (според  Николчо Цветков – по обяд, Левски казал:

                                                „Днес свети Васил, поднови се нов Васил“)

 

Ловеч                        Пристигане – 1 януари, надвечер

                                  Тръгване – 1 януари, вечерта около 10 ч.

 

Плевен                      Пристигане  – след полунощ на 2 ян., вторник

                                  Тръгване – 2 януари сутринта

 

Луковит                    Пристигане  – 2 януари вечерта

                                  Тръгване  – 3 януари, сряда сутринта

Орхание                   Пристигане – 3 януари, вечерта около 10 ч.

                                 Тръгване  – същия ден 3 януари., вечерта около 11 часа.

 

София                       Пристигане – 4 януари., четвъртък, сутринта 6 часа

 

От тази фактология е видимо че, при едно такова бързо движение, сериозна охрана, ранно тръгване и пътуване през нощите, възможностите за спасителна операция са нищожни, а обвиненията към комитетските дейци, че не спасяват Левски са неоснователни и произволни.

 

На казаното по-горе може да се възрази, че комитетските хора в Търново са могли да телеграфират до местата, през които ще премине Левски. На практика обаче, и това не е било възможно, защото телеграфът е бил в ръцете на турските чиновници. Могат да се приведат още аргументи за обективната невъзможност Апостола да бъде спасен, но като цяло и изнесените подробности са сериозно основание, за да се заключи, че обвиненията в страхливост и покорство на българския народ, изричани в хода на дискусията за живота и делото на Апостола, не звучат сериозно.

 

Дори да приемем, че има хора виновни, че не е направен опит Левски да бъде освободен, не може вината на тези неколцина да пада върху съвестта на всички българи!  

 

Левски е докаран в София на 4 януари 1873 г. и е затворен в старата турска казарма, намираща се в района на днешния храм паметник „Св. Александър Невски“, където е бил кервансараят на Сияуш паша.

 

Още същия ден Левски е изправен пред следствената комисия, водена от Али Саиб паша.

 

Смъртната присъда на Левски е била издадена на 14 януари и потвърдена от султана на 21 януари 1873 г.

 

Показната екзекуция е изпълнена от софийския мютесариф  Мазхар паша, две седмици по-късно: на 6 (по стар стил)/18 февруари 1873 година. 

 

Пълни с драматизъм и тегота са последните дни на Левски, протекли след залавянето му от турските власт – бележи Николай Хайтов. Ранен зад ухото в главата, физически силно омаломощен, душевно покрусен и потиснат, той е бил подложен на една мъчително следствие, което трае пълни 28 дни. Някои от неговите другари, начело с Общи, вече са признали всичко, за което са ги питали, а и за което не са ги питали.

 

Много комитети и съзаклятници са станали вече известни на властта, но има още стотици неизвестни, чието разкриване зависи единствено от най-осведомения – от вече заловения ръководител на организацията Левски. Въжето се е вече люшкало над главата на пленения Апостол. Да се овладееш при това положение, да останеш непреклонен и никого да не издадеш, когато с малко повече признания можеш да откачиш въжето, както се е надявал Димитър Общи, то това е по силите на един титан на човешкия дух.

 

И точно това прави Левски въпреки очните ставки с най-приближените му, които го изобличават, въпреки чувала с революционните книжа, неизвестно как изчезнал от дома на Каравелов, за да попадне в ръцете на следствената комисия. Левски отказва категорично да съобщи всякакви имена и лица.

 

„Той заявява открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени – пише в доклада си Али Саид паша до Великия везир. Този доклад на председателя на съда завършва с едно необикновено за подобен документ признание, че човекът, който е осъдил той на смърт за това, че е предприел „разни бунтовнически действия“, „е изпълнявал твърде достойно възложените му длъжности“.

 

Не зная дали е имало друг случай да е бил изпращан някой на бесилото с подобно признание, а и скрито възхищение от тези, срещу които се е провинил. Ето и така в мрачните кауши на Софийския конак Левски предоказва себе си, увековечава своето дело с едни морален подвиг, на който едва ли ще се намери равностоен в предосвобожденската наша история.

 

Денят на обесването на Левски- вторник 6 февруари, пазарен ден, е студен и ветровит. Рано сутринта, два часа преди зазоряване, в двора на конака, намиращ се на мястото на днешната Национална художествена галерия, настава необикновено раздвижване на пашовите сеймени.

 

Губернаторът на  София – Мазхар паша, изпраща един мюлезимин, придружен от чауш, да доведат иконом поп Тодор Стоянов Митев, учител и свещеник при църквата „Св. Неделя“ и председател на софийската религиозна община, да причести едни политически затворник.

 

Поп Тодор, тъй като бил член на Софийския революционен комитет, с голям страх тръгва към Орханийската капия, където стърчи бесилото, на което е увиснал преди по-малко от месец Димитър Общи.

 

Мястото е заобиколено с кордон от два взвода чауши. След като изчакват да дойде пашата с няколко големци, довеждат до средата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и четири взвода аскер.

 

Българи наоколо няма, тъй като на обесването „не е смеел никой българин да присъства, освен по два или трима представители на тогавашния еснаф, които по заповед са били заставени да отидат. През това време само младежи десетинагодишни са имали смелостта да минат покрай бесилката.

 

Мълвата, че ще бесят баш комитата край Орханиската капия, се е разнесла от предния ден и софийските хлапетии от зори се навъртат около казармата. Едно от тях – Ал. Младенов, следва конвоя с Левски към бесилото по днешния булевард „Цар Освободител.“, а после през нивите и бостаните на север, близо до мястото на днешния паметник, и вижда как Левски „ходеше прегърбен с наведена глава, а от къщите надничат хора, но не смеят да излязат навън.“

 

Поп Тодор се стъписва, когато се изправя лице в лице с Левски преди да разбере, че го викат само за изповед и Апостола няма намерение да го издава. Мазхар паша нарежда на свещеника да дойде до осъдения и да извърши потребното по християнския верски закон и щом се приближава до Левски, пашата и свитата му се оттеглят настрана. 

 

Дякона бил облечен с дрехите, с които е заловен в Къкрина –наметнат с бял япанджак (ямурлук), турски полувехти дрехи вишнев цвят (вишне гюру), салтамарка и чепкен, биргьотлии (еднодънни) арнаутски потури, опасан с пояс, калцуни до коленете от бяла аба с черни гайтани, жълти телени копчета и цървули. Нозете – в окови, на ръцете белекчета, изнемощял, с изпито, пребледняло страдалческо лице и с вързана под брадата глава.

 

Преди да приеми светото причастие, Левски се прекръства и иска поп Тодор да го споменава в молитвите си като йеродякон Игнатий. Казал, че проси прошка от Бога и народа. Просълзил се.

 

Последните думи на Левски след причастието били „ВСИЧКО КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ, СТОРИХ ГО ЗА ОТЕЧЕСТВОТО“.

 

Епицентър