Мирела Костадинова: Пеньо Бомбето дава честна дума пред опълченец, че ще вдигне Паметника на свобода

Къщата на Пеньо Атанасов Колев, по прякор Бомбето, се намирала някога в северния край на село Дралфа. Това била скромна селска къща с малко балконче на втория етаж. В двора имало градина с цветни лехи и лозници. В този дом той се завръщал след дългите месеци, в които се занимавал със занаята си – строителството. Този майстор и голям българин вдига с двете си ръце паметника на връх Столетов. Години наред никой не знаел за делото му в родното му място. И той си мълчал, защото вярвал, че работата сама хвали майстора си…

Той е построил и моста над река Струма в село Студена, Пернишко. После фабрика край Горнобанското шосе. В Шумен вдига сградата на Опитния институт (някогашния учителски институт), катедралата, пощенската палата и други сгради. Строи и почивна станция на телеграфо-пощенци в Евксиноград.

Бай Пеньо е нисък на ръст и набит човек. Целият му живот преминава в работа. Още като дете, баща му потомствен дряновски дюлгерин го повежда по строежите. Малкият носел голяма чанта изплетена от папурени обелки, в които баща му си слагал инструментите. Той не е обикновен майстор, а един от тези, които работят с уста Колю Фичето. Двамата са вдигали моста в Бяла, също моста и черквата „Св. Никола“ в Дряново. Баща му разказвял, че видял с очите си как уста Колю Фичето е направил от восъчни свещи макета на Беленския мост над Янтра, а след Освобождението работи в Русе и Цариград.

В училище малкият Пеньо обича да рисува човешки фигури и ги прави сполучливо. Тетрадките му са изпълнени с рисунки на хора и животни. По-късно, като се хваща с дюлгерската работа, щом работниците изградят сграда, на комина или на някой скрит калкан, прави от хоросан човешки фигури, гербове, венци. Старае се никой да не го види.

Свещеникът на Дралфа накарал баща му да даде момчето си да учи в Рисувалното училище, но нямало пари за учене. Пеньо си спомня и една случка от младите си години: „Измазаха фасадата на Чиновническото дружество в София, на ул. „Цар Освободител“ (сега бул. „Руски“). Над прозорците и над балконите, както беше на мода тогава, трябваше да бъдат направени различни скулптурни фигури за украса. Тая тънка работа беше възложена на един маджарин. Та един ден заваля пороен дъжд и всички, включително и скулпторът, побегнаха някъде на сушина. И изведнъж, без да съм се канил, взех, че се покачих на неговото скеле под един балкон и по очертанията, нанесени от ръката на маджарина върху стената, довърших започнатата човешка фигура, и веднага след това избягах мокър до кости, но щастлив и тръпен.

Когато дъждът спря, аз с нетърпение гледам какво ще стане по-нататък. Маджаринът се върна при работата си – гледа и се чуди: фигурата му довършена! Слезе той от скелето и пита всички ни по ред на завален български: „Кой, та кой, е направил втората фигура под балкона по време на дъжда?“ Всеки вдига рамене и аз: „Не съм“, поизплашен да не познае по мокрите ми дрехи. Сега, рекох си, като се върне на скелето под балкона, ще развали направеното от мене, защото не е хубаво. И съм неспокоен, сякаш съм заложил кон и вол! Но това, за голяма моя радост, не стана. Значи, хареса му. Сякаш птиче запя в гърдите ми.

Веднъж, през една обедна почивка, рисувах нещо с дюлгерски молив по касата на един прозорец. Изневиделица на рамото ми легна една ръка. Обърнах се – маджаринът.

Ти, само ти си направил фигурата под балкона. Признай си!

Хъката-мъката, признах.

Ела при мене – каза той – мой ученик ще бъдеш, ти имаш вярна ръка, от тебе добър скулптор може да стане, ако се изучиш.

Да, ама нали трябва да се яде. И очите ми отново се обърнаха към строежите“, разказва той спомени пред писателя Мойсей Мойсеев.

Тогава Пеньо Атанасов Колев отива да работи в Шумен. Поспечелил някоя пара. Купил си бяла риза, черна връзка, дрехи алафранга и черно бомбе. Той е първият мъж от Дралфа, който хвърля салтамарката, потурите и цървулите и се облича в градски дрехи. Като си отишъл на есен в родното място и се отбил в кръчмата всички изблещили очи, като го видели в този вид. И захванали: „Бомбето…Пеньо Бомбето“. Така тръгнал прякора му и останал до края на живота му. Той не можел без аксесоара си, махнел ли го, му ставало студено на главата. Бомбето се превърнало в навик и го държал постоянно на главата си.

През 1921 г. Пеньо отива войник в Шумен с втори трудов набор. През цялата си служба работи при инж. Харлан Стоянов и поставя основите на камъните за нивелация на улиците в града. Стоянов харесал работата на младия мъж. Прибрал го при себе си в канцеларията, за да е около него и да му помага. А Пеньо гледал да „открадне“ каквото може от занаята. Така се научава да чете чертежите, но и сам да ги прави. Скоро войниците го нарекли „Инженерина“. Като се уволнил вече имал самочувствието на сградостроител. След войнишката служба се завърнал в село, за да се ожени.

Тръгнал да си търси работа в София. Тръгнал по улиците и гледал рекламите на търговски и строителни фирми. Очите му се спират на реномираното дружество „Циклоп“. „Отидох на „Цокев пазар“, където току-що започваше строежът на голяма жилищна сграда. Прие ме архитект Стойчо Белковски – проектант и ръководител на строежа. Казах му за какво съм дошъл, той ме поогледа и ми възложи разчертаването на основите, с което в момента се занимаваха на строежа“. Пеньо трябвало да се докаже – набива в земята дървените колчета по ъглите съгласно посочените в чертежа размери. Помага му някакво чираче с рулетка и опъване на канапа. Скоро свършил работата си и арх. Белковски го назначавил на работа в дружество „Циклоп“. Архитектът, способен и широко скроен човек, помага на Пеньо – показал му тънкостите. А младия мъж питал, когато не му е ясно.

Нижели се дните и един ден Белковски, който решил да си строи жилище рекъл на Пеньо: „Хà сега Пеньо, да те видя!“ Ето ти платна, ето ти материалите, ето ти и работниците. Искам ти да ръководиш строежа на къщата, в която ще растат моите деца.“ И Пеню вдига къщата на архитекта. А той го съветва да се яви на изпит за предприемач. Макар, че среща трудности с теорията, все пак взема изпита. Дават му правото да наема и ръководи строежи на стойност до пет милиона лева.

В спомените си разказва, че е благодарен и на арх. Иван Данчов, който по-късно става професор. Под ръководството на двамата архитекти той работи 20 години на различни строежи.

Един ден го викат спешно от строеж във Варна да се яви в София. Пеньо се качва на влака и право в столицата. Щом прекрачил стаята на инж. Заяков, видял и арх. Данчов. Инжинерът го попитал: „Наемаш ли се, Пеньо, да довършиш строежа на паметника на връх Свети Никола?“ Това прозвучало неочаквано за строителя и той побързал да каже: „Как тъй изведнъж мога да ви отговоря? Та вие от вратата и за краката! Зная, че дряновци строят този паметник, сам аз дадох пари на Опълченския комитет за него, когато пуснаха всенародната подписка, но защо строежа е спрян – не зная. Обяснете ми най-напред каква е работата, тогава ще кажа дали се наемам да го довърша“.

Тръгнал разговор. Обяснили му, че става дума за паметника, на който основния камък е положен през 1922 г., но строежът е изоставен – липсвал добър проект, също нямало хора, които да работят на суровите условия в планината. През 1925 г. габровецът арх. Атанас Донков и ловчанлията скулптор Александър Андреев спечелват втория конкурс на Опълченския комитет, който им възлага ръководството на строежа.

Средставата са осигурени с дарения на целия български народ. Така най-сетне дошло времето да се осъществи всенародната идея, изразена от Петко Каравелов през 1879 г. при Учредителното народно събрание в Търново за строеж на паметник за онези, които са отстояли свободата на България.

Дълго разговаряли тримата мъже. Заяков и Данчов обяснили, че арх. Белковски препоръчал Пеньо Бомбето, гарантирал за него, че ще свърши работа по святото дело. И Пеньо Бомбето се съгласил накрая пред Заяков и Данчов, чувствал със сърцето си, че това е неговия строеж, делото на живота му.

В края на април 1928 г. от София тримата мъже отиват в село Шипка, Казанлъшко. Пеньо Бомбето наема оседлани катъри. Взема и хора от селото и по козите пътеки на Стара планина стигат върха Свети Никола. Там вилнеел силен вятър, студ обгръщал телата. Буковите гори наблизо бучали и всявали страх. Наистина, строежът е изоставен и порутен. Стърчи три метра от върха. По някое време белобрад мъж на около 70 години се запътил към Орлово гнездо. За първоначалният проект, който бил предвиден да се вдигне там, трябвала и подпорна стена, но нямало място и го изместили на днешното място. Белобрадият мъж стигнал до самия ръб на пропастта, свалил шапката си и паднал на колене, свел ниско глава над камъка и се разплакал. Бай Пеньо Бомбето, милостив човек, помислил, че му е станало лошо и го попитал какво му е.

Младо, майсторче! Гледай – ето тук, гдето съм стъпил сега и плача, беше моят окоп, в който лежах с братята си и отблъсквахме яростните Сюлейманпашови пълчища, дето напираха като скакалци към върха. И сега сякаш чувам грозния им грак: „Аллах! Аллах! Аллах!“ И виждам смъртта, която вилнее в нашите тънки редове. Пушките ни се бяха зачервили от стрелба, а кръвта ни течеше като ален ручей по тия скали тук – и руска, и българска, но никой от нас не отстъпи дори една крачка назад. Имал съм късмет – останах жив и дори съм касиер на Строителния опълченски комитет. Сега те моля като баща. Заеми се със строежа на паметника, майсторче, не се плаши от планината. Това е Стара планина, а тя никога не е била враг на българина. Искам да видя завършен този паметник, дето е почнат тук, целият български народ го иска, пък тогава да легна в земята, заради която проливахме кръвта си тогава.

Бай Пеньо вече знаел, че няма връщане назад след тези тежки думи. Обещал пред опълченеца, че паметник ще вдигне, каквото и да му струва. Тогава мъжете слезли в село Шипка в гостилница „Орлово гнездо“ на Христо Загоров. Там големият майстор подписва договора за строеж на паметника. Преспива в селото и на другия ден заминава за Варна, за да вземе „тайфата“ си – осем човека дюлгери. От морския град се отправил към родното село на баща си Ганчовец, за да тръгнат след него още петима строители.

Върхът Свети Никола стигат привечер. Минали през Етъра, Габровско, с натоварени катъри, които носели на гърба си багажа им с инструменти, завивки и храна. Майсторите нямало къде да пренощуват. Бараките строени преди за работниците са разрушени. „Наскубахме суха папрат, каквато имаше в изобилие наоколо и си направихме леговища на валожините и камъните. Достраша ни да легнем в гората на завет, макар че беше съвсем наблизо. Хвърлихме върху папратта по една козинява черга, завихме се с друга и както си бяхме с цървулите и абите, легнахме, па метнахме и кожусите отгоре. През нощта излезе буран, който ни разбуди със страшния си глас, заечал в горите наоколо. Надигнахме изплашени глави, а острите камъчета ни заудряха като сачми по лицата.

Завихме се ние през глава, никой не смее да мръдне. Съмване нямаше сякаш! И когато най-после се пукна зората, видяхме, че сме затрупани с пръст и дребни камъчета, свлечени от върха. Не можем да се измъкнем от постелите си, сякаш бяхме живи погребани“.

Но това е било само началото…

Тогава един работник скочил и казал: „Пеньо, агаджим, докато не сме почнали да ставаме и да се махаме оттук. И ние жени и деца имаме, не сме си намерили кожата на пътя, я! Не виждаш ли, че този строеж е нахапана чушка. Пчелата не бяга от меда“. Няколко човека от работниците си взели багажа и тръгнали към Казанлък. А тогава имало много работа за дюлгери – тъкмо се случило земетресението в Пловдив, което съборило сградите в града.

Не се отчаял бай Пеньо Бомбето, нали е дал честната си дума пред опълченеца и пред себе си. Не можел да излъже и онези, които са му гласували доверие.

Скоро от София идват хора и го накарали да скъса договора. Комитетът му дал големи правомощия – сам да ръководи и организира работата по паметника. Заръчали да намери още работници от Габровско и Дряновско, защото са здрави и корави, не се огъват пред трудности.

Казали, че ще му плащат по осем хиляди лева месечно, а на работниците – колкото поискат, стига да са заслужили парите си. Самият Пеньо Бомбето щял да плаща заплатите с пари теглени от банка в Казанлък.
Подписал той новия договор и право на Бичкинята в Габрово, където имало кариера за дялан камък и павета. Там наел 14 души каменоделци, които се съгласили да тръгнат с него. Работници му стават и четирима каменари от дряновските колиби. Дал им и по 500 лв. капаро без разписка. Тяхната честна дума била гаранция, че ще се свърши работата.

На другия ден всички се отправили към върха. „Погледнах ги и сърцето ми трепна от радост. Стояха прави и сурови като канари. Повечето от тях бяха силно брадясали, но не с бради. Имаха само мустаци като истински мъже, свъсили гъсти вежди под бели и черни овчи калпаци и препасани с червени пояси, от които стърчаха дръжките на ножове. Краката им бяха обути с цървули от животинска кожа и бели навуща, кръстосани с черни върви. Някои носеха ножовете си в навущата. Всички бяха с шаячни потури и аби, а ръцете им – като моите, със слинове от работа, напукани като кората на дъб, заприличали кажи-речи на конско копито“, описва големият майстор мъжете, които придумал да тръгнат след него.

Първоначално работниците изкопали три землянки за живеене, вкопани дълбоко в земята. Те не пропускали нито вода, нито вятър. Като чули, че работата на върха не е приключила, завърнали се и някои от избягалите работници. Дошли и други. Наложило се да направят още една землянка.

В тях мъжете се приютявали с животните си. Един октомврийски ден снегът затрупал землянките и те не можели да надигнат вратите им, които се отваряли навън. Продуктите стояли в костницата на паметника. Успяли да излязат чак на втория ден. Тогава видели как магаричката Върбанка, която квартирувала нощем в ъгъла, се отвързала и изяла не само хляба им от газените сандъци, в които го съхраняват, но и циментовите чували и чертежите на паметника. „Помня, че само главата на лъва беше останала непокътната от чертежа. Да плачеш ли, да се смееш ли?“, разказва майсторът.

През лятото на следващата година магаричката Върбанка се загубила. Уж пасяла под върха, отишли работници да я търсят. Но в този момент тя вече била в лапите на мечка стръвница. Щом животното видяло мъжете, не се изплашило и не побягнало, а заревало с цяло гърло. Тръгнала към мъжете изправена на два крака. Те се пръснали на всички страни и едва избягали. „Неколцина потърсили спасение в една от землянките. Едвам сварили да затворят вратата и мечката заревала и задраскала по нея. Натискала мечката вратата да влезе вътре в землянката, ама нали е направена да се отваря навътре, не могла да влезе. Иначе не се знае какво щеше да стане! И се отказала от жилаво дюлгерско месце след като се наръмжала до насита, а през туй време джуките на ония вътре се нацепили до кръв като репи.

Иван от Панагюрище, не стига дето си загубил обувките при бягството през гората, ами взе нощем да се стряска и да вика на сън: „Мечка! Мечка! Олеле, мечка! Бягайте да бягаме, мечката ще ни изяде!“ Зевзеците го взеха на мезе, хеле като чули веднъж как Иван, вместо „майка“, рекъл „мечка“…“, спомня си Пеньо Бомбето преживелиците в планината.

На строежа вече вървяла истинска работа – без никаква механизация и удобства, на които се радват съвременните строители. Дюлгерите направили път до паметника. Бай Пеньо Бомбето купил от Севлиевския пазар два чифта яки биволи, за да превозват каменните блокове за паметника на върха. Той трябвало по първоначален проект да се гради от мрамор и гранит, но после се взело решение да се ползва местния синкав доломит. Кариерата се намирала на изток. Мъжете цепели огромните каменни блокове на десет метра дълбочина. Оформяли ги, както е по чертеж на арх. Донков. Истински майстор на каменарите е Кънчо Кавръков от село Шипка. С биволите товарели каменните блокове, животните едва намирали сили, за да ги измъкнат до върха, където щял да се намира паметника. После по дървената скеля с помощта на валяци – къси обли дървета, скрипци и дебели конопени въжета, ги придвижвали нагоре и поставяли на мястото им. Ъгловите камъни, избрани от най-големите и здрави блокове поставял само Пеньо Бомбето.

Паметникът по малко започнал да расте – ред по ред, етаж по етаж – висок 34 метра. „Скоро се наложи да правим скелята за хаспела. Това бе може би първия примитивен асансьор, наш патент, който въведохме в строителството, за да се избавим от тежкия труд и ускорим строежа.

Изправихме огромна чамова греда, която наричахме бандера, и започнахме най-после да вдигаме тежестите с крикова макара, задвижена ръчно от двама души. Чак на втората година ни докараха от Казанлък бензинов двигател за хаспела, което ни облекчи много. Бяхме построили скелето на източната страна на паметника от дебели чамови греди, привързани към снагата му с двадесет милиметрови обли железа.

Но още същата зима снежен ураган скъса тия железа и събори всичко в пропастта. Втората скеля направихме на южната страна, откъм Казанлък – там беше по-завет и тя издържа до края на строителството“, спомня си Пеньо Бомбето.

Най-трудната работа била с пясъка, който доставяли от село Енина и Мъглиж до село Шипка с каруци, а от там пренасяли с 40 каракачански катъра и магарета до върха. Натоварен е в газени сандъци. Нужни били хиляда тона пясък. Но силният вятър разпилявал ценния материал – в сандъците буквално оставали по две шепи. Пеньо Бомбето решава, че нещата не могат да продължават така и един ден обиколил близките сипеи и урви, прави разкопки на няколко места. Южно от върха, само на 200 метра от него открива пласт бигорен пясък, дебел метър и половина.

Изпраща от него за анализ в София. От столицата материалът е одобрен от специалистите, което улеснява работата на строителите.

Те се трудят добросъвестно, преодолявайки огромни трудности. Работата започва по изгрев слънце. Жени около тях няма и винаги остава един от тях, за да приготви храна за останалите. Веднъж дошли софиянци, които любопиствали какво се случва на върха. Мъжете ги нагостили със зрял боб в гърне. Два месеца след това им изпратили писмо с молба да кажат рецептата.

Където копнели излизали куршуми, ножове, саби, гюлета и много човешки кости, които събират и после внасят в костницата. „Веднъж намерихме едно невъзпламенено турско гюле с дървена тапа и каменарски фитил за запалка. Българинът е човек любопитен – зехме, че махнахме тапата, изсипахме барута върху една скала и подхвърлихме отдалеч запалена с чамак прахан. Че като блъвна оня ми ти пламък – пет метра висок! За кои ли юнаци е било предназначено това гюле?“ А за загиналите български опълченци често палят свещици…

Работниците си ходят при семействата чак по Петковден, когато на върха е невъзможно вече да се работи поради климатичните условия. „Помня тръгнахме си една есен и за раздяла, вятърът като духна, грабна моето магаре натоварено с дюлгерския ми багаж и го търкулна пред очите на всички на около 50 метра надолу по склона. Завивките ми паднаха в голяма локва с вода. Рекох си: отиде ми доброто магаренце, кой ще ми носи багажа сега? А и ще трябва да го плащам на собственика, от когото го бях наел. А то, нали носи яка душа, нищо му няма, здраво и читаво остана, само дето не можеше да стане самичко под товара. Изправихме го, постегнах самара, то накриви уши и продължи надолу по пътеката“.

Когато отново се връщат в планината за работа, обичат през дългите вечери да седнат около буен огън близо до землянките, с наметнати антерии или овчи кожуси. Мъжете свирят на окарини, гайди, кавали, гъдулки или саморъчно изработени свирки. Шегуват се, по-младите люшкат ръченица. По някое време между тях се пускат от ръка на ръка габровски павурчета с люта ракия. Виното пият направо от кози мех.

Един неделен ден няколко човека решават да отидат сред недостъпните скали, за да си наберат еделвайс. Минали покрай колиба на каракачанин, който стоял под голям бук и дялал лъжица от чемширово дърво, а овцете му пасяли наоколо. Строителите се спряли и се разговорили с него, разказали на къде са тръгнали. „Не ходете сега, момчета, защото само след час-два ще дойде голяма буря и пороен дъжд“. Мъжете не повярвали, дори се засмяли. Каракачанинът им предложил да поседнат, дал им да пият студена мътеница, извадил прясно сирене. Тръгнала приказка. В колибата се виждали две жени да тъкат на стан одеяла, изключително пъстри и красиви.

Изведнъж рукнал проливен дъжд, извила се страшна буря, склонът се превърнал в луда река, все едно идвал краят на света. Строителите се приютили в каракачанската колиба, която била така построена, че в нея не прокапва вода, нито пък вятър се усещал. Двете жени за миг не спирали да работят край стана си, нищо не забелязвали около себе си. Бурята вилняла два часа. После утихнала и напекло слънце. Строителите благодарили на каракачаните за гостоприемството и се върнали пак на паметника, но без еделвайси.

Променливото време и мъглите на строежа често им пречели да работят. От атмосферното електричество не можели да се допрат до желязо или чук, хвърляли искри. Всяко желязо по скелето излъчвало сияние – страшно и красиво. Веднъж дори гръмотевица удря човек на скелето. Настъпила паника. Строителите го свалили, направили му изкуствено дишане и го заровили в земята. Накрая оживял. Пеньо Бомбето не допуснал никаква трудова злополука. Само племенника му си отива от живота от синя пъпка. Това момче е „подвижната каса“ на големия майстор. Той теглел хиляди левове, необходими за строежа от банка в Казанлък. Слагал ги в кожен пояс, който препасвал на голо около кръста на момчето и го пускал с натоварената кола към върха. Пеньо Бомбето тръгвал по-късно с друга натоварена кола.

След толкова нечовешки усилия идва и онзи паметен ден, в който в края на лятото на 1930 г. строителите поставят последния камък на паметника на връх Шипка. Оставало да се постави само лъвът дълъг 8 м и висок 4 м.

„Огромният ревящ лъв – символ на България, дойде при нас излят от бронз на стотина парчета, всяко номерирано и припасвано едно с друго. Чух, че бил изработен от скулптора Кирил Шиваров, по проект на скулптора Александър Андреев и излят в Софийския арсенал. Гипсовите му шаблони били правени на два пъти. Първият модел на лъва бил по-малък и е трябвало да държи трикольора в лапа, но за щастие, някакъв вагон минал през него в арсенала и го разрушил. Казвам – за щастие, защото вторият шаблон, по който е излят лъва, е много по-голям и сполучлив. За материал е използван бронзът, получен от претопените руски оръдия, останали от Освободителната война и заровени в двора на военния арсенал“, спомня си Пеньо Бомбето.

Лъвът пристига от Казанлък на части в сандъци, всеки един номериран. Започва подготовка по вдигането му парче по парче, трябвало да бъде сглобен и заварен. В това време пристигнали чужди дипломати. „Какъв е този лъв в центъра на Балканския полуостров? На вас, българите, наистина ви липсва чувство за скромност. Една шепа народ, една педя земя – пък сте си избрали лъв за символ на държавата си! Ние считаме, че мястото му не е горе на върха, а долу – в ниското“. Строителите обяснили на чужденците, че той е символ на България, наследен още от времето на Първата българска държава и окончателно утвърден през Втората. А дипломатите мълчали…Но работата продължила. „Качихме лъва парче по парче на корниза, техниците го стегнаха с болтове по вътрешните сглобки, а един добър майстор го завари с оксижен.

Болтовете не му дадоха да се разкриви от температурните напрежения при заваряването и лъвът стана като истински, лъв за чудо и приказ, да ти е драго да го гледаш на връх Балкана“.

През август 1930 г. строителите и Пеньо Бонбето се приготвили, за да се приберат по родните места. Уж са радостни, че е свършило дюлгерското им тегло, а всички плачели…Когато слизали се обръщали, за да видят построеното… Не можели да му се нарадват. Довършителните работи около паметника продължават с прекъсване до 1934 г. с други майстори.

На 26 август 1934 г. той е официално открит в присъствието на останали живи опълченци. Строителите му и Пеньо Бомбето също са поканени. Присъстват царят, министри, генерали и много обикновени хора. Има военен парад, раздават се пагони, звезди, ордени…

Пеньо Бомбето стоял свит в края на трибуната, скрит зад гърбовете на официалните гости. Знаел, че е изпълнил обещанието си пред стария опълченец и онези, които са му засвидетелствали доверие. Паметникът на свободата на връх Столетов завинаги остава делото на живота му.

Епицентър